Георги Георгиев

През шейсетте години на миналия век събирах материали за музеен кът на военни свързочници. Командирът на 62-ри общовойскови свързочен полк - Резерв на главното командване, полковник Васил Дечев ме командирова в София и Велико Търново да ровя в архивите и музеите, да се срещам с живи участници във войните. Тогава попаднах на интересни личности, служили като телефонисти, телеграфисти, линейчици. Ще спомена, че това за мен бяха истински преживявания особено когато попадах на популярни имена на големи артисти, писатели, художници. Колко колоритни бяха те във войнишки или офицерски униформи. Подобни снимки посрещах с радост. Много емоции пораждаха откъси от водени от тях на фронта дневници или рисунки от окопите. И днес си спомням живописната снимка на популярния цирков артист Лазар Добрич, целия обрамчен с патрони и всевъзможни снаряжения като телеграфист през Балканската война 1912 г.

Поради женитбата ми с Валерия от десетина години бях свързан със село Шипка. Особено любопитни ми бяха снимки и писмени следи от войници свързочници от Шипка или родното ми село Катунец, Ловешко. Известна е славната бойна история на 34-и Троянски полк, който събира войниците си от нашия ловешки край, или 23-и Шипченски полк и 8-а Тунджанска дивизия.

Първият шипченец, когото видях в архивите, че е служил като свързочник в три войни, беше Дечко Мандов. В Централния военноисторически музей в София се запознах с негови скици и рисунки от фронтовете през Балканските (1912-1913) и Първата световна война (1915-1918). Научих, че е роден на 14 ноември 1896 г. в Шипка. По време на войната през 1912 г. той е на 26 години и е мобилизиран като телеграфист в Пети армейски свързочен полк. Покрай събирането на материали за музейната сбирка се зароди идеята да напиша книга „По стъпките им алени” и затова търсех героични подвизи на свързочници. И наистина имаме храбреци - телефонисти, телеграфисти, линейчици. Като разглеждах списъците на носителите на Кръста за храброст, срещнах името на Дечко Мандов.

Често минавам през махалата на Мандови в Шипка. И винаги се връщам към моята първа среща с тази фамилия във военните архиви. Много по-късно установих, че художниците са трима. Дечко има по-голям брат - Радомир Мандов, също професионален художник с подчертани успехи в пейзажа.

Веднъж мой съсед ме заведе в Музея на гората в Шипка. Бях поразен от едромащабните платна на околностите на селището, така голи, че не можех да приема картините като истински. Сравнявах изрисуваната пустош със сегашната зелена гиздава планина и изчезналите горски сипеи. Радомир Мандов бил щатен художник към службите на Горското стопанство и е оставил завинаги свидетелства за отчайващата голота на поляните без нито едно дърво, както и на червенеещите се урви и дерета. Така е било, преди да започне залесяването. Картините и сега изникват в съзнанието ми като някакви едри фотографски фотоси.

Трябва да добавя, че и синът на Дечко Мандов - Иван Мандов е изявен скулптор. Синът се е родил в навечерието на Първата световна война. Подтикван от наследствения ген, той е последвал творческия път на баща си. Негово дело са скулптурите на Гина Кунчева, майката на Васил Левски, в Карлово, на майката на Христо Ботев в Сопот и на самия гениален поет.

Като изучавах бойния път на Дечко Мандов като телеграфист и художник по бойните полета, се убедих в социалните чувства и пориви, които стоят в основата на творческите му дирения. Той не се поддава на екзалтацията, на бойния вик и стихията на атаките и контраатаките. Той търси под пагона човека и го открива и показва. Затова ако разгледате картините му, рисувани с масло, ще видите, че неговото вътрешно зрение, а и трезвите му очи са насочени към ранените български бойци, че и към „ранен англичанин”. Същите чувства на хуманизъм пораждат и картините „Самарянки”, „Санитари” , пастелът „Водоносец”. Човещина извира от изваяните образи, човеколюбие просмуква всеки щрих. Нарисувал е и картините „Настъпление” и „Секретен пост”. В галерията в Шипка са изложени „На фронта” и „В окопа”. В тези творби той също е открил душевните преживявания на войника, който е главното действащо лице на бойното поле, показал е неговата решителност, но и неговата тъга, че вместо да бъде на нивата или в работилницата, е принуден в името на родината да се сражава. И все пак дълга си той носи с чест. Картината, която първо ме привлича, като вляза в градската галерия, е „На фронта”. Художникът е уловил състоянието на боеца с дълга карабина, който е взрял поглед в бялата пустош пред него. Тръпка ме побива и когато гледам картината „В окопа”, защото и този войник е забравил всичко, очите му са леко присвити и наблюдават телените заграждения пред позициите, очакват сигнал за атака. Не мога да отмина големия портрет на Иван Вазов на фона на родния му Сопот. Великолепие има в този портрет. Дечко Мандов е изписал своето възхищение и преклонение пред патриарха на българската художествена словесност.

Всяка картина на художника носи в себе си унаследено и кодирано родолюбие, съчувствие към ближния, жажда за справедливост и красота. Те идат от биографията на твореца. Син на селски учител, който поради ранната смърт на съпругата си сам се грижи за петте си деца, Дечко Мандов остава верен на средата, от която е израснал. В своята книга „Фронтова палитра” Цоко Гергов се пита как се отглеждат с една даскалска заплата три момичета и две момчета И то без жена вкъщи.

След шипченското училище Дечко Мандов получава средно педагогическо образование, а през 1909 г. влиза в Рисувалното училище в София. Учители са му професор Иван Мърквичка и професор Иван Ангелов. Тук развива дарбите, които е показал в гимназията в Казанлък. С отличие завършва и е призован като телеграфист през Балканската война. Той трупа наблюдения, минава през огъня, през мъки и страдания, калява характера си. Какво ли не виждат очите му, какво ли не отеква в душата му през трите войни! И временни пориви, и трайна печал, и постоянни физически лишения, и нравствени терзания. Той не забравя молива в сухарната торба и при всяка възможност скицира, пренася върху белия лист образи на бойни другари и преки командири. Доказателство за това са приетите негови картини за изложба в Берлин през май 1917 г. Там е сред други български художници фронтоваци. На следващата година на 19 май в София, във Военния клуб, е уредена изложба с творби на художници от Първа българска армия. Сред тях са показани произведения на Дечко Мандов. Тъкмо по повод на тази изложба друг голям художник, роден в Шипка, неповторимият Иван Милев пише: „Дечко Мандов се представя предимно с акварели и маслени бои. Творбите му излъчват настроение, колорит и мекота. Той е най-деликатният и симпатичен по тонове от всички участници. Неговите неща са наситени с Дойранското езеро, блиндажи, наблюдателни пунктове и др.”

Отбелязах тези две военни изложби, но Дечко Мандов има многобройни други присъствия в колективни изложби, лични изложби в други градове. Той близо трийсет години учителства на различни места из страната. Многобройни са посетителите, които отнасят в себе си красотата, излъчвана от неговите пейзажи, оригинални портрети и църковна живопис.

В публикуван дневник на Чудомир намирам един негов запис от 18 януари 1952 г., където освен една фриволна фраза има и една оценка за Дечко Мандов: „Днес почти целия ден е бил с мен в Музея Дечко Мандов, даровит художник, който заболя нещо… Сега е на 66 години.

- Тръгнах, кай, да поскитам по нашите места. Удуших се в София… много почнахме да се караме с жената, кай. За нищо се караме. Месо си купя, не го харесва, дърва да насека, не ги харесва, не мога да разбера каква е тази работа, дали не е защото не мога да…”

Дечко Мандов умира на 26 юни 1969 г. в София.

Друг художник от Шипка, чиито военни рисунки ме привлякоха преди години, е Станьо Стаматов. Впечатлиха ме през 2009 година негови графики, отпечатани качествено в сп. „Български войн”. През януари 2010 г. в София бе уредена изложба с негови военни акварели. Те се отличават със своята убедителна позиция и чистота на изображението. Нарисуваните бойци в ежедневния им бит на фронта са като живи.

Приятели сме с племенница на художника, учителка по математика, която доста години предаваше знанията си на деца от Африка, но сега по цяло лято е в Шипка. Радомира Стаматова ми е разказвала детски спомени за своя чичо. Минавам често покрай двора, където е била родната му къща. Счупвал съм орех от старото им дърво, което дава меки бели ядки. И още нещо, твърде интимно. Живеем през лятото в бившата къща на вуйчо Доньо, който държеше и се гордееше с картина, нарисувана от Стаматов. Тя беше закачена на източната стена в неговата стая и на преден план в работилницата ясно се открояваше вуйчовият образ на млади години. В градската галерия на Шипка за жалост има само две картини на художника. Споменатата вече „Свиркарница” и другата „Ковачница”.

Ще отбележа, че единият от братята на Станьо - Дечко Стаматов - също е художник. Той е по-голям от него по възраст. Силно ме привлича картината му „През Балкана”. Трагизъм излъчват тази колона от войска, пресичаща планината, и двете натоварени с муниции кончета, които са така чисто нарисувани, сякаш ги виждам през прозореца.

Националният военноисторически музей притежава много творби на Станьо Стаматов. Акварелите са над 60, моливните скици - петнайсетина. Има и няколко композиции с маслени бои. Привличат майсторството на художника, насоката и съдържанието, внушенията, които се предават на зрителя. Рисуването е било основното занимание на Станьо Стаматов през цялата война 1915-1918 г. Тогава командването създава строга система на военните художници. Те имат своя униформа и отличителни знаци на пагоните „ВХ”. Първоначално това са онези майстори, които са рисували през Балканските войни, но сега са необходими и нови сили. Затова като художник в Тунджанската дивизия наред с Димитър Гюдженов, Сирак Скитник и Васил Димов е зачислен и Станьо Стаматов. По време на войната той преваля  трийсетата си година И за него това е третата война. През 1912 г., току-що завършил Рисувалното училище, като преди това е учил в педагогическо училище в Кюстендил, е мобилизиран в 23-и Шипченски полк. Той е навред, където полкът чертае бойния си път. Съпреживял е мъката и страданията на войниците и офицерите. Полковите маршрути личат и от художествените знаци, оставени от Стаматов: „Атака на форт Айваз баба”, „Един пръст до Цариград”, „Нощен поход”, „Ранени при Одрин”, „Двубой” и др. Това са акварели.

Кървавата Междусъюзническа война 1913 г. също е намерила отражение в творчеството на Станьо Стаматов. Ето картините, които говорят сами за отношението му към този сблъсък с довчерашните съюзници: „Войниците очакват мир, военачалниците готвят щурм”, „Към бойната линия”, „Пране на Брегалница” и др. Сюжетите подсказват настроението, което цари сред войниците. Те се надяват да се сложи край на касапницата, а върховното командване - отново да жъне победи, както при Лозенград и Одрин. Уви! Тази война е друга.

Три войни са много за един художник. Станьо Стаматов става очевидец на двете национални катастрофи за България, орязването на земи и население от родината, позорния Ньойски договор.

Иначе Стаматов се е готвил за мирен живот, мечтал е да се осъществи като художник. В душата си е носил  красотата на родната планина и дъха на Розовата долина. Обект на молива и четката му са образите на шипченските занаятчии и трудови хора. Израснал е под грижите на баща учител и майка къщовница. Отрано е показал дарование и го развива под ръководството на професор Иван Мърквичка и други педагози. Става учител в гимназията в Казанлък и други градове. Посещава Германия и Франция. В Италия специализира живопис.

В България успява да уреди 40 самостоятелни изложби. Както помнят старите шипченци, той работи предимно битова живопис. Погледнем ли картините му „Обущар”, „Казанджия”, „Шапкар”, „Свиркарница” и др., усещаме тъжния образ на тези отиващи си занаяти, притиснати от индустриалната революция.

Помня, че в началото на 1998 г. на ул. „Шипка” 6 в София бе уредена изложба живопис от подбрани творби на художника. Дойдоха посетители, между които и шипченци. Тъкмо тук стана дума, че Станьо Стаматов има над 1000 сътворени от неговата четка произведения, които рисуват бита, образите и чувствата на трудовите хора. Видяхме и някои негови пейзажи и няколко фигурални композиции. Той склапя очи в Мюнхен на 17 януари 1963 г.

Твърде свободен в оценките си, Чудомир е дал израз на някаква таена неприязън към шипченеца. На 15 февруари 1963 г. той записва в дневника си: „Тия дни почина в Мюнхен Станьо Стаматов. Той беше с огромни амбиции и според мен това му е диагнозата…”

Ще кажа, че Станьо Стаматов умира на 77 години.

Познавам сътвореното от шипченските художници, за някои съм публикувал нарочни очерци и мога да кажа, че градчето ни е истинска люлка на художници. И то даровити, някои с национални и европейски измерения.

Тук ще разкажа за още един изключителен талант, който си отива от този свят на трийсет години, но е оставил великолепни произведения на пластичната култура. Това е Иван Милев.

Опознах го най-напред по войнишкия му дневник. Във Военно издателство поддържахме поредицата „Дълг”, където представихме майстори на художественото слово - поети и белетристи, сътворили произведения за войните, водени от България. Възнамерявахме да представим откъси или цели дневници на творци, преминали през окопите, които имат белетристични и публицистични качества. Така при мен попадна дневникът на Иван Милев, предоставен ми от Теньо Тончев.

Силно бях развълнуван  от написаното от ръката на такъв талантлив художник, който владее не само четката, но и перото. Милев е можело да стане и писател, ако не е бил пленен от изобразителното изкуство, от театъра, от декорацията. Имал е разностранни способности. И малкото редове, които ще цитирам, подсказват колко щедра е била природата и му е заложила разнообразни дарования.

През есента на 1917 г. Иван Милев се намира на Добруджанския фронт. Този живописец, който „спори и се съревновава с природата”, е вече изгрял като звезда на небосклона на изобразителното изкуство. Бърза да изрази видяното и преживяното с молив и четка върху белия лист. Отново се усеща силата на перото му, „рисуващо живопис, която се чувства, вместо да се вижда”.

Ето един откъс от неговия дневник с дата 6 октомври 1917 г., написан в Тулча: „Тревожно свири тръбата и във ведрината на есенната хладна утрин се събира морна бранна войска… Тревожно свири тръбата и отдалеч увяхнали от умора, се влачат призрачните сенки, опръскани с капки черна кръв. Задимени, някъде далеч тлеят още изгорените села и черни спирали дим се губят високо в небето. Ята врани налитат със зловещ грак и късат провисналите тела по бодливите телени прегради…

Тревожно свири тръбата и знамето продрано, оплескано в кръв, плющи с настръхнал вид.”

Можеше ли художникът да запише друго в дневника си. Ако беше послушник, можеше, но той е свободен дух и вижда истината за войната, а не бодряческите думи на големите началници. Иван Милев ясно вижда, че знамето е продрано, но не е предадено, то е оплескано с кръв, но не е попаднало във вражески ръце, то е настръхнало, но няма да бъде осквернено от воините, които проливат черната си кръв под него. Те ще опазят бойната си чест, но властниците ще ни доведат до фатален край.

Още един писмен документ ще приведа с дата 14 май 1918 г., който показва силата на Иван Милевото перо: „Още се води война изтребителна… Само изтреблението покри поляни и долини с кърви, обрече на страдание и ужаси толкова сироти и опожари техните колиби”. Той съпоставя тази печална картина с веселата музика, с която се забавлява софийският хайлайф и печелещите от сделки с доставки за войската хищници.

Иван Милев изписва своето страдание, натрупано през войната. Цели две години той е мобилизиран. За щастие е художник към въздухоплавателната дружина. Разбира се, и той може да напише хубави думи за някой голям нафукан началник, както правят отделни жреци на перото, но той не гледа еполетите и пагоните, за да се хареса и получи лична изгода, а вижда кървите по долини и поляни, съчувства на сиротите, чиито колиби са опожарени.

Лично Милев е защитен, защото работи в подземието на въздухоплавателната дружина, но очите му виждат ужасите на войната, окървавените бойни знамена, опожарените ниви. Неговият приятел Ангел Георгиев, с когото служат заедно, си спомня: „ Иван Милев рисува обикновено седнал в кревата в подземието. Той е видял това, което ще изобразява, а това са най-често карикатури и акварелни пейзажи. Записаното в дневника му показва защо той не рисува аероплани и балони, началници и тържествени паради.”

През юни 1917 г. се подготвя голяма изложба на военни художници в Берлин. Иван Милев тръгва за Добруджа. Настанява се в Балонното отделение, което е в състава на тяхната дружина. Тук той сътворява чудесни акварелни пейзажи. Те са в духа на наблюдаваната сурова действителност. В тях се усеща колко той е развълнуван, душата му е обзета от трепет, сърцето му се пълни със състрадание към войниците от фронтовите рубежи, които страдат в името на родината. Нека погледнем „Гробове”. Аз лично съм стоял смълчан пред тази негова творба. Колко много гробове донесе тази война. Над 80 000. Силно ме вълнува и „Преминаване на река”. Тя има няколко варианта. Но в тях се усеща разумният, а не стихиен, неорганизиран войнишки ход през буйната водна преграда. Запретнати крачоли, вдигнато оръжие, внимателно стъпване, за да си готов на другия бряг за бързо преминаване в бой. Не се знае какво те чака. Противникът дебне движението на войската. Тези наши войници, които прекосяват реката, не са безличностна сива маса. Те са индивидуализирани момчета и мъже в шинели, те са не само различни по височина и по разположение на тялото, различен е погледът на всеки, уловено е психическото му състояние. Нашата войска не форсира големи като Дунав реки, но се налага при дъждове да прекосява водни прегради без лодки и понтонни мостове в жива верига, ръка за ръка, опазвайки оръжието за боя, който предстои. Ще подчертая, че дори от творбата на художника „По дирите на неприятеля” не струят ярост и отмъстителност, а лъха човещина, готовност да се изпълни дългът.

Прославената 9-а пехотна Плевенска дивизия на генерал Владимир Вазов, която извоюва победа в отбрана край Дойран, подготвя изложба. Художници в дивизията са Цено Тодоров и Михаил Лютов. Генерал Вазов се стремял през отбранителните боеве, въпреки честите атаки и контраатаки на различни участъци на отбранителната линия, да създава на художниците сравнително добри услови. Те имали голяма палатка за ателие, а при възможност и своя стая. Освен това той поощрявал войнишкото творчество в продължителното задържане на позициите, в блиндажите, в огневите точки, наблюдателните пунктове, ходовете за съобщения и окопите. Така се създават предмети от сръчните ръце на вчерашни занаятчии. В неговата дивизия е и 34-и пехотен Троянски полк, а троянци са известни не само с грънчарството, но и с други художествени занаяти. Той се спира пред тези, които през почивката изработват табакери, украсяват ножове, правят сувенири от снаряди, патронни гилзи и от дърво.

Художествената изложба на 9-а Плевенска дивизия, уредена в началото на 1918 г., преминава при голям интерес. Няколкостотин са изложените произведения. Освен картини са показани оригинални ювелирни изделия. Иван Милев посещава изложбата и пише оценка. Така той се показва и като художествен критик. В писмо до К. Кузманов той отбелязва между другото: „Да се спрем на картините. Най-много работи има Яким Банчев. Едни от най-добрите му работи са „Писмо до домашните” и „Останки от сръбската армия”… Михаил Лютов излага само скици с молив. Най-хубава е „Молебен”.

Както стана дума по-напред, през май 1918 г. се урежда изложба във Военния клуб в София от Първа българска армия. Иван Милев прави критичен преглед на творбите, изложени от П. Морозов, Н. Кожухаров и др.

Художникът е демобилизиран през октомври 1918 г. Фронтовите кошмари на българите завършват. Трагичен е този край за покрусена България. Безстрастната статистика ще отчете, че са убити и ранени 150 000 души, хиляди са заложниците и пленниците.

Иван Милев се установява в Казанлък. Предишната есен той си е идвал в домашен отпуск в града и само за десетте дни на почивката е успял да уреди своя изложба на 18 и 19 ноември 1917 г. Приятелите и еснафите, учителите и ценителите посрещат с интерес изложбата. Нещо повече, проявата на младия художник е забелязана от в. „Дойче Балкан цайтунг”. Иван Милев е радостен, че от тази изложба са откупени акварели за 15 000 лв.

Хубавите спомени от тази отпуска го окрилят като демобилизиран. Той буквално се нахвърля да рисува, увлича се от сценография, помага на местния театър, пише статии, рисува карикатури, пише стихове и проза. Да се осигури прехрана и сносен бит след катастрофалната война не е лесно. Ограбена териториално, ограбена вътрешно от трупащите богатства, България трудно се възправя икономически. Плаща репарации на съседите, изнася добитък.

Иван Милев става учител в с. Извор, Хасковско. Четката му не изсъхва. Той твори. Показва произведенията си в Хасково и Габрово. През есента на 1920 г. урежда изложба в нарочния павилион на Борисовата градина в София. Експозицията е посетена от любители и ценители. Получава високи оценки в печата и има сравнително добри продажби.

Дарбата на Иван Милев е дадена от Бога. Той се ражда в Шипка на 19 февруари 1897 г. в семейство на овчар. За него няма домашни възпитатели и учители, специални курсове и школи. Той е при овцете, той е по склоновете на Шипченската планина. Отрано проявява любопитство да рисува. Пресъздава това, което наблюдава - сутрините, вечерите, слънцето и сенките, облаците и зелените борове и букове, земята и небето. Цветовете са вътре в него, той ги е съзерцавал и от тъканите платна на майка си. Видял ги е при светкавиците в небето, в мрачината на клисурите и белотата на снежните върхове.

После той ще отиде в Казанлък и като гимназист ще се представи като добър рисувач. Впечатлява учителите с нежните пейзажи и акварели. По това време на мода е концертното рисуване пред публика. На различни тържества той ще вълнува съученици и родители при концертно рисуване.

Природата дарява хората, но е необходимо образование за израстване на таланта. Той знае това и се готви за приемен изпит в Държавното художествено-индустриално училище в София. Приет е в Декоративния отдел  при професор Стефан Баджов. През есента на 1918 г. започва своето обучение. Не спира да рисува и участва в изложби в столицата и в страната. През летните месеци заедно с други състуденти посещава Турция, Гърция, Италия. Важни са наблюденията му в Рим, Флоренция, Венеция, Неапол. Гениалните произведения на изобразителното изкуство са не само школа, но и вечна мярка, извор на вдъхновение и негаснещ стремеж към сътвореното от великите майстори. През 1925 г. завършва като отличник училището. Натрупал е познания, създал е значителни творби. Приобщава се към дружеството „Съвременно изкуство” и Дружеството на българските художници.

Иван Милев е не само талантлив, но и работлив интелектуалец. Той рисува непрестанно, прави оформление на книги, сътрудничи във вестници и работи като театрален художник, усъвършенства своя стил на декоратор. Ако погледнем творбите му из бита на селянина, картини на различни обичаи, предания и легенди, се убеждаваме, че за толкова кратък живот Иван Милев е сътворил вечни художествени ценности. Когато гледам „Годеж”, създадена през 1924 г., аз се връщам в незабравимите детски спомени и годежа на обична моя леля. Зърна ли „Задушница” и „Обручение”, нарисувани през 1923 г., ме обхващат някакви тайнствени чувства, скрити дълбоко в душата ми. Рафаело казва, че за да нарисува една красавица, художникът трябва да види много красавици. Иван Милев вероятно е гледал не една, за да създаде „Ахинора” и „Ана Каменова” през 1925 г.

Най-силно ме трогва картината „Нашите майки все в черно ходят”. Тази тема е характерна и за други творци. Но мъка и печал ме завладяват, когато гледам неговата картина. Тук чувствата са най-сгъстени и трайни. Този майстор е нарисувал „Бежанци” - сюжет, познат и от картини на други художници. Творбата на Иван Милев излъчва преживяната безнадеждност на нашите прогонени от домовете си българи.

Болест прекъсва полета на художника, без да може да разгърне невероятния си талант. Сирак Скитник пише в статия след ранната му смърт: „През земята ни мина болярин - богат, самонадеян и смел. Тежко имане носеше той, наследено от далечни, забравени прадеди: девет ковани сандъка с одежди, везани със злато и слънце, девет чемширови ракли с нанизи, топени в баграта на първата дъга, една златокована ръка, една жадна душа, живяла някога в дъното на коралово море, и едно неспокойно сърце… Тъй би трябвало да почва приказката за Иван Милев, ако някой иска да пише приказка за него…”

Вече споменах някои художници, чийто родов корен е шипченски. Те обаче са 35. Техните картини, скулптури, портрети, икони красят много галерии и частни колекции. Има цели фамилии художници. Такива са Никола Заров, синът му Апостол и дъщеря му Милена, скулпторът Христо Песев и двете му дъщери, Сава Георгиев и внучката му Севда Потурлян, няколкото художници от Гъдевия род - старо, средно и младо поколение - Христо и още един Христо и Васил Гъдев.

Великолепни са зографите отец Павел и Никола Поппавлов, майсторката на живописта и портрета Радка Костова-Владева и още Стефанка Стойчева, Стефан Тъпанов, Мария Духтева, Стефан Карагьозов…

Прав е Чудомир, когато пише, че „от всички селища в Казанлъшка околия най-много художници е дало историческото село Шипка”.