СМЕЛО СЪРЦЕ
Кирил Бежев навърши шейсет и две години, колко работа му оставаше до пенсия, а беше все още главен асистент. Такъв щяха да го пенсионират.
Зад гърба му студентите го подиграваха заради окъселите панталони, кривия възел на тънката като миша опашка вратовръзка и дългия кичур коса, който прехвърляше от ухо до ухо, за да маскира голото си теме. В разясненията, които даваше по курсовия проект съгласната “с” шъшкаше заради липсващи предни зъби. Въобще разясненията му бяха посредствени, компютрите обезмисляха старите аналитични методи, ценяха се програми, създадени в Бъркли и Масачузетс.
Преди много години Бежев бе постъпил като многообещаващ асистент при знаменития професор Парашкевов, ерудит и педант, почетен член на три чуждестранни академии. Парашкевов очакваше студентите да знаят точно толкова, колкото ги задължаваше неговото прецизно, но възсухо преподаване, молби за отстъпки и ходатайства го скандализираха повече от нечистоплътност. Всяка година четири-пет многократно късани от него студенти се прехвърляха в други вузове и разнасяха мрачната му слава на екзекутор.
Бежев щеше да пише дисертация под негово ръководство. В ония години той беше с русолява коса, разпиляна над челото, весели очи, чип нос, невисок и добри сложен. Излъчваше доброжелателство, здрав физически и духом мъж, уверен в себе си, в бъдещето си.
Сред студентите, готвещи се за изпит в онази паметна зима, имаше миловидно момиче с трапчинки на бузите и тънки, подвижни вежди. Те мърдаха закачливо, когато се мръщеше или усмихваше. Стефка, не й помнеше вече фамилията, беше прилежна студентка, преболедувала детски паралич. Надигаше се на патерици, прехвърлила през рамо торба с тетрадки и чертожни прибори, а под полата на цветчета левият й крак се поклащаше като кожен чорап, с пъхната в него пръчка.
Сърцето му, необръгнало на горчилки, трепваше всеки път, когато я зърнеше да се клати през заледения двор, междучасията едва стигаха да се качи от залите в приземието на отсрещната сграда до химическите лаборатории на таванския етаж.
Голямата аудитория, в която Парашкевов провеждаше писмен изпит, имаше протвоположни входове, долният, до черната дъска, беше за екзаминатора, студентите влизаха през горния. Почнеше ли Парашкевов да диктува изпитните въпроси и задачи, не допускаше закъснели. Смяташе ги за неявили се и им пишеше двойки.
Януарската сутрин си беше още нощ, в зле отоплената зала намирисваше на студ, на страх. Бежев подреди студентите през място и ред, провери добре ли е избърсана дъската, достатъчни ли са тебеширите.
Парашкевов влезе, делови и строг, наметнал овчи кожух над бялата престилка, беше зиморничав, боеше се патологично от зарази, отказваше да разговаря със студент, който киха или кашля. Всички станаха, захлопващи се седалки изтракаха с картечен глас. Професорът поздрави церемонно асистента и аудиторията, прочете условията на задачите и се извърна към дъската да ги запише.
Далечната горна врата скръцна тихо, Бежев съзря силует на патерици да се люшва и прекрачва в залата. “Сядай, сядай!”, мълчаливо махна с ръка той, сакатото момиче побърза да се сниши на крайната седалка. Парашкевов спря да пише, обърна се към аудиторията.
- Кой влезе?
Студентите мълчаха, повечето наистина не бяха видели.
- Ако онзи, който влезе, няма доблестта да напусне, ще изляза аз и ще анулирам изпита за всички.
…..Времето се разтегна, сърцето на Бежев подскочи, храбро и голо, срещу всичката несправедливост, осакатила една момичешка съдба, осъдила един живот. Пристъпи крачка напред, простреля с нетърпящ възражение поглед аудиторията и каза ясно, да се чуе до дъното на залата.
- Господин професоре, един закъснял колега отвори вратата, но като разбра, че изпитът е започнал, отказа се и излезе.
Професор и асистент се вторачиха един в друг, този кратък миг щеше да остане плашещо дълг в живота на Бежев. Парашкевов най-сетне се извърна и продължи да записва условията.
На обяд Бежев събра писмените работи, прегледа ги до три и половина часа, без да сложи залък в уста, отбеляза с червен молив грешки и непълноти, предаде ги на Парашкевов и остана да му асистира за устния изпит до късно вечерта. Сакатото момиче бе допуснало само една не много значителна неточност, отговори прилично на допълнителните въпроси и получи пет на писмен и четири на устен изпит. Бежев намери повод да излезе за малко, настигна момичето в полуосветения коридор.
- Как можахте да закъснеете точно тази сутрин?
Тя се разплака, подпряна на патериците. Живеела в Горна Баня и първият автобус за София закъснял. Толкова хора се струпали на спирката, повалили я в блъсканицата и автобусът тръгнал. Помислила, че всичко е пропаднало, но спрял шофьор на камион със строителни отпадъци, прост човек, командирован от провинцията, попитал я защо плаче, качил я в кабината и я докарал.
На другия следобяд, след като Парашкевов стриктно нанесе оценките в главната книга, Бежев го попита.
- Как ще постъпите, ако разберете, че човек на когото сте имали доверие, ви е излъгал?
Парашкевов възприемаше житейските проблеми само като варианти на изчистена от конкретност задача.
- Ще му предложа да се хвърли от прозореца, а ако не му стига кураж, ще му посоча вратата - и се зае да полива цветята в кабинета.
Бежев напусна катедрата. Премести се във ведомствен научноизследователски институт, ведомството го закриха, преподаваше в гимназия, работи в Тунис, върна се, припечелваше от частни уроци и хонорувани часове, ожени се късно. След смъртта на професор Парашкевов се върна отново в катедрата. Бе изтървал влака, не успя да защити дисертация, размина се с доцентура.
Жена му се помина, единствената му дъщеря емигрира в Австрия, оттам - в Австралия.
Все повече западаше материално, носеше се небрежно, не сварваше да е в крак с научните новости. Разбра, че сакатото момиче сключило разумен брак, взел я вдовец с дете, природила му още едно, живеели обезпечено. Това не го развълнува, не го засегна особено. Всичко важно в живота му, извършено и пропуснато, бе вече назад. Но там имаше един само негов миг, в който се усещаше много голям, бе се изправил с голо сърце да защити оскърбените и унизените. И бе си платил за порива. Платената цена оправдаваше грешките.
