Борислав Бойчев

И до ден днешен, след толкова години, колчем се срещнат бивши фронтоваци, покрай страшните спомени за боеве и сражения присъства и веселият разказ за невероятния подвиг на редник Саздо. С времето разказвачите ставали все повече, появили се и такива от други полкове, които се кълнели, че лично познават войника. Истината се превръщала в легенда и обрасвала с небивалици. А случаят с подвига на редник Саздо, такъв, какъвто е, го знае о.з. полковник Иван Михайлов, защото същият служел в неговата рота.

Събитията от далечната 1944 година го заварили млад учител. Но нали бил завършил школа за запасни офицери, мобилизирали го, дали му чин подпоручик, поверили му да командва рота и в състава на прославения 7-и Преславски пехотен полк заминал на фронта. Командир на полка бил полковник Георги Георгиев, участвал в Първата световна война, добър командир, строг и справедлив. Войниците го обичали, но нали бил вече на възраст, помежду си ласкаво го наричали дядо Георги. Един-единствен войник, същият редник Саздо, не само че не титулувал според устава командира на полка, но се обръщал към него по име.

Редник Саздо, посмешището на полка. Когато се случвало да срещне полковника на казармения плац, вместо поздрав, той се усмихвал, спирал срещу него и сочел с пръст: „Дядо Георги”. В казармата Саздо бил прибран от гората. Докато връстниците му ходели на училище, той завръщал из Смядовския балкан цяла чарда от оная порода полудиви свине с плоски кореми, с остра черна четина и дълги рила. Това, че се разминал с четмото и писмото, било най-малкото, което го отличавало от другите.

Войниците среднисти в ротата, по думите на полковник Иван Михайлов, казвали за Саздо, че Господ е бил много небрежен, когато дошъл ред да го сътворява. Може би, казвали те, е бил последният ден на седмицата. Създателят, стар човек, капнал от умора, бързал е за дажбата от греяна ракия, карал през пръсти. С този, меко казано, недоизпипан екземпляр майките плашели непослушните си деца вечер, когато ги приспивали. На фронта на редник Саздо поверили подходяща работа: помощник в полковата походна кухня. Бидоните с храна му натоварвали на един катър и той ги доставял на ротата на самата огнева линия. Но преди да достигне дотам, пътьом се отбивал до командния пункт на полка.

- Дядо Георге, - провиквал се отдалече - дай един живот!
Според фронтовия жаргон „един живот” означавало цигара. Полковник Георгиев поднасял пакета с цигарите, Саздо начаса налапвал една и я палел, а друга набучвал на ухото за после. Разменяли с командира на полка по някоя и друга приказка и продължавал напред, към бойната линия. В този ден Саздо бил в особено настроение: закачлив, оживен, разпитвал къде точно се намират немчугите, мамицата им…

Войниците от близките окопи го начоколили, задявали се с него, шегували се. По едно време той се втренчил отвъд ивицата, наричана ничия земя, отсреща, където трябвало да са немците, скрити в своите окопи и бункери. Псувал и люто им се заканвал.
- Попържаш ги, ама отдалече! - дразнели го войниците.
- Кой, аз ли? Мамицата им…
Приказката около неговата храброст се затягала, докато по някое време бил обхванат от героични пориви. Надигнал се и чевръсто поел по посока на омразния противник. Уж тромав като мечка, пък учудващо бързо се носел напред. Пушката си носел все така на рамо като овчарска гьоса. Отначало го поощрявали.
- Давай, давай, по-бързо!
- Ха така, ха така, Саздо!

Били сигурни, че ще отиде донякъде, страхът ще надделее, ще обърне гръб на немците и ще се върне. Ала Саздо крачел все по-бързо, като че ли нямал намерение да се връща. Войниците се умълчали. Абе, тоя дивак… Започнали да го увещават:
- Стига, достатъчно, храбър си, Саздо, храбър си.
- Хайде, кръгом, кръгом…

Напразно. Храбрият войник Саздо се носел изправен в цял ръст срещу немския бункер, който от няколко дни не давал мира на ротата. Войниците се прибрали в окопите, прикрили се, очаквали всеки миг немците да открият огън.

Наблюдателите от командния пункт на полка не пропуснали войника, който подозрително се промъквал към противниковите окопи. Докладвали на командира. Той проследил с бинокъла движението на войника, и за него не оставало никакво съмнение за какво става дума. И незабавно взел решение. Над фронтовата линия по мегафона се понесъл гласът на полковник Георги Георгиев:

- Позо-о-ор! Доживях да видя български войник да се предава!… Фро-о-онт, слушай обща команда: по предателя, огъ-ъ-ън!

Вятърът отнесъл страшните думи, ехото заглъхнало и над фронта настанала тревожна и тягостна тишина. Не отекнал нито един изстрел. Войниците се тюхкали, напрегнато се взирали в пустеещата ничия земя, минутите се влачели бавно и мъчително. Докато най-после отсреща, където бил изчезнал Саздо, не се забелязало някакво движение. Из високите храсти се мярнали човешки фигури. Ту се появявали, ту се скривали, но се движели, движели се насам, към българските окопи. Докато станало ясно, че това са немски войници, вървели с вдигнати ръце.

След тях крачел Саздо, с пушка, преметната през рамо като овчарска гьоса, ала на нея нещо висяло. Войниците не вярвали на очите си: недомасленият водел пленници. И това били немците от отсрещния бункер, които с точния си огън с дни задържали ротата.

Като наближила групата, станало ясно, че на пушката висели три автомата, а с другата носел още нещо. Нали и двете му ръце били заети, ако някой от пленниците изоставал, Саздо го подритвал да побърза. Войниците и дотърчалите офицери, между които бил и ротният командир подпоручик Иван Михайлов, поели петимата германски войници, които твърде скоро се уверили, че животът им не е в опасност, към тях се отнасят като към пленници според международните споразумения.

Утихвал и гневът на Саздо, който все още сипел яростни псувни. На всичко отгоре станало ясно, че носи необичаен трофей: варена кокошка. Довели офицер, бивш учител по немски. Иван Михайлов записвал разпита. Започнали с онова, което най-много вълнувало всички: загадката как са били пленени.

Били опитни бойци, воювали дълго. Бункерът им бил отлично подреден и обзаведен, на високо място, с голям обзор и обстрел. По всяко време един от тях дежурел на наблюдателния пункт. Заек не можел да прекоси незабелязан. Ала ето какво се било случило по това време. На война, като на война. Отнякъде били отмъкнали няколко кокошки, сварили ги. И както на другите, и на дежурния се полагала варена кокошка.

Той напуснал поста и отишъл да си я получи. Позадържал се: сол поръсил, хляб си отрязал, някоя и друга приказка споделил. И точно през тези минути българският войник бил прекосил спокойно пространството, което при други обстоятелства никога не можело да се случи. А неговата поява в бункера била истински шок, гръм от ясно небе.

Изникнал като от земята, страшен човек, горила, крещял непонятни думи (че как да са понятни българските псувни), но било ясно, че са команда да се предадат. На всичко отгоре той дори не си давал труда да насочва оръжие срещу тях, което означавало, че военната хитрост на противника е такава, че прави съпротивата безсмислена, клопката е майсторски скроена, няма мърдане, избор няма, изборът е един - вдигай ръцете и се предавай. Което и направили.

А самият български войник бил много гневен, продължавал да им крещи и да издава своите команди. Ако някой се опитвал малко да си отпусне ръцете, той го сритвал. Така пристигнали дотук. За тях това е краят на войната.

На свой ред подпоручик Михайлов запознал пленените кой всъщност ги е пленил. И обстоятелствата, при които е бил подтикнат към героичната си постъпка. Немците били потресени. Най-възрастният от тях изпаднал в нервна криза, скуба си човекът косите, вика Иван Михайлов. Не можел да се примири, че той, дето е минал през ада на Сталинград и по някакво чудо се е спасил, бил пленен от един… шапшал.

Докато траел разпитът, редник Саздо седял безучастно на един пън, изцяло отдаден на безценния си трофей. Оглозгал кокошката, осмукал и най-малката костичка, и като си избърсал устата с ръкав, припряно пресегнал към цигарата, която си стояла кротко на ухото му. Цигарката от дядо Георги. Фронтовашка цигара. Един живот. Запалил я, поел дълбоко, притворил очи и се отдал на блаженство.