Разказ

Валери Станков

Няма вид на писател. По-скоро прилича на як дискотечен бодигард, красиво стареещ шофьор на такси, изпечен от слънцето рибар, преуспял от летни игрички и далавери на дребно сараф, безгрижен собственик на фитнес клуб, който пие съботното си кафе на последните есенни припеци в Адвокатската градинка. Облякъл е новото кожено яке, обувките с навирени носове, взел е въздух, надиплил е рамене и върви към морето по главната улица на Варна. Утринният хлад пъпли по прясно избръснатото му лице, но той знае, че това е за кратко, докато мине студеното парене от лавандуловия спирт. Много се кефи на лавандуловия спирт след бръснене. Ливва го в шепата си и го лисва със замах към лъснатите до синьо и мораво бузи. След което си бие звучни шамари и пръхти, а жена му надзърта в банята, окачва чиста хавлия и за пореден път казва господи, не съм предполагала, че си мазохист. Казва го всяка заран, вече двайсет и пет години. Това също е вид семейна любов.
Скоро слънцето ще се вдигне, ще го плисне в очите, а зад тъмните очила, които слага на носа си единствено в събота, за да не чува и вижда нищо друго, освен изплъзването на единствения му почивен ден, ноември няма да изглежда толкова рязък и ненавременен. Може да мине дори за морски офицер, надянал новия кат дрехи и лениво слязъл в града с надежда за добър отпуск. Може да го помислят за окъснял турист, дошъл от другия край на света да се радва на последните трохи отлитаща топлина на циганското лято. С единия крак е в есента, но все още хваща окото. Улавя стремителното любопитство на жените, с които кръстосва поглед, продавачките все още навират отгоре му досадното с какво мога да Ви бъда полезна, да помогна с нещо на господина. Може и да помогнат, разбира се, ако реши да купи чорапогащник с 12 дена ликра, подарък на жената, която го чака. Приятно му е да излъчва, макар и вече фалшиви, сигнали от безвъзвратно отишлата си младост.
Има грозновата трапчинка на челото, останала спомен от разюзданото му детство, която с прогресиращото оплешивяване става все по-видима. Не точно трапчинка, а направо дупка, с която преди години залъгваше момичетата, а по-късно и жена си, че въпреки годините си е останал истинско бебе, ето, виждаш ли, пипни ме тук, малко по-надолу, усещаш ли, фонтанелата ми още не се е затворила. Точно заради същата тази незатворена фонтанела преди много години жена му реши, че е сто пъти по-здравословно да избере живот със застаряващо бебе в една къща, отколкото съвместно самотуване с някакъв вечен и здрав пияндурник с кал и диференциално масло от москвича под ноктите, който да я извърта между юмруците си, да я кьотечи след шишето гроздова, буркана с туршия, двете задължителни бири и половиния пакет гаден тютюн, изсмукан срещу бълващия чалга телевизор, а после да я натиска в кревата, пиян като талпа, до късни нощи. В минути на нежност жена му дори долепяше ухо до трапчинката, сякаш се надвесваше над мъхнат, запустял кладенец, затаяваше дъх и казваше, че долавя шум. Чувам разбягването на галактиките, мъжо – шепнеше тя. Долавям съсък, разбираш ли? Все едно, че в главата ти работи тих вентилатор, който ще ме издуха. Един ден и ние така ще се разбягаме, ще изчезнем във Вселената, а дали ще се намерим в някой следващ живот, зависи само от теб – казваше тя и заравяше нос във възглавницата до него.
Добре го каза за галактиките, но пак не е това, което му трябва. Колкото до вентилатора, и на него му бръмчи. Понякога слага длан на трапчинката и усеща. Бръмчи. И, като че ли, през дупката подухва хлад. Именно заради същата трапчинка преди много години неговите приятели го кръстиха Белязания. Лепнаха му този напълно безобиден прякор някак съвсем естествено и ненатрапчиво, той го хареса, прие го с тихо задоволство и даже почерпи по една бира. Много години по-късно, когато всички престанаха да го питат а бе, защо ти викат Белязания, с необяснимото спокойствие на белязан човек обясняваше, че през трапчинката, издълбана на челото му сякаш с джобно ножче в откъртено парче лъщящ плексиглас, говори не с кого да е, а с Бога.
Досещаше се, че много малко хора на света могат да си говорят и действително си говореха с Бога, пък и не беше съвсем сигурен, че точно него Бог е помилвал с благата си десница по огромното, вече напълно оголяло чело, по което утринната хавлия след банята се триеше с лек пукот и скърцане като сух парцал по измито стъкло, а после с лявата го е дялнал където трябва, за да има в края на краищата и Бог на земята поне един свой човек. На редките си гости през смях казваше, че през същата тази трапчинка в трудни минути Бог му налива ум и разум, но процесът бил закономерно двустранен, щото към небитието обратно като писма с обратни разписки до Бога изфирясвали най-безценните му мисли.
Ето защо вече не пишеш или поне не пишеш толкова хубаво, щото много ти станаха трудните минути и защото ти изфирясаха най-ценните мисли – клатеше тежка грива жена му, докато обира с прахосмукачката паяжините в кабинета и бръска черджето през терасата. Няма ли поне днес да заведеш децата на зоологическата градина, вестникът писа, че са докарали ново шимпанзе от Гвинея, не искаш ли да си видиш праотеца – питаше тя, – или пак ще ми киснеш с пияндурниците на Варна в ония гнусни кафенета до шадравана, да се чуди човек какво толкова си ги зяпнал в устата – приключваше съботната си тирада жена му, сетила се за неговите безбройни пълчища от случайници по главната варненска улица, които той, дявол знае защо, наричаше свои приятели, и които сякаш не чакаха нищо друго от този живот, освен да се появи и да почерпи за новата си книга. Нямаше какво да преглъща от нейния незлоблив упрек, вадеше спининга от гардероба, казваше, че отива за риба, и излизаше. Което също е вид семейна любов. Вестникът писал. Щом като нещо е написал вестникът, вече е закон. Вестникът, моля ви се, бил писал, че докарали шимпанзе. Какво като е писал, и аз пиша, ама кой чете – мислеше си, докато се смъкваше с автобуса към центъра на Варна. Ами, ако се окаже, че това шимпанзе няма нищо общо с истинските шимпанзета в Гвинея, това означава ли, че и моите истории нямат нищо общо с истинския живот. Ако това се окаже така, не е ли по-добре да ме напъхат в клетката и да ме показват вместо шимпанзето – питаше се, – нали със същото любопитство прелистват страничките ми и искат да ме пипнат, като реша да се вкопча в решетките помежду ни и да ги изкъртя. Какво да му гледам на този праотец от Гвинея, нали именно той ни облече, обу, изхвърли ни от Рая и ни напъха в пещери, наколни жилища, бараки, колиби, панели, зазида ни отляво, отдясно, отгоре, встрани и отдолу с етажи от бетон, желязо и стъклария и каза писна ми вече от вас, плодете се и живейте, ама това живот ли е – питаше се, докато автобусът го изхвърля на главната варненска улица и тряска вкочанените си врати зад гърба му, и сигурно щеше да се пита до края на дните си.
Точно заради тях, заради нетърпеливите любопитници покрай себе си, в чието приятелство никога не е вярвал истински и докрай, понякога е петимен и в събота да седи, затрупан от изкорубените панели на блока в своя кабинет, да пие кафе и да се прави, че пише, зомбирано вторачен в монитора, отколкото да натиска панталоните си на някой стол в димните кафетарии в центъра, да говори с познати и отдавна втръснали му лица, чиито имена така и не запомни, да отговаря на тъпи въпроси как си, къде си сега, защо не се обадиш да пием по едно, да налива от пусто в празно за умрялото лято, за книгите, писани с възпалени и болни мозъци нощем, за цените на патладжана, пипера, кашкавала и зелето, за цар, правителство и отечество. Излезе ли все пак, предпочита да пилее крачоли по опустелия есенен плаж, да хвърля камъчета по огладеното от западния вятър море, да клечи на тетраподите под вълнолома и да клати спинингите си за някой мършав сафрид.
Не пише, разбира се. Не пише, пък да става каквото ще. Няма и намерение. Поне сега. Поне днес. Майната му на писането. Да пишат другите. Ония, които знаят какво и как. Той какво да пише? Пък и защо да пише? Да не е луд? Нали написаното от него хиляди пъти е било казано, казвано, повторено и потретено от други хора в чужди времена и земи, а сигурно и отдавна зачернено черно на бяло върху големия, страшен и празен бял лист. Нали това, което мисли, говори и се кани да напише той, ще го усукват неговите синове, тяхната челяд и всички идещи след тях до самия свършек на света. В началото било слово. С главна буква. Сло-во! Даже не някаква си там вода, тъмнина, светлина, земя, небе и дух се носеше над водата или нам к’во си, а Слово. Глупости. Толкова много глупости като за начало. В началото беше Мълчание. Така е трябвало да започне тази иначе мъдра книга. С Мълчание. Нали истинската наслада за писателя е в самоубийственото мълчание, което зрее, налива се, пращи и накрая пука като дяволски плод.
Е, той поне е сигурен, че може да мълчи. И да пише може, в което също е сигурен. Трябва само да седне. Да си направи кафе в някоя от онези безумно ранни ноемврийски утрини, когато блокът още не се е разшавал, и да седне. Дръпне ли първата горчива глътка, по-нататък му знае реда. Забива поглед в монитора и натиска клавишите. Същински Лудвиг ван Бетовен. Няма значение какво ще бъде първото изречение на новия му роман. Може да го почне всякак. Например: “Морето разтърси бреговете от Дуранкулак до Резово.” Ама разбира се, защо морето да не разтърси бреговете от Дуранкулак до Резово. Точно така ще почва новият му роман, седне ли да го пише някога.
Сигурен беше, че ако в годините, които му остават да изживее в разпиляната от нос Галата до Франга баир Варна, намери малко повече свободни съботи, в края на ноември, непременно в края на ноември ще се затвори в кабинета и ще почне да работи романа. Ще го почне тоя тъп роман, защото отдавна му е писнало майка му, лелите, чинайките и балдъзите да го гледат със зле прикрита семейна гордост като единствения писател в иначе огромния, но безсловесен род, да му се радват по спирките, да го потупват по рамото по магазините, в подлеза, да го разхвалват по убийствено натрупаните трапези по Коледите, Нова година, рождените дни на вторите, третите и петите братовчеди, чиито имена постоянно греши, да броят колко станаха тъничките му книжлета, да ги превъртат в шепи, а най-накрая, сякаш за да му покажат, че може да е писател, но все пак е писател, но не чак до там, или поне е писател, но не точно такъв, какъвто трябва да бъде, каквито са другите, онези, в читанките, големите и мъртвите, които са млъкнали завинаги, всички да го питат с осакатяваща ирония кажи кога най-после и ти ще напишеш нещо по-дебелшко, нещо към двеста-триста страници, роман някакъв, ама такъв, че и ние да го прочетем.
И на него му е дошло до гуша да мисли, че е писател. Да мисли, че всичко, до което се докосне с върха на химикалката, ще се превърне в шедьовър. Точно поради това отлага с месеци и години трудното сядане в кабинета, мълчаливото си оттегляне, доброволното самотуване в името на изкуството. Вече е на четиридесет и осем и знае – времето, което пропиля, е много повече от това, което му предстои да изживее истински. Изборът отново да го разпилява с безпощадна разточителност го ужасява. За какво е писател, ако не пише. Най-сетне има и кабинет. Ще престане да показва на гостите купения на старо компютър, принтера, етажерките с книгите, сковани от циганска топола, красиво увисналия на стената козяк, старовремската печка и древните ютии на жар, останали за интериор от ерата на баба му. Ще се затвори и в края на ноември ще започне романа. Няма какво повече да се бави. Сяда и пише.
Знае, че в началната фраза трябва да заложи нещо разтърсващо, разрушително, някакво опияняващо могъщество, да скъта в думите страховита, разкъсваща епичност, нещо мащабно и стъписващо, което да люшка, да втриса, да стряска, да мачка със силата на земетресение. Точно така, както започваше една от неговите фундаментални дописки в онзи далечен април, в която вложи душата си с едничката цел да обхване на уводно място във вестника, откъдето си вадеше хляба и вечерното вино, разразилата се морска буря. “Морето разтърси бреговете от Дуранкулак до Резово” – заби тогава гвоздея на буреносния материал, който главният похвали на утринната оперативка и, като опъна от задушливата си пура, издуха дима към репортерките от културата, артистично разтегли натоварено със смисли, закани и многозначителности: “Даа-а, колеги!”, след което на всеослушание заяви видяхте ли, видяхте ли как трябва да се пише, така трябва да се пише, така. Ето кое продава вестника.
Пак тогава си каза, че достатъчно панталони изтърка по столовете в същата тъпа редакция с разграден на стъклени клетки офис и общ клозет, с пълчищата лошо накъдрени, прясно боядисани и китосани с три пръста фон дьо тен репортерки, вмирисани на таскебап и пълнени пиперки лелички с претенции за изящна журналистика, които освен за чушки, чурки и чукане над протяжните си кафета говореха още и единствено за влиянието на слънчевите лъчи върху мензиса на кокошките. Мислеше си, че вече е готов да зареже този метох, където се чувстваше като присаден на слива морков. Имаше усещането, че по някакви невидими за колежките му коридори морето се е издуло, вдигнало се е и връхлита не смачканите под могъщата му плесница брегове от Дуранкулак до Резово, а се стоварва и мачка бюрата, компютрите, принтерите, главния, заместниците му, скапаната редакция и него самия. Залива го, затиска тялото му, качва се към гърлото и скача в дробовете му като в пропаст. Той обаче не усеща болка. Не усеща болка, защото и ласката и смъртта във водата са меки. Хубаво му е, че изчезва, и знае, че е завинаги.
Винаги е ценил в себе си силата да си грабне най-неочаквано шапката и да се махне оттам, където най-малко са очаквали. От редакцията, например. Да затвори вратата зад гърба си и да тръгне – без път, без посока, без мисъл, накъдето му видят очите. Тръгвал е неведнъж и е знаел, че в изправеното пред погледа му Нищо няма нищо добро или поне нищо утешително за него, жена му и дребната му челяд. Напъхвал е трудовата си книжка в задния джоб и е тръгвал. Неведнъж е вървял по улиците, пълни с изнервен, препуснал нанякъде народ, и се е усещал сам, чужд, ничий, никому ненужен и гол сред настръхналата гмеж. В такива минути е бил готов да стори крачка назад, решително да изпълни рамката на вратата и да рече майната му, аз се връщам, въпреки че връщането му в редакцията би имало стойност на стъпка в изпепелени земи, а крачката назад повече би приличала на опит за духовно самоубийство, отколкото на саможертва заради парчето труден хляб.
И това е правил. Връщал се е. И се е намразвал за безсилието пред безизходицата, наречена писателски живот. Заради страха да навлезе в неизвестността на лабиринта, изграден от невидими гилотини, и да лъкатуши към хляба на децата си. Между хляба и ножа. Изпитвал е унижението да наведе глава пред главния, да вдъхне дима от пурата му, да каже моля ви, приемете молбата ми, а в два след полунощ е натискал с лъжица хлебна сода болката от невъзможността да плисне убийствения си присмех срещу самодоволните лица на закротилите се като квачки репортерки в офиса на редакцията, готови цял живот и до свършека на света да мътят тъпите си дописки срещу шепа жълти стотинки, които им стигат за чушки, картофен чипс и таскебап.

Със силата на земетресение трябваше да започва бъдещият му роман. Точно така сочеха всички изисквания на жанра, които усвои през годините на безплодно търсене на истинския сюжет, през красиво изписаните стотици страници единствено за семейна консумация. Началната картина на романа задължително трябва да бъде потресаваща. Хване ли веднъж читателя за глътката, отърване няма. Владее той занаята. Опъвал му е баирите. Мерил му е равното. Търкалял се е по стръмното. Знае му киселото. И сладкото. Готов е да почне отново.
Беше обходил повече от камъните и плажовете по насечените брегове от Дуранкулак до Резово и знаеше, че на света няма нищо по-величествено от морската буря. Тогава, когато морето се натриса върху хлъзгавите скали и човек не може да устиска прав срещу вълните. Опитвал е. Вкопчвал се е като рак в ръбестите канари, снишавал е глава към скалата, но не толкова от страх, колкото от почуда и граничещ с ужаса възторг, когато морето връхлита. Хиляди тонове стремглава вода са стоварвали върху раменете му своята убийствена тежест. Работата е в това да се задържиш, на всяка цена да останеш върху изплъзващия се под теб камък, защото, пуснеш ли се веднъж, свършено е – казваше си. Да останеш върху скалата дори тогава, когато не вярваш, че нарязаните от мидите длани, подгизналите пръсти и омекналите нокти, които се огъват от усилието да се вкамениш завинаги, да се врастнеш, да станеш частица, песъчинка в камъка, ще могат да свършат докрай своето, няма да се огънат и да предадат това все още яко тяло, каквото някога бе неговото, на бездната.
Точно така трябва да почва романът на неговия живот, преминал дотук, бърз и безшумен като сянка на гларус върху нажежените летни пясъци. Трябва да го започне, защото какво друго му остава на един истински писател, измислил най-важното, първото изречение, фразата на своя живот. Ще стане призори, ще отвори прозореца в кабинета, ще включи компютъра и ще седне. Няма дори да се измие, няма да си направи кафе, няма да среше останалите на главата му пет косъма, няма да сложи бяла риза и вратовръзка, както е чувал, че правят големите, истинските писатели. Хубаво му е и така. Иска да се види нетърпелив, леко нервен и съсредоточен, откога не се е виждал жаден за работа, откога не е сядал, сляп и глух за всичко край себе си, най-после наточил хищни очи в монитора, дигнал два пръста над клавиатурата. Същински Бетовен. Нали снощи отново сънува как вятърът бръсне вълната и насъсква срещу челото му остри пръски солена вода. Много ти съскат галактиките, мъжо – каза при едно извъртане след полунощ жена му и придърпа юргана, – това не е на добре. Може и да не е на добре, но добре поне, че все още ми съскат само галактиките, че не съм почнал все още да съскам аз – разсъни се той. Започна ли да съскам, това вече ще бъде краят, виждала ли си някога писател с душа на змия – каза и стана.
Събота е. Най-после е събота и няма да ходи в скапаната редакция. Няма да върти телефони, да чете писма на читатели, да бичи полицейски дописки. Забелязал е, че винаги в събота Варна е носталгично притихнала, небето тътри и свлича над покривите облачни мехове и се готви да ги разпори. Питал се е защо точно в събота утрините идат някак без желание, на пресекулки. Денят расте, надига се за кратко и увисва като прекършен слънчоглед. Единственият по-приемлив отговор, с който не можеше да се примири, бе, че откакто заби душа във всеядните вестникарски колони, съботите си оставаха неговото неприкосновено, макар и толкова кратко време. Ако и тази събота не започне романа на своя живот, идната събота едва ли ще вали. За негова утеха, за ужас на синовете му и за потрес на кварталните котараци сноповете порои няма да премитат покрива на блока и ръждясалите олуци, пеещи приспивно край олющената мазилка на панелите, няма да изхвърлят под терасата му издъхналите в летните жеги врабци.
Именно гледката с мокрите мъртви врабци по тротоарите го караше да се чувства по-мислещ и по-жив от всякога. Чувство, което напоследък самият той натиряше в небитието с осъзната жестокост към плъпналите в душата му думи. По-късно същото това чувство, че мисли, направо го караше да усеща как пращят, пукат и почти се късат капилярите в мозъка му от непосилната стръв да изтласка на светло спотайваните с години думи. Накрая изобщо престана да усеща шумоленето на мисълта в собствената й тъмнина. Струваше му се, че тялото му се е превърнало в кино. Старо, мухлясало по ъглите, пълно със самотници и смотаняци в изядените от дървояди столове старо кино с олющен от дъждовете таван, а мисълта му е мишка, едно малко, сиво, гадно и гладно мишле, което църцори в сметения и потулен с метлата боклук. Ако не е мишка, тогава е опаковка на тунквана вафла, целофанен бонбон в потните длани на някой невротик, решил непременно да разгръща блудкавия му киселчок тайно от другите, тайно от самия себе си на съседния стол. И то точно в мига, когато след дълги увещания актрисата най-сетне е останала без сутиен и след още малко кратки кандърми кандисва да си свали бикините и да ги натъпче под възглавницата.
Точно заради усещането, че самият той се е изкорубил като старо кино, бе престанал навремето да множи бройката в обветрените салони с кисели разпоредителки, лошо обръснати, раздърпани, пъпчасали пубери, които нахълтваха в салона след задължителния преглед. Повече му допадаше да излезе на булеварда, да седне на бордюра или да се мотае по магазините за хранителни стоки, които, смяташе, не са нито истински магазини, нито пък предлагат кой знае какви истински хранителни стоки. В тях търсеше нещо истинско. Не толкова истинско като стока, колкото истинско като общуване с продавача. Някаква по-добра дума, някакъв стойностен, чисто мъжки майтап. Нещо нечувано, неизречено. Нещо писателско. Неговото е ясно. Купува единствено бутилка вино и консерва телешко в собствен сос. Това му е достатъчно. Толкова ли ти е плячката – пита жена му, – затова ли досега кисна на булеварда, в махалата вече ти викат Царя на булеварда, по цял ден седиш и чакаш. Ама какво чакаш, не е ясно – държи реч жена му, колкото да не го посреща без приказки, докато си събува обувките в антрето. Нищо не чакам, жено – казва, стоя на булеварда и гледам, нали трябва всичко да видя в мига, в който става, а не после. После винаги е късно. И с писането е така. Трябва да се пише сега. Още днес. Утре ще бъде късно.
Друса консервата, вътре телешкото удря плътно, но забие ли ножа в тънката ламарина, изреже ли внимателно капака, вече почва да съжалява. По-добре да се беше порязал. Нито телешко, нито в собствен сос. Менте. Менте в някаква чорбица. Някаква недоживяла разцвета на силите си смес, предназначена за разтуха пред чашата вечерно вино. Също като мисълта му. Разпиляна, накъсана на парцали като прииждащата нощ.
Казваше си, че щом Господ реши да прибере някого, първо му взема мисълта. Има такива приятели, които се преселиха отвъд. Гледал ги е, наблюдавал ги е с крайчеца на зениците си как уж са тук, как уж пият биричка, пушат цигарка, говорят, усмихват се, а вече ги няма. Вече отсъстват. Поели са на път. Сякаш Господ ги е хванал за меките коси и лекичко си ги изтегля нагоре, прибира си ги и те го знаят, което ги прави вглъбени, тъжни и красиви. Толкова красиви, че понякога му се е приисквало да бъде на тяхно място. Да няма трапчинка на челото. Фонтанелата му да бъде затворена. И вентилаторът да не бръмчи.
Утешаваше се, че за него времето да си тръгва все още не е дошло, а непрекъснато улавяше изплъзването на мисълта си от изцедената си глава. Същата тази бърза като летен врабец мисъл, която преди години го пълнеше с безцеремонна увереност, че не някой друг, а именно той ще напише романа на всички времена и хора. Нали тя го захвърли по толкова необуздани криволици, а сега, в края на ноември, се връща отново в неговия кабинет. Събота е. Има началната фраза, а навън вали.
Точно такава събота му трябва.