Галина Ганова

Откъси от родовата сага „Спомени от Кръстина бара”

УВОД

Откакто „чукнах” 40-те, в главата ми се завъртя една мисъл да напиша историята на моя род, разказана ми от татко и негови първи братовчеди по бащина линия. Дните минаваха, изпълваха месеци и сезони, а аз все не успявах да намеря време и подходяща форма да проследя живота и делата на прародителите си. Но идеята оцеля и поиска да излезе на светло… Нямаше място за отстъпление, нито време за отлагане в ощетеното ни бездуховно, егоистично и технизирано битие, в което все по-малко се сещаме и питаме кои сме, къде са корените ни и как са живели нашите предци. Така реших да съхраня за потомците си родовата памет, изчезваща в небитието с всяко следващо поколение, отишло си от белия свят.
Родът ми не е бил знатен или заможен, в него няма исторически личности, видни учени или обичани творци. Затова на някои от читателите появата на подобна книга може да се стори излишно губене на време, а „историйките” - глупави, незначителни и безсмислени. Но ако все пак стигнат до последната страница и се попитат какви са техните корени, какво знаят за тях, значи усилието ми е имало смисъл…
Историята на някои от моите герои продължава и в наши дни, но всичко започва в онова далечно време преди повече от 120 години, което нашите деца въобще не могат да си го представят - без интернет, джиесеми, бързи коли, аудио и видео системи, телевизори, дори без електричество… Тогава се ражда прадядо ми Гело Гогийски в бедно селско семейство. Всъщност, основоположник на рода ми в Градешница е неговият прадядо Гогия, преселил се във врачанското село от Свищовско, криейки се от турците. Той построил кирпичена къщурка, взел си за жена мома от местните. Препитавали се с овцевъдство, а с времето успели да се сдобият и с малко земя. Какви и колко точно деца си народили, за жалост, никога няма да разбера. Знам само, че имали син Стамен. Неговият син Георги е баща на прадядо ми Гело и брат му Гано. Фамилията се разраствала - всеки от потомците рано или късно си построявал своя кирпичена къща в махалата.
Когато прадядо ми Гело отраснал и възмъжал, оженил се за млада и лична девойка с рядкото име Санда. От любовта им се родил първо дядо ми Ганчо. Последвали Димитър, който галено наричали Митко и дъщеря им Евдокия /Евда/. И тъй като бащиното гнездо станало тясно за всички, Гело на свой ред издигнал кирпичена къщичка на край село, при кладенчето в Кръстина бара, с две зимни одаи, с две соби над тях и дървен чардак, до който се стигало по каменни стълби. Почти стогодишната „старица” и днес превива гръб под капризите на времето, запазила в одаите си историите, които искам да Ви разкажа…

НЕ ПО СЪРЦЕ, А ПО СЪДБА…

Когато хубавата Санда починала от родилна треска, дъщеря й Евда била едва 7-8 годишна. Останало неочаквано половин сираче, момичето трябвало бързо да порасне. Тежък товар легнал не само на сърцето му, но и на крехките му плещи. Непосилно било за Евда да се справя с тестото в дървените нощви, да носи тежките кобилици с менци вода от кладенчето в Кръстина бара, да готви за всички, че и да се грижи за четиригодишния си брат Атанас. Вечер детските ръце тръпнели от умора, а сутрин сламеникът под главата й мокреел от безмълвно пролетите горчиви сълзи. Задълженията й намалели трикратно с идването на Дафина и мащехата й Каранфила. Тогава, едва навършила дванадесет години, Евда тръгнала да копае и жъне слънчоглед и жито в нивите на по-заможни съселяни, та да докара в семейството някоя пара. Черната полска работа и тежкият й живот калили невръстното момиче и то израснало пъргаво и сръчно. Научило се дори да работи с шевна машина в дома на своя приятелка, където сама си скроила и ушила хубава, кадифена пола…
Първите нежни трепети се родили в сърцето на Евда едно лято, докато жънела срещу надница в чужда нива. Под сръчните й ръце бързо падали ръкойка след ръкойка, когато дръжката внезапно се изхлузила от острия сърп. Момичето се изправило стреснато и потърсило с очи някой, който да поправи счупеното. На помощ й се притекло младо момче другоселче. Докато Евда го гледала ококорено, той разтворил дланта й и измъкнал от нея дървената дръжка. После грабнал от земята острието, поставил го на мястото му, извадил от джоба си малък клин и заклинил обръчето около разсъхналото се дърво.
- Ето, като нов е - рекъл Стоян докато подавал сърпа на Евда. По лицето му, помургавяло от юлското слънце, се разляла широка усмивка, зад която блеснали бели, подредени като мъниста зъби - Ако клинецът изпадне отново, ще бъда наблизо - добавил Стоян и обърнал гръб на смаяната девойка.
- Какво ми става? Онемях ли?- чудела се поруменялата Евда, докато сърцето й блъскало лудо под момичешките гърди. Когато след минута погледнала след Стоян, момъкът вървял напред между скупчените житни наръчи, но усмихнатото му лице се извръщало към Евда.
Въпреки жегата и тежкия труд, девойката не разбрала кога слънцето слязло зад хоризонта. Не усещала нито глад, нито умора, а когато положила тяло на сламеника, лицето на Стоян прогонил съня й. Още не били пропели първи петли, Евда скочила на крака, стъкмила торбичката с хляб и сирене и се отправила към нивата, където заварила другоселеца облегнат на ствола на старата кичеста слива. Тук бил нощувал - под открито небе. Не било близо Баурене, та след всеки дълъг ден пеша да се връща вкъщи и сутрин да идва отново. Ходел си през два-три дни, за да вземе домашен хляб, просеник и сирене…
Когато светлината на ранното утро загатнала в далечината стройния силует на Евда, Стоян не успял да удържи широката си усмивка. През следващите няколко дни между нежните погледи, невинните закачки и житните наръчи младежите се сближили, а между тях се зародила, покълнала и разцъфнала истинска привързаност и чиста обич.
Но жътвата приключила и Стоян си тръгнал за Баурене. На сбогуване малко смутено, но съвсем спонтанно и чистосърдечно той проронил: „Евдо, щеш ли да ми пристанеш? Ще дойда скоро да те поискам от баща ти”. Искало ли питане, когато всеки жест, дума и поглед издавали тяхната взаимност…
Но Съдбата не била благосклонна към обичта им.
В края на жътвата, на друг ергенин от Градешница, деветнадесет годишният Георги, му се дощяло да се ожени. Кротък бил младежът, с добър нрав, само дето и той бил белязан като малък от детския паралич. Една сутрин споделил с родителите си какво е намислил.
- Хвърлил ли си мерак на някоя мома, сине? - попитал баща му Статко.
- Не съм - отвърнал Георги.
- Ами, защо да не вземем Геловата Евда? Знаеш го момичето - половин сираче остана от малко и рано се научи да шета и жъне. Добро е и работно, пък и вече е за женене. Чух обаче, че един бауренски младеж се върти покрай нея, та ако я щеш, не трябва да чакаме, а да идем да я искаме. Гело ми е приятел, не би ни отказал, пък и сме заможни, добър живот ще й осигурим.
Речено-сторено. След няколко вечери на вратата на кирпичената Гелова къщичка похлопали годежари. Стопаните ги приели радушно, не всеки ден на скромната им трапеза сядали заможни хора!
- Гело - подхванал по същество Статко. - Дошли сме да искаме Евда за жена на моя Георги. Ще ли му я дадеш?
Трудно можело да се скрие задоволството, което се изписало върху лицето на любезния домакин. Още не било му хрумвало да се разделя с Евда, но изпуска ли се такова добро предложение? Рано или късно моментът щял да дойде, пък и голяма отговорност свалял от плещите си Гело.
- Съгласен съм, Статко, нека младите да са живи и здрави - рекъл той, без да се замисли. Но когато извърнал очи към девойката, видял две струйки сълзи да се стичат по бузите й.
- Защо плачеш, Евдо? Не ти ли се нрави Георги?- попитал Гело дъщеря си, докато чупел самуна в другата стая.
- Не го искам, тате! Аз дума съм дала на Стоян от Баурене и той ще дойде скоро да ме иска.
- Не ставай глупава, Евдо! Млада си и още не знаеш кое е добро за тебе. Що ти е тоя Стоян, дето си изкарва залъка като жъне на хората, щом те иска заможен момък?
- Ако ме дадеш на Георги, аз ще избягам и сама ще пристана на Стоян - рекло дръзко момичето.
- Ще пристанеш, ама… - разгневил се Гело. - Аз вече им дадох дума. А ако избягаш, сватовете и в Баурене ще те намерят и ще вземат циглите от покрива на Стояновата къща… Това ли искаш, да им съборят дома заради тебе?
Колкото и нелепа да изглеждала посочената от Гело причина, за Евда станало ясно, че баща й няма да пречупи думата си. Уважението й към него надделяло и тя замълчала, макар да се почувствала предадена. Горчива мъка разкъсвала младата гръд, а парливите браздички сълзи ставали все по-напористи.
Докато годежарите пиели за здравето на младите, Евда стягала малкото си лични вещи и тъгувала за разбитите си мечти.
Седмица по-късно, по пътя между изгорелите стърнища на Баурене и Градешница, се срещнали непознати друмници.
- Помага Бог! - поздравили мъжът и жената, прехвърлили през рамо по една мотика- Какво ви води към наше село?
- Дал Бог добро! Отиваме да искаме Евда от баща й Гело Гогийски - отговорили другоселците.
Градешчаните се спогледали недоумяващо, но бързо схванали недоразумението.
- Е, малко сте закъснели. Евда се пристана тия дни, та залудо биете пътя. По-добре се върнете… - проболи думите като нож сърцето на Стоян. По мургавото му лице преминала черна сянка, а широката му усмивка тутакси се изкривила в болезнена гримаса. За да скрие мъката си, момчето обърнало гръб и съкрушено поело към Баурене с отпуснати рамене и провиснали ръце…

***

Евда не избягала от Георги. Въпреки, че мислите й често се връщали към Стоян, тя не намерила смелост да последва сърцето си. През ноември Статко вдигнал сватба на сина си, а след година купили на младата булка шевна машина. Това внесло истинска радост в ежедневието на Евда, която започнала да шие дрехи за себе си и семейството. Новината бързо се разчула, жените харесвали работата й и взели да носят платове, та Геловата щерка да ги „пременува”.
Така, мъката по Стоян малко по малко затихнала и младата жена си върнала природно дарената жизнерадост. Тя живеела в мир и сговор със свекър и свекърва си, уважавали се взаимно. Зълва й се омъжила в друго село, последен се задомил братът на Георги. 1944-та се оказала плодовита за семейството, когато Статко станал дядо на две внучета от двамата си сина. В началото на годината проплакала Николина, а през декември Евда родила Цветана. След две години на бял свят се пръкнала и Дамяна - сестра на Николина. Семейството увеличавало числеността си и четирите стаи с всекидневната в старата къща започнали да отесняват. Първо построили къща за четиричленното братово домакинство. Не след дълго дошла национализацията. Всички земи и добитък влезли в ТКЗС-то и няколкото кошове и хамбари за зърно в широкия Статков двор, ведно със сайваните, станали излишни. Съборили ги и на тяхно място за едно лято вдигнали втора нова къща…

ГОДЕЖАРИ

- Ха, наздраве, чичо Гело! - рекъл Иван и засукал гъстите си мустаци.
- Наздраве, момче! Жив и здрав да си, идното лято още по-богата реколта да имаш - отвърнал му Гело и гаврътнал ракията в гърлото си.
- Стефанио, Стефанио!- подвикнал Иван на кръчмарката - Дай ни още по едно малко. Аз чичо Гело имам мно-о-го да го черпя. Дотрябва ли ми помощ, все на неговия праг отивам.
- Стига, бре Иване! Нищо не ми дължиш! Нали за това сме хора, да си помагаме! - потупал го дружелюбно Гело по рамото с тежката си ръка - Но-о-о… щом толкова настояваш…
- А бе, нали днес продадох жито на пазара в Лехчево! Добра цена му взех. И нищо, че купих всичко, което ми заръча Станка - и олио, и захар, и ориз за децата… артисаха ми грошове. Добра година беше, ще скърпим двата края до ново - захилил се доволно Иван и потъркал загрубелите си длани.
Прав бил Иван - добра била годината. И хамбарите се понапълнили с жито, и кошовете с царевица, и зоб достатъчно се намерила за добитъка. А на кой каквото му дойдело в повече, впрягал волската каруца, през Огоста, та на пазара в Лехчево. Пък там - народ, колкото щеш! Един продавал зърно, друг добитък, трети яйца, грънци, цървули и какво ли още не! Това било мястото, където паднел ли първият сняг, другоселци се събирали не само за търговия, но и на раздумка, че и пазарлъци за женитби правели…
- Чакай да те питам, Иване - пресетил се внезапно Гело - Като беше днес на пазара, да не си чул нещо за някоя арна мома за женене? Нали Танас есенес напълни двадесет, та с жена ми Каранфила си хортувахме, дали да не му потърсим булка вече!
- А-а-а-а! Чух, чичо Гело, чух! - засмял се Иван и заговорнически се привел над масата- На пазара една баба продаваше вълнени чорапи и шалове. Ама, много хубави ти казвам, шарени, очите ми останаха в тях. Кой, викам, ги плете тия чорапи? А тя ми казва: „Мойта унукиня Василка, сине. И сама вълната изпреде, и сама я боядиса. А кога нема къщна работа, плете ли плете. Даже вечер на газеничето. Хем е къщовница, хем е много лична! Ти, синко, щеш ли да я вземеш, време й е вече да се задомява”. Да я взема, рекох, ама вече си имам другарка в живота, па и три отрочета си чуваме. Ама виж, един шал ще купя, армаган да го нося на моята Станка. Та тая мома, чичо Гело, требва да е харна. Айде, па после може ти да ме почерпиш… - рекъл дяволито Иван и завъртял очи по другите маси в кръчмата, сякаш да се увери, че никой не е дочул поверителния разговор. - Ако речеш, у Бели брег ще я намериш!

Зазорявало се. Денят застигнал четиримата пътници в побелелите ливади над манастира. В средата на зимата снегът се задържал трайно на земята и на места достигал до колене. Предния ден, когато малката групичка друмници договаряли „визитата” в съседното село, небето било чисто и спокойно. Ала нощта отново духнал севернякът и докарал нови, сиви облаци, които увиснали над заспалата околност и заръсили пухкави снежинки. За кратко време, четирите черни силуета, които се откроявали на ослепителната белота, се слели с пейзажа и заприличали на снежни човеци. Най-отпред пъртината проправял мъж на средна възраст, облечен в дебел агнешки кожух и нахлупил дълбоко над очите си топъл овчи калпак. Снегът преливал през опинците и навущата му, в които били затъкнати крачолите на дебели шаячни потури.
- Брей, че време уцелихме, бе, тате! Да се бяхме върнали, че ще ни завеят преспи някъде в това поле! - порекла боязливо Евда, която вървяла след Гело.
- Хайде, хайде, върви! Сама си си виновна. - обадил се зад нея брат й Ганчо и закачливо подръпнал вълнения й фистан - Ти настояваше да дойдеш и да кажеш дали ти харесва момата! Я как си се натъкмила, сякаш теб ще избират за жена, пък вече си омъжена…
- Щом сме тръгнали, няма връщане назад - обърнал се към тях Гело - Идваш ли, Танасе? Да те не загубим в тази бяла пустош, както вървиш най-отзад. Какво си се намръщил? Жена ще ти избираме, а не крава! Трябва да се радваш!
- Радвам се, тате - рекъл засрамено младежът, а червенината се разляла по и без това поруменелите му от студ бузи - Чудя се само, дали няма да сбъркаме пътя - извърнал той глава към чезнещите димящи комини на Градешница.
- Ти тая работа на мене остави, щом съм ви повел… - срязал го троснато Гело - Аз тук и друг път съм минавал. Видите ли хе-е-ей онова самотно дърво в далечината отсреща? То е Лукановото дърво, там близо е и междата между двете села. Стигнем ли до него, половината път сме минали. А тези дървени стълбове, видите ли ги? И жицата, дето е качната за тях? Това е телефонният кабел от нашето село до Бели брег. Следваме ли ги, няма как да се загубим. Нищо, че пъртина няма.
Денят напредвал, а дядо Боже не спирал да сипе от небесното сито бялото си брашно. На юг и югозапад в снежна пелена отдавна били изчезнали силуетите на Врачанския Балкан, Пъстрина и Ком. Годежарите вървели мълчаливо, всеки увлечен от своите мисли и тревоги, и само хрупкащият сняг под нозете им упорито нарушавал тишината.
- Тате! - спрял се внезапно Танас - Ами, ако момата не ме хареса? Ако вече е дала сърце и дума на друг? Какво ще правим тогава? - рекъл разпалено той - Цяла седмица вече мина, откак Иван ти рече, че й търсят годеник!
- Трай бе, момче! Ще намерим друга! Да не са се довършили момите, я! - нахокал го Гело. - Но скоро ще разберем каква е работата, ето го селото, вече се вижда пред нас!
Не след дълго, четиримата вървели уморено по дълга улица, водеща право към мегдана. Отляво и отдясно в дворовете се гушели къщурки с димящи комини, а любопитни хлапета надничали зад малките прозорчета и сочели с пръст другоселците. В близката кошара, на завоя до падината, мъж на средна възраст зареждал в яслите на козите и овцете снопи кукурузяк. Като видял случайните минувачи, изтичал по насипаната с пепел от огнище пъртина и се спрял пред тях.
- Помага Бог! - поздравил той и подал ръка на Гело.
- Дал Бог добро! - отвърнал той и поел протегнатата десница, а с лявата си ръка повдигнал в знак на уважение снежния си калпак.
- Какво ви води насам в тази люта зима, бре, хора? Дърво и камък от студ се пука!
- Точно се чудехме, кого да попитаме - чухме, че във вашето село има арна и лична мома за женене. Тръгнали сме да я видим, че ей тоя срамежлив младеж трябва вече собствен дом да свива. Няма цял живот майка му да го пере и да му готви, я!
- Чакай, да помисля - отвърнал белобрешченинът, а хитрите му очички затанцували по Танас - И коя може да е тая мома?
- Казват, къщовница била, плетяла хубави чорапи и шалове, а баба й ги продавала на пазара в Лехчево. Василка се казва- обадила се Евда.
- А-ха, сещам се коя е - смънкал Мито Джуров, а орловият му поглед не изпускал младия ерген - Добро е момичето, добро е. Ще ви кажа как да го намерите. Но и аз имам мома за женене. Така и така сте тука, що не влезете за малко да я видите и нея? Пък наближава и пладне, сигурно сте гладни. Ще се стоплите, ще пийнем по една люта ракия и ще ви упътя.
След тази настойчива покана и след няколко часовата борба с дълбокия сняг, годежарите с охота последвали любезния домакин. Какво пък толкова, време имало, почти били намерили момата, защо да не се отбият за час в този гостоприемен дом, да се постоплят. Озовали се пред схлупена къщурка. Дали входната врата била твърде ниска, или внезапните градешки гости много високи, но за да минат през нея свели глави в дълбок поклон. Това обаче не било проблем за Мито Джуров и жена му Дина, които се отличавали с ниския си ръст.
- Дино, Дино ма!- викнал от вратата Мито - Къде си, ма? Ела, че водя гости, да ги срещнеш.
Дребната, но пъргава Дина изтичала откъм вътрешната соба.
- У-у-у! Къде сте тръгнали в тоя студ, бе хора! - затюхкала се тя. - Влизайте, влизайте и сядайте - подхванала Евда под лакътя и я повела към синията край огнището - Момичета, елате мама да ми помогнете, гости са ни дошли!- провикнала се тя.
От собата се появили три руси девойки с дълги плитки и сини очи. За годежарите не било трудно да отгатнат, че са сестри. След най-голямата Цвета, пристъпвали Георгия и Ненка. И макар да били нисички и кръвени, от очите им бликала заразителна жизнерадост и енергия. Докато гостите събличали мокрите кожуси, на синията били подредени сирене, домашна лютеница и нарязан самун. Не закъсняла и ракията, а за мезе момичетата извадили от качето сурова туршия от зелени домати и зеле.
- Ха, добре ми дошли - вдигнал пръв чашата Мито - Сватове и да не станем, поне нови приятели ще си имаме - на събори ще си ходиме, на гости - смигнал той на Гело и Дина, а думите му обляли в руменина Танас и Цвета.
Нямало как дори да предположи Цвета, че днес у тях ще дойдат годежари. Темата не била чужда в дома им от миналата година, когато навършила двадесет и една. Майка й, пък и двамата й братя, започнали да подмятат, че е станала голяма и трябва да се задоми. Но никой до сега не бил дошъл да я иска, а и тя не била хвърлила мерак на никого в селото. Все нещо не им харесвала на тукашните ергени Цвета. Но като видяла на вратата почти двуметровия Танас, нещо в гърдите й трепнало. А и той често, често спирал поглед на дребничката и пухкава мома и мигом го забивал в синията, щом тя извърнела очи към него. Алените страни издавали вълнението на двамата млади, а това не останало незабелязано от опитните очи на Гело, Мито и Дина.
- Е, Танасе, щеш ли Цвета?- попитал Гело сина си, след като хапнали, пийнали и си поприказвали с домакините общи приказки. Било време да се разбере дали ще вземат тази мома, или ще ходят да гледат другата.
- Щем я - казал притеснено Танас и подпрял пламналите си бузи с длани.
- А ти, Цвето, щеш ли Танас? - обърнал се Мито към дъщеря си.
- Щем го.
- Е, то се е видяло, че сватове ще ставаме. Донеси, Дино, на годежарите белег - заръчал той на жена си.
И докато бъдещите тъст и свекър изпили по още една ракия за пазарлъка и здравето на младите, Дина изровила от стария скрин приготвения още преди година скромен дар - белег за бъдещия младоженец - риза, чорапи и кърпа - и ги поднесла на Танас.
Час по-късно Гело Гогийски проправял нова пъртина през ливадите към Градешница. Сега обаче мълчаливата колона била с човек повече - най-отзад, с бохча в ръка, с дълбокия сняг се борела Цвета…
Когато пътниците прекрачили прага на кирпичената си къща, денят отдавна си бил отишъл. На вратата ги посрещнала баба ми Дафина, която очаквала с нетърпение да види старата си дружка Василка. Но щом оскъдната светлина от газеничето осветила младото лице на невестата, тя възкликна изненадано и нахока мъжа си:
- У-у-у, Ганчо! Каква сте я свършили? Отидохте за Василка, а водите Цвета Джурова!
След месец в къщата на Гело Гогийски отново се вдигнала сватба. А на Василка, която годежарите дори не видели, също й било писано в Градешница да живее. Малко след Атанас и Цвета, тя пристанала на друго момче в селото…

***

Младото семейство също заживяло под стряхата на кирпичената къща на прадядо ми Гело. И макар, че за тях Съдбата била отредила обикновен селски живот, изпълнен с много труд и борба за насъщния, първата година от съвместното им съжителство се оказала най-нещастната от дълготрайния им брак…