Георги Георгиев

Когато влязохме в казармата, за нас нямаше по-важни от командирите. От сутрин до вечер те бяха сред нас. Учителят си казва урока и си отива, а командирът е диригент на всяка войнишка стъпка. Това важи най-вече за военните училища. Взводният ми командир във Военнополитическото училище лейтенант Герги Тасев, стегнат, оперен, добре сложен, почти дребен трънчанин, току-що беше завършил НВУ „Васил Левски”. Преди да стане курсант, е служил като войник. Училището и войнишкият строй бяха дали отражение върху цялостния му облик - строг, уверен, подготвен. За него нямаше по-висок пример от довчерашния му началник на Военното училище полковник Станчо Хаджиев. По повод, а и без повод той ни цитираше името му. Той казвал това, той постъпвал по определен начин, той се държал образцово, бил отличен педагог и т. н.

Спомням си, че след като бях носил 7,62-милиметровата картечница „Дегтерьов” два месеца, го запитах няма ли да я поноси друг курсант. Той отсече:

- Полковник Хаджиев би те запитал: „Курсант Георгиев, станахте ли вече майстор?”

И това намираше за достатъчно, нищо друго не беше важно.

Това първо задочно запознанство с полковник Станчо Хаджиев си спомних, когато с генерал Илиев поднесохме цветя и махнахме бялото платно, за да открием паметната плоча, поставена на родния му дом в Шипка. Тук се бяха стекли множество граждани, от София бяха дошли генерали и офицери, някогашни курсанти във НВУ „Васил Левски”. Всички бяха заели войнишки стоеж, респектирани от военния оркестър и ритуала на почетната рота. Това се случи в хубав, слънчев априлски ден на 2006 г. Върху бялата мраморна плоча е изписано: „В този дом са родени Ради Хаджиев (1838-1906), член на революционния комитет, основан от Васил Левски, и Станчо Хаджиев (1902-1975), командир от Отечествената война и началник на НВУ „Васил Левски”.

През 1964 г., когато се честваше двайсетгодишнината от първия период на Отечествената война, по инициатива на военния журналист от Шипка Иван Шипчанов във в. „Народна армия” бяхме поканили фронтови командири да разкажат спомени. Никога няма да забравя тази среща и най-вече полковник Станчо Хаджиев, на когото се представих като нов шипченец. Десет години бяха минали, откакто се бях оженил за Валя от Шипка, често бяхме там, а синът ми дълго време беше при баба си. От поканените генерали и фронтови офицери най-ярко говори полковник Хаджиев. Това си обясних с факта, че е бил началник на оперативния отдел в щаба на Втора армия, разработвал е операциите, но ме впечатли особено конкретното и образно рисуване на картините на боевете и героичните прояви на офицери и войници. Неговото слово ни приобщаваше към обстановката и мъжеството на фронта. Екстремните условия на войната се пренесоха в залата. Заживяхме с неговите разкази. Тогава е бил подполковник, на 42 години. Армията, чийто оператор е, има 130 000 състав. Конете, а те са главната тяга, са 30 000.

Щабът и конкретно Станчо Хаджиев с оперативния му отдел осъществяват графично и документално решението на командването: да пробие немската отбрана и нанесе главен удар в направлението Мезграя - Власотинци - Ниш. Силите са: 6-а, 12-а, 14-а пехотна дивизия, Втора конна дивизия и Бронираната бригада.

Замисълът е да се настъпи в три последователни дни - 8, 9 и 10 октомври 1944 г.

Вече бях изучил историята на операцията и запитах полковник Хаджиев защо се е забавила планираната атака цяла седмица. Беше откровен: „Това дойде, каза той, от югославска страна, от генерал Коча Попович, полковник Люба Бучкович. На 5 октомври се състоя конференция в Крайова, Румъния, с участието на маршал Толбухин, Тито, Добри Терпешев, Петко Тодоров…”

Когато ни разказваше за бойните действия на дивизиите и полковете, полковник Станчо Хаджиев напълно задоволи нашите журналистически интереси. Сякаш не бяха минали 20 години. Ето пример, който по-късно влезе във войнишките учебници, но той го описа като боен отчет.

… Селата В. Кръчмар, Равна Дубрава и съседни на тях са подготвени за отбрана от немското военно училище в Ниш. Силна е отбраната край Нишка баня. Тук води бой 7-и пехотен полк. От укрепен бункер картечница бие по бойните ни редици. Взводът на Георги Христов е спрян от силния огън. Какво да се прави? Георги Христов наблюдава и изучава подходите към бункера. В един миг решава и действа: с бомби в ръка запълзява напред. Забелязват го и засилват огъня. Раняват го в едната ръка. Превъзмогвайки болката, той пълзи още по-устремно. Най-после е близо и хвърля няколко бомби в бункера. Прострелват и другата му ръка. Той тръгва на саможертва - изправя се и със сетни сили закрива амбразурата с окървавеното си тяло. Взводът настъпва, макар и без своя командир.

Полковник Хаджиев ни казва, че във Втора армия воюват над 9 000 доброволци и над 15 000 гвардейци. Тогава един подвиг на жена става символ на тези формирования. За Остри връх се разиграва позната от войните картина. Този връх е укрепен и защитаван от противника упорито. Взводът, командван от довчерашната партизанка Вълка Ташовска, попада под огъня на немска картечница. От бункера тя сее смърт. И Вълка Ташовска тръгва на саможертва. Хвърля се към амбразурата и макар и ранена, бомбата й прекъсва зловещия грак на вражеската картечница. Бойните другари атакуват. Героинята е произведена в офицерско звание и наградена посмъртно с орден „За храброст”.

Когато разказа за други достойни постъпки на офицери, подофицери и войници, полковник Хаджиев попита:

- Представяте ли си как по един-единствен път София - Ниш се извършва снабдяването на над стохилядна армия и над 30 000 коня?

Ние мълчахме, а той продължи:

- Армията ни наистина беше многобройна. Сърбите цъкаха и чувахме реплики: „Тия българи са шест милиона, а сякаш имат осем милиона войници.”

Полковник Хаджиев беше любезен още веднъж да дойде при нас с

Иван Шипчанов, когато уточнявахме материалите си за печат. Говорихме дълго, по-точно той разказваше, а ние слушахме. Спомняше си за пробива на противниковата позиция от 9-а пехотна Плевенска дивизия, 6-а Бдинска дивизия, за настъплението на добруджанци, за боевете към Сурдолица. Нито веднъж не чухме подлога „аз”. А той е началник на оперативния отдел, вторият човек в щаба на армията. Той се представяше само като един от тези, които правят плановете, чертаят бойните карти, вършат огромна организаторска работа, страдат по разкаляните пътища, мръзнат по окопите и командно-наблюдателните пунктове. И атаките, и отстъплението, и възторга от победите, и разочарованията от провалите, и мъката на ранените, и радостта на победилите преминават през неговото сърце.

Разказа ни почти трагичен личен епизод. Формирали лек щаб, който се изнася в Нишка баня. В него е началникът на оперативното отделение, други офицери - разузнавач, свързочник, снабдител. И само един войник за охрана. Цял армейски лек щаб с един човек! Това недомислие едва не им коства живота. Веднага щом се настаняват в хотел, чуват гърмежи откъм вилата на бившия сръбски министър-председател. Щабът е нападнат от сръбско контрареволюционно формирование. Завързва се бой и офицерите с оръжие в ръка едвам се спасяват от пленяване и смърт. „Всеки щаб е обречен, ако няма охранително подразделение”, заключава той.

Уточняваме фактите, имената на хората, а той си спомня за поручик Енчо Добрев от 4-и конен полк. Той спешава ескадрона си и го повежда в атака. Тръбачът свири, но е ранен тежко. Добрев взема тръбата и сам свири бойния сигнал и лети към господстващата височина. Пада в боя. Тръбачът е изнесен от бойното поле и спасен. Дълго той страда и ридае за своя загинал командир.

В операцията за овладяване на Ниш и преграждане пътя за оттегляне на противника Втора армия дава 1 545 убити и още повече ранени. Освобождава 25 железопътни гари и 540 населени места.

Често през годините съм си мислил как се формира цялостната личност на офицера и командира, как се създават толкова цялостно оформени военни дейци като полковник Станчо Хаджиев. Не е достатъчна само дарбата. Ерудицията се доизгражда и обогатява чрез системата на обучение, чрез целеустремения начин на живот и опита. През 1925 г. Станчо Хаджиев завършва Военното училище, а през 1940 г. - Военната академия, служи в различни части, преминава през огъня на войната. До края на дните си той живееше със спомена от годините, посветени на армията, гордееше се със своята 16-а пехотна дивизия, чийто началник-щаб е, храбро воювала при Драва и Мур. Той е един от малцината българи, взели участие в парада на победата в Москва през 1945 г.

Като журналист съм се срещал с него, записвал съм незабравимите му спомени. А когато излезе в пенсия и се прибра в родната Шипка, се отбивах при него. Заканил се беше да стане столетник. Разхождахме се из двора - овощна градина и той с увлечение ми разказваше историята на всяко дръвче. Станчо Хаджиев живееше със съвремието, но нито за миг не забрави последната война. Отзоваваше се на поканите за беседи. Като щабен офицер ги онагледяваше с карти. На човек може да се случи да склопи очи навсякъде. Показателно е обаче, че сърцето на полковник Хаджиев спря точно по време, когато се подготвяше през 1975 г. честването на трийсетгодишнината от победите при Драва и Мур. Инфарктът изпрати командира при падналите в бой другари.

Изучавайки живота на полковник Хаджиев, трябва да кажа, че истинския си ръст на военачалник той показва, когато го назначават за началник-щаб на 16-а пехотна дивизия през втория период на Отечествената война и застава непосредствено до командира й полковник, а после генерал Цоню Ганев. Той ръководи щаба до края на войната, съпричастен е с нейните победи, както и с временните отстъпления и понесените жертви. Той е близо до командирите на полкове и най-вече до началник-щабовете. Стои в центъра на разработката на всяко командирско решение за настъпление в едно или друго направление. Този енергичен, педантичен 42-годишен офицер е навред по бойните позиции, организира работата в щаба, разработва бойните карти и документи. За него картата е живот, той е свикнал, като я погледне да си представя точно местността и как ще се разиграе боят. За него сините лъкатушни линии не са просто означения на реки, а знание и за дълбочината и най-удобните места за форсиране. Означенията на пътищата и железопътните линии оживяват в своята реалност, защото по тях ще преминава поток от хора и машини. Знаците на мостовете той винаги оценява по издръжливостта им за преминаване на товари. Да не говорим за селата, паланките и градовете, които предстои да освободят.

Последните дни на декември 1944 г. Току-що генерал Иван Кинов е изпратил четирийсет камиона на 16-а дивизия. Те трябва да натоварят всичко от складовете на дивизията и да го пренесат в Пазарджик. Командирът полковник Цоню Ганев е затънал до гуша в работа. С радост посреща новия началник-щаб подполковник Станчо Хаджиев. Веднъж помолих генерал Ганев да ми каже своята оценка за своя началник-щаб. Записал съм: „Въздъхнах с облекчение, когато посрещнах младия подполковник. Знаех, че има боен опит от фронта като оператор на Втора армия, че е енергичен, изпълнителен, мислещ и добър организатор. Всичко това се потвърди. Той беше наистина до мен.” С тези думи генералът се задоволи. Сега се опитвам да си представя тези дни, когато в Пазарджик влаковете изсипват тълпи от мъже с торби и раници на гърба, облечени кой с каквото е имал. Те се стичат към мобилизационните пунктове.

Още през втория ден подполковник Хаджиев е сюрпризиран. Под влияние на опозицията се вдигат трибуни и агитатори призовават войниците да не отиват на фронта. „Доста такт и умение бяха нужни, казва ми полковник Хаджиев, за да мотивираме тези хора да воюват извън България.” Той споделя колко важна роля играят помощник-командирите начело с Димитър Вълканов, художник по образование, а сега помощник-командир на дивизията.

В един от разговорите ни полковник Хаджиев оживен ми казва: „Представете си хиляди запотени мъже как пълзят през дебелия сняг на Дунавската равнина. Затишието, с което ни посрещна Земун, ободри уморените войници и офицери.” След десетина часа почивка отново са на път през пусти селища, които преди войната са били населени с немци. Съгласно план-графика, разработен от щаба, трябва да стигнат до Стремски Карловци и Петровардин. Когато най-после се нижат край стара крепостна стена, разбират, че Петровардин вече е зает от 10-а дивизия. Какво освен голямо разочарование поражда тази вест. Полковник Хаджиев чертае нов маршрут. Въпреки набитите крака и умората походът продължава. Такива са изненадите на войната. „Можете ли да си представите, пита ме полковник Хаджиев, как се поддържа редът в ротите и дружините, мобилизирани преди три седмици? И те отиват все по-далеч от родината.” Не съм бил на война и не се опитвам да отговоря, но си представям затъващите конски каруци сред топящия се сняг, умората на войниците псувните, нервите. А на переправата на Дунава ги очаква струпване, ще чакат да се източват червеноармейските части, които бързат към Будапеща, където се водят неравни боеве. Вдигнали яките, сврени до запотените коне, потропвайки със замръзнали ботуши, войниците се опитват да намерят подслон. Буря бучи в душите, но из един път някой запалва огън, пламва друг и те завъртат хора, заручават гайди, възбужда се глъч. Душите омекват.

- Аз, командирът и помощникът му отидохме да проверим 59-и полк - разказва ми полковник Хаджиев. - На самата улица в село Стара Пазова видяхме походна кухня.

- Ще ви изпратя всички на първа бойна линия - хокаше готвача интендантът на дивизията подполковник Герджиков. Обядът, поднесен на войниците, не бил хубав.”

Като ги видял, интендантът докладвал, че вечерята ще бъде добра.

Пътищата са дълги, замръзването е редовно, умората е спътник на войника, но друго нещо са боят и сраженията, които предстоят. Щабът работи трескаво. Предстои епопеята на Драва. На 9 март 1945 г. в щаба идва заповед, че предстои поход с всички сили в източна посока. След известно време обаче се получава втора заповед: „Дивизията да настъпи в 20 часа на 9 март от района, в който се намира, и до 7 часа на 11 март да се съсредоточи в района на Харкан - Шиклош, където да влезе в подчинение на 133-и съветски стрелкови корпус, от когото ще бъде използвана за унищожаване на противниковите предмостия Долни Михоляц и Валпово.”

Щабът изучава обстановката, полковете извършват своя марш на запад. Трябва да сменят 3-а дивизия. Има само едно шосе. Незабелязано по странични пътеки, през полето, преодолявайки оврази и хлъзгавия сняг, поделенията се добират до позициите и сменят 3-а дивизия. Командирите разузнават, войниците заемат окопите, картечните гнезда. Противникът не усеща смяната. Полковник Хаджиев подготвя заповед: В дванайсет часа на дванайсети март частите на 16-а пехотна дивизия да започнат атака срещу хитлеристите в района на Долни Михоляц.

Два часа преди посоченото време за атака се случва нещо непредвидено. Командирът е получил отчаяно обаждане от полковник Иван Цонев, командир на артилерийския полк, че иска още два часа за пристрелка на оръдията. Какво да се прави? Командирът и началник-щабът звънят - първият на полковник Цонев, вторият - на полковия началник-щаб. Решението е да ускорят подготовката на артилерията, а те ще се обърнат към генерал Артюшенко да го помолят за още време. Командирът на 133-и съветски корпус изслушал доводите на полковник Ганев и поглеждайки часовника, отсякъл: „Четирийсет минути, не повече!”

Наблюдателният пункт на 16-а пехотна дивизия е върху една копа балирана слама (сеновал). Тук са полковник Ганев, съветникът му Валчак, генерал Артюшенко. Зад тях са полковник Хаджиев и помощник-командирът със съветски офицери.

Всички са възбудени преди атаката.

- Няма и шестстотин метра до немците! - казва Вълканов.

- Едва ли има повече! - потвърждава Хаджиев. Поглежда часовника и казва, че остават няколко секунди. След миг оръдията загърмяват. Огънят нараства. Малките кафяви фигури на войниците начело с командирите се вдигат в атака. Дребните живи кълба сякаш се търкалят напред. Няма отговор от противника.

- Юнаци българи! - вика генерал Артюшенко. - Вървят като на маневри. Каква дружна атака!

Развълнуван беше разказът на полковник Хаджиев. Седнали сме под асмата, в двора в Шипка. Тогава похвалата го разтревожила. Противникът мълчи, а нашите полкове за първи път се вдигат в атака. Докога ще издържат? А огънят на противника обезателно ще последва.

Ето че картечниците загърмяват, минохвъргачките буботят, артилерията бие учестено. Падат първите наши войници. Не всеки загива, някои лягат и се окопават, лопатките действат. На други места настъпват с прибежки. Това е добре. Няма стрес, а устрем. Санитарите прибират ранените. Огънят на нашата артилерия бие по противника пред нашите атакуващи вериги. Залегналите роти се вдигат отново, окуражени от артилерийския огън.

Вечерта нашите войници се окопават на достигнатите позиции.

Щабът получава сведения за днешния ден, за първия бой. Началник-щабът ги анализира и си спомня за всеки паднал, когото познава. Ето поручик Атанас Станевски е убит. Винаги ведър офицер, специалист, артилерист, патриот. Край чифлика Седен боевете се затягат Отбраната е силна. Пехотата ни се нахвърля срещу немците. Батареята на Станевски се е окопала всред царевицата. Командирът на една от ротите пада пронизан. Пехотинците са без командир. Те залягат сред нивите. Какво да се прави? Станевски грабва една карабина и тръгва да вдигне пехотинците. И така загива в боя.

Неведнъж полковник Станчо Хаджиев ще си спомня за Драва, за Драва Соболч, Драва Полконя, Драва Чехи, където частите на дивизията са водили неравни боеве. И за чифлика Седен. Тук, наблизо, заедно с командира участва в погребение на паднали в първата атака. Тежък ритуал. Потискаща церемония, която свещеникът изпълнява акуратно. Очите се опитват да избягат от кървавите трупове и разкъсаните тела на тези мъже, които вече никога няма да видят своите майки и любими, не ще се завърнат в родината. Ще лежат тук в общ гроб. Единичните изстрели на противника зачестяват, взривяват се мини край погребението и то се прекъсва. Предстои нова атака. Неволно полковник Хаджиев се пренася в родната Шипка, спомня си Орлово гнездо, където са водени още по-неравни боеве.

Трите полка на 16-а дивизия водят бой там, където командирската карта, начертана от началник-щаба, им е определила. Край чифлика Седен една от дружините на 58-и и предадена дружина на 59-и полк водят боеве. Неочаквано две от самоходките са запалени от вражия огън. Бойците ни се хвърлят встрани. Експлозията не ги поразява, но объркване настава. И тук се случва нещо, което може да се приеме или отхвърли от страничния наблюдател. Към това място на разстроен боен ред се затичва командирът на дивизията полковник Ганев. Срещу него един поручик с картечница в ръце бяга назад. Стресиран е от запалените самоходки. Немее пред въпроса на командира защо не върви напред и да увлече войниците след себе си. Редно или не, полковник Ганев откъсва пагоните му. Вижда наблизо подофицер, който устремно води войниците си, спира го за миг и му казва, че го произвежда поручик и му възлага да води цялата рота. Така объркването е преодоляно.

Разжалваният в редник поручик по-късно възвръща офицерските си пагони, след като се е преборил със страха и срамното отстъпление.

„При Драва оставих част от душата си - казва ми полковник Хаджиев. - Липсваха ни точни разузнавателни данни за противника, за нашето поражение върху живата му сила, за намеренията му. Това създаваше напрежение; как да планираш при неточна информация?” Изпращат разузнавателни групи. Екипират ги добре не само с въжета за връзване и кърпи за запушване на устата, но и с подходящо оръжие, дават им инструкции за залавяне на „езици”. Тодор Мурджев, доброволец, младок, тръгва сам. Той е самоуверен, смел и силен. И пълзи точно към лаеща картечница. Не само достига позициите, но ликвидира двама войници и трети немец мъкне назад, довлича го до щаба. Получава златен орден за това. Още един орден заслужил, след като довел втори хитлерист. Тъкмо този втори пленен съобщава, че са пристигнали подкрепления и предстои настъпление. Забраняват на Мурджев повече да ходи сам за „езици”, но той е вече прекалено дързък и това му изиграва лоша шега. Пада пронизан от вражи куршум.

Край Драва Соболч дивизията дава доста жертви. Селото попада ту в наши, ту в чужди ръце. Кръщават го „малкия Сталинград”. Тук, край Драва, падат не само войници, но и подофицери, и офицери. Ранен е тежко и командирът на 57-и пехотен полк подполковник Бекяров.

Трудна и кървава е победата при Драва. На 19 март 1945 г. в. „Ню Йорк таймс” съобщава, че германското предмостие на река Драва е ликвидирано. В последната атака са убити 5 000 немци, а 104-а и 297-а германска дивизия са унищожени. В шифрограма, изпратена от маршал Толбухин и прочетена по частите, се поздравяват всички командири и бойци от Първа българска армия. Дословно е записано: „Особено отличавам добрите действия на целия личен състав на 16-а пехотна дивизия под ръководството на командира полковник Ганев”. Добавям, че всеки военен знае колко важна е ролята на началник-щаба. Поздравления идват от Сталин и Георги Димитров.

Нови изпитания за 16-а дивизия и нейния щаб изникват със заповедта да се подготвят за боеве край Мур. Полковник Хаджиев се заема с разработката на бойните документи за участие в Мурската операция. Реката е придошла. Форсирането няма да е леко. Доставени са големи и малки надуваеми лодки. Подготвя се понтонен мост. По него ще преминат артилерийските самоходки и оръдията.

Предстоят нови сражения. Напрежението стига крайни предели. Нервите на всички са изпънати. Но полковник Хаджиев ми разказва за куриозен случай. Обажда му се началник-щабът на 58-и пехотен полк и някак многословно му обяснява, че с командира се е случило нещо неприятно. Докладва на полковник Ганев и той вдига телефона, но отсреща отново шикалкавят. Бързо двамата отиват в полка и какво да видят: полковник Генчев лежи на походното легло, завит през глава. Той слуша въпросите, но сякаш е глътнал езика си. Когато отваря уста, говори несвързано. Празни очи и пълна умствена парализа го е обхванала. Полковник Ганев веднага назначава началник-щаба за полкови командир и нарежда да изтеглят Генчев назад към болницата.

- Хаджиев - обръща се командирът на дивизията към началник-

щаба, когато тръгват към строящия се мост за товари над девет тона, - раните на Генчев не са по тялото, а в душата. Войната обърква понякога и най-опитните, парализира ги, нервите и психиката рухват. Раните невинаги са толкова страшни, по-страшни са пораженията на душата, от нея не тече кръв, а безпомощност. Такова е положението на полковия ни командир. Той ще се окопити и вземе в ръце.

Настъплението на 16-а пехотна дивизия между Мур и Драва е

подготвена и организирана всестранно. В боевете падат скъпи жертви. Особено несполучлив е боят за Ястребци. „Бях смутен -  казва ми полковник Хаджиев. - Нямаме резерви. Наложеното ни отстъпление води до повече жертви. Полковник Ботев звъни и докладва, че полкът му е обречен. От нийде няма помощ. Събират всички налични бойци и лично полковият командир полковник Ботев с автомат в ръка ги води в боя. Силният противников огън ги заставя да отстъпят и да се окопаят. На следващия ден пристига командирът на корпуса генерал Тошев, на когото е подчинена дивизията, придружен от помощник-министъра на войната Фердинанд Козовски. Набелязват се прегрупирания и преместване на сили, но положението не се променя. Затова предприемат обходни движения и това принуждава противника сам да се оттегли.”

Победните дни на фронта са помрачени от нелепа смърт. Убит е адютантът на командира на дивизията, вече произведен в генералско звание. Това разстройва всички от щаба.

- Капитан Петър Ганчев беше боеви офицер - казва ми полковник

Хаджиев. - Винаги се отзоваваше на задачите, стремеше се към фронта. Обичаха го всички.

През този ден капитан Ганчев взел бронирана кола и заедно с

интенданта тръгнали да търсят място за болница. Сбъркали посоката и попаднали под силен вражи огън. Герджиков скочил в канавката и се спасил, а Ганчев е пронизан смъртоносно. Погребват го на площада в Чаковец заедно с руски майор.

Войната за 16-а дивизия завършва при следното разположение: 59-и пехотен полк е пред град Ормаж, 57-и и 58-и - в селата Пущише и Горни Храсщан, 16-и кавалерийски ескадрон е стигнал до Марибор.

Веднъж се поинтересувах за мнението на генерал Ганев относно ролята на полковник Хаджиев в края на войната, след като вече ми беше казал как го е посрещнал през 1944 г. в дивизията.

- На 10 май 1945 г. получихме заповед от щаба на корпуса вечерта

да се изнесем в района на град Птуй. Полковник Хаджиев нанасяше обстановката на картата, беше виртуоз в оперативната работа. Само горното копче на куртката му беше разкопчано. Усмихваше се под мустак, пълното му месесто лице грееше лъчезарно и малко хитровато.

- Господин генерал, давайте нова карта, че тази не стига!

- Току виж и войната свършила - подметнах аз.

Изведнъж се загърмя някак учестено и безразборно. Хаджиев се

закопча, попипа кобура на пистолета си… Беше готов за противодействие…

С този спомен, навярно разказван нееднократно, генерал Ганев отговори на въпроса ми. Той употреби думата виртуоз, каза, че е винаги стегнат и готов за следващи задачи. Това е достатъчно.

Навънка се чува „ура”. Генерал Ганев прегърнал Хаджиев и Вълканов.

Войната е свършила.

Войната е временно състояние. Има народи, които успяват да я забравят. Десетилетия живеят в мир. Нашата съдба е друга. Целият ХХ век ни изправяше в стълкновения. Ту на една, ту на друга страна на воюващите леехме кръв, неведнъж влизахме в сражения сами със себе си. Сякаш горещата, студената и психологическа гражданска война е наше всекидневие. Разяждат ни противоречия, обществото ни се атомизира и се самоизмъчва, всеки срещу всеки.

Мирновременният живот на полковник Станчо Хаджиев е плодотворен. Три десетилетия той живя в мир, с мундир и без пагони, но служеше на една кауза. Особена е ролята му като началник на Военното училище „Васил Левски”. Изминали са години, но бившите курсанти от пет випуска си спомнят с топлота и благодарност за началника, когото между себе си наричат Тарас. Кръстили го на литературния герой Тарас Булба.

Възпитаниците на училището имат и днес своя организация, която години подред играе своя роля в обществения живот. Не се пропускат нито една годишнина на патрона на училището Васил Левски и знакови дати за училището. Издадоха сборник по случай 55-та годишнина на 71-ви випуск. Сборникът е дело на редколегия, но ще отбележа най-вече името на председателя й полковник Цвятко Беленски и авторите, които изтъкват каква огромна роля е играл полковник Хаджиев за израстването им като командири и възпитатели. Те през цялата си служба в армията, а и като офицери от запаса, са се стремили да приличат на него. Той предава на подчинените си богатия си фронтови опит, както и познанията си във всички области на военното дело - стратегия, оперативно изкуство и тактика. И затова не е забравен, няма да бъде забравен.

Когато откривахме паметната плоча върху родната му къща, един от някогашните курсанти професор Георги Мавров каза: „Полковник Хаджиев не парадираше със своето революционно потекло, но всяка негова мисъл, всяка негова постъпка издаваше обаянието на голям, честен и всеотдаен българин. Той е признат като най-успешния ръководител на училището, началник с високо военно образование, с голяма обща култура и опит на ръководител от висок ранг, закален военен и фронтови командир. Полковник Станчо Хаджиев има голям принос в организирането на модерно военно образование у нас”.

Моят дългогодишен колега от Военно издателство полковник Димитър Стефанов наричаше своя някогашен началник сърцевед. Полковник Козовски разказва колко е държал началникът им на правилната организация на така наречения марш на скок - 15-километров поход с максимално ускорен ход и 16-килограмова раница на гърба. Полковник Борис Христов, отличен стрелец и състезател, споделя как в един горещ летен ден преди тръгването за тежко препятствие - преодоляване на 50-метрова щурмова полоса пълзешком и стрелба по гръдна мишена, полковник Станчо Хаджиев ги посетил, носейки им захар на бучки и казвайки им ободрителни думи. „Той владееше словото и можеше да те накара да влезеш в огъня дори. Славен беше нашият Тарас!” - завършва полковник Христов.

Неотдавна с полковник Крум Марянов бяхме на концерт, който изнесе естрадният състав на армията в Националния дворец на културата. Той с увлечение ми разказваше този път за насаждането на художествени интереси у курсантите от страна на полковник Хаджиев.

- Представи си - всяка седмица в определен ден пристигаме пред

сградата на Народния театър. Стройните редици приема началникът полковник Хаджиев, на когото рапортува заместникът му полковник Румянин. След церемонията той, придружен от съпругата и дъщеря си, първи влиза в театъра, а след тях се изнизва целият строй. Курсантите не ще забравят това.

Казвам му, че добре познавам полковник Хаджиев, защото през

лятото често се виждаме в Шипка с него, говорим за всичко, разхождаме се из овощната му градина. А в София доста време живеехме в един блок.

Икона ли е полковник Хаджиев? Разбира се, че и той е човек с недостатъци. Ето един разказ на колега офицер: „Преди много години бях войник, служих като свързочник. Владеех много добре стенография. Командир на дружината беше Станчо Хаджиев. При едно учение, в което той играеше като командир на полка (като учебна длъжност), ме извика и изпрати за телефонист в щаба на ръководството на учението. Заръча ми да стенографирам всички разговори в щаба и да му ги докладвам вечер. Изпълних старателно заръката. Така тогавашният майор Хаджиев, научавайки предварително замисъла на учението и най-вече решението на ръководството, се представи отлично като командир на полк.” И този хитроват подход може да се тълкува двояко. Полковник Стефанов го оправдаваше с думите: „ Всеки командир в бойна обстановка, казва той, е длъжен да организира безотказно разузнаване по всички начини.”

Сега, когато възстановявам образа на полковник Хаджиев, разбирам, че беше грешка това, че не написа своите мемоари. Столетник не стана; човек предполага, а Бог разполага. Мемоарите му биха били извор на познания и богат фронтови опит. Като дългогодишен издател съжалявам за това. Вярно, че командирът на 16-а пехотна дивизия генерал Цоню Ганев и помощник-командирът полковник Димитър Вълканов написаха и издадоха във Военно издателство спомени, но началник-щабът имаше какво да каже и можеше да го каже оригинално и интересно. За това говори малката му книжка „Тътнежите над Морава” - документален разказ за тези, които оставиха костите си в долината на тази българска река.

Искам да се позова на нарочен Благослов, който випускници на Военното училище „Васил Левски” връчиха на шипченската общественост и кметството на 27 април 2006 г. В него между другото се казва: „Полковник Станчо Хаджиев завладяваше сърцата и душите ни не толкова със служебното си положение и високия си ранг, а преди всичко с пламенното си слово и личния пример, с дарбата и умението да разговаря с подчинените, да ги насочва и води по трудния път на дълга. Той бе и си остава не само пламенен воин патриот, но и забележителен педагог, възпитател на възпитатели!”

Ще направя едно отклонение. Веднъж в непринуден разговор го запитах дали е знаел, че курсантите са го наричали Тарас. Той се усмихна и без да отвърне директно, заговори:

- Понякога подчинените намират подходящи прякори за своите началници и те лепват като петно върху тях. Понякога прякорите им стоят като кокарда. Лаская се, че за тях Тарас е тяхната кокарда върху фуражката ми.

През годините се интересувах кой и кога го е нарекъл Тарас. Питал съм офицери от различни випуски на училището. Полковник Христов, с когото бяхме колеги във Военно издателство, ми даде най- достоверен отговор.

В своите беседи полковник Хаджиев обичал да цитира извадки от характеристиката на Тарас Булба, образ пресъздаден от гениалния руски писател Гогол в едноименната повест. И по-специално следното: „Няма връзка по-силна от другарството. Бащата обича своето дете, майката обича своето дете, децата обичат майките и бащите си, но това е друго, братя; и звярът обича своето дете, но да се сближи с родство по душа, а не по кръв, може само човекът.”

Точно в този ден, след тази беседа за другарството, някой от курсантите е рекъл: „Та той е нашият Тарас!”