Миглена Георгиева

КЕСТЕНОВА ПРИКАЗКА

Изплашена се слях
с пороя от листа.
Но ме издаде шумът им
или струната тъга,
която нежно прозвъни във мен.
Издаде ме мечтата,
скрита под бодливото палто
на кестена.
А ти ме взе в ръката си,
учуден и щастлив,
че кестенчето свети!
Тогава стана чудото за мен!
Усетила доверие и топлина,
се сгуших във дланта ти
като в Дом!…

ЗНАЦИ И ДЕЦА

Тръгнеш ли да правиш диря в белотата,
събуди се, разговаряш със самотния
и вечно чакащ сняг.
Само неговата песен не е чута,
защото всеки мисли, че е леден.
А той е просто кратколетен,
хубав и неуловим.
Но вслушай се в кристалчетата,
дето носи, без претенции за име;
в белия му търпелив характер.
И ще видиш как любопитните деца
ще дойдат точно там, за да
рисуват знаци -

думите на снежния човек.

КАКВО НАПРАВИ ЗА НАС ВРАБЧЕТО

Ние, две снежни пътеки,
се сляхме,
без да знаем защо.
И най-сетне се превърнахме
в един огромен път.
Колко голямо платно
за писане и за рисуване! -
каза си врабчето
и нарисува за нашата любов
едно огромно разрешително -
от удивителни, черти
и чудни знаци,
навярно плюсове,
с босите си палави крачета…
А после отлетя от нас…
Оттогава
по перваза на моя прозорец
винаги има трохички…

***

Вече цялата съм обич,
цялата стреха-звезди.
Откривам те по пътя си,
осеян с трънчета…

Вдигни главица нежна,
ти, мъничка, събудена трева!

С бодливия си аромат
в душата ми растеш…
Издигаш я над буренясалото блато
на живота!
Омайниче-спасителче-небе.
Сред треволяци и треви ми светиш
с листенцата си пет
и ме спасяваш ти от бурена на този свят!

Откривам те сред непосилната
човешка глухота!
И нищо, че си ситно като светлинка,
ти, катерливо жълто цвете,
обикни земята, където и дъждът не стига…
И вдигни главица нежна, за да устоиш!

***

Пак тази приказка!
Ще прегърна водата…
Конче, стъпило в мрачината
и изплакало съня си.

Пак тази вода!
Ще преплувам земята -
eдно непрекъснато слизане
към душата.

Тъмно е, невъзможно
за удавници.
А вратата към небето
стои незаключена…