Елена Алекова

Слово за книгата „Разпоредителите на смута”на Христо Караславов

29 октомври 2014 г., Антикварна галерия „Енакор” - София

Преди време, когато четох стихосбирката на Христо Караславов „Лято за изгнаници”, ме завладя настроение, близо до романтичното, до високото, до свободата. И тогава нарекох момчето, писало онези много „яростни”, много „грапави”, много силни и много страстни стихове, рицар на сънищата и на птиците. Доброволното му изгнаничество тогава ми се стори не бягство от света, преобърнат от катаклизмите и кризите на прехода с главата надолу, а търсене на пристанищата на Красотата, които то иска да открие на другите, като ги дари със сънища, илюзии, миражи, мечти, любов, човечност. А неговите „чудати хора” и „млади варвари”, „деца на неизвестността” и „менестрели на лятото” (определенията са от поезията му) ми се сториха същества, родени сякаш в други ери или пришълци от други галактики… Имаше в това съвсем реално, съвсем истинско, съвсем от плът и кръв момче нещо наистина не от мира сего, нещо неуловимо и безкрайно. Някакви други ветрове бушуваха в рошавата му глава. Други слънца изгряваха и залязваха в широко отворените му за живота и Нищото очи. Някакви други реки пулсираха в жилите му. Туптежите на други планети взривяваха сърцето му. И прииждаха тогава едни думи в главата ми и сега идват, които по някакъв начин свързвах с поезията на Христо Караславов. Те са на руския поет и литературен критик Георги Адамович (1892, Москва - 1972, Ница), емигрирал през 1923 г. в Берлин и оттам - във Франция:

„Защо на шестнайсет години, на прага на живота, на човек му е така инстинктивно тревожно, защо са му така ясни залезите, защо му е така близка поезията, сякаш тъкмо на „прага”, „от там”, за последен път го призовават да се озърне, да се върне, да се замисли? А след това човек става инженер, постъпва в банка и действително до сама¬та си смърт не се озърта за нищо…”

Наистина защо? И дали това инстинктивно тревожно вслушване в шепота на отвъдното, това задавено от конвулсии под лъжичката взиране в ясните залези, това потръпване на кожата от досега с трансцеденталното наистина са безвъзвратно загубени, когато човек внезапно порасне и се окаже инженер, банкер и пр., приклещен в капана, в пресата на живота?

Опитах се да видя отговорите в романа на Христо Караславов „Разпоредителите на Смута” (изд. „Президент”, София, 2014 г.)

* * *
Пречудна книга е написал Христо Караславов. Като че продължение на родовата традиция - детето на писателя пише книги, каквито случаи вече има в нашата литература не един и два, т.е. нещо като „наследяване на занаята”, като „завещание” - от бащата на сина. При Караславови е иначе… Като че продължение, а по същината си - „на нож” с традицията, тотално преобръщане, отрицание (като мислене, като усещане, като писане), което, разбира се, също е развитие на традицията… Просто - бащи и деца (ако заимстваме тургеневото). Слав Хр. Караславов, баща му, още преди време го е предусетил (вж. цикъла „Насаме със сина” в сборника с негови избрани от Христо стихове „Великото пътуване”, 2012):

Със мене, синко, всичко старо свършва:
часовникът
        на селските петли,
горчилката на моя селски къшей,
от който нещо
все ще ме боли.

Със тебе, синко, новото започва
и пътят ти е с кожа
                     от асфалт.
Ще дойде ден,
когато ще започна
чрез тебе да приемам
                         този свят.

* * *
Няколко са сюжетните линии, които Христо Караславов заплита, преплита и разплита и пак заплита, преплита и разплита, и пак… и пак… Понякога ти се струва, че нямат край, защото някоя - всяка! - от тях внезапно прекъсне. И отново се появи: веднъж - като заблуден акорд; друг път - като ехо от нещо изречено или премълчано; трети път - като мълния… Или река… И отново пропадне - като че в някакви дълбочини на повествованието, където през тъканта на думите прокопава причудливи „гърла”, „ждрела”, „чудни мостове”, „каньони”…

В развитието на всяка тема усещането е, че сме тръгнали от някога отнякъде и не вървим на някога нанякъде, а като че се въртим в кръг по времената и по пътищата (на героите). И като че пространството се свива на кълбо, на топка, на точица, която го отрича, а същевременно се разширява - „просто се разтегля по ширината си и се раздърпва по дължината си”. И повествованието се върти, и животът… Ето, до вчера, докато бяхме деца, светът ни стягаше, а днес броим дните до своето завръщане, защото „пътят към къщи става все по-дълъг” (с. 282) и може да не го намерим, а само след трийсет години, продължава авторът, светът ще е вече толкова огромен, че ще трябва да си стоим само в стаята и да пресмятаме колко дни им трябва на тези, с колите, за да идат до края на квартала… Но и това е звучало при Слав Хр. Караславов (от цикъла „Детство” в същия сборник), само че без идеята за разширяването и свиването едновременно:

Моят свят беше толкова малък:
едно цвете,
едно дворче
и една пчела.
Във огнището зимно - пламък.
В реката - стотина огледала.

Мина време,
светът порасна:
една тревога,
една бомба
от атом,
една
тежка мисъл
до болка
ясна
за изгубената тишина.
                           „Свят”

Сюжетите са побрани в три части на романа. Първата - „Джоб за дребни монети” (с Пролог, Втори пролог - за сънищата”, 13 глави и „Епилог”). Втората - „Разпоредители на смута”, сглобена от късове на различни сюжетни линии по принципа на мозайката, който в крайна сметка се събират в едно - на Централна гара в София (историите на Данаил Г. Ванчов, Ванан и дядката от влака Плевен - София, тъй и на разказвача). Третата - „Евангелие от Асан” (нещо като дневник на Асен).

Както темите на романа текат и изтичат нанякъде и пак се връщат там, откъдето са тръгнали, и не свършват, и пак текат; както животът тече и изтича нанякъде и пак се връща там, откъдето е тръгнал, за да тръгне пак, така и сюжетите на романа текат и изтичат, и пак се връщат там, откъдето са тръгнали, и пак текат… Някакво постоянно въртене, завихряне… Докато се превърнат в кълбо, в топка, в точица… А същевременно се разширяват…

Сюжетните линии, да не забравя, са наситени с много поезия, утопии, мечти, илюзии, надежди, кубчета реалност, светлина и мрак, здрачевини, любов, обещания и сбъдвания… И са толкова много… Детството, юношеството и зрелостта на момчетата… Музиката… Старецът и момичето… Между другото - кризата… Самотата с лице от тъга или тъгата с образа на самота, или просто -„антропологията на тъгата” (с. 208) (последното, както се досещате, с намигването към романа на един наш съвременник)…
И още… Скитничеството, при това в много превъплъщения - ту в забавно-весело пътешествие по магистралите и криволиците на живота („отвъд града” или към големия свят, който все повече се разширява - морето, Ардино, Мюнхен, Брюксел, Париж или Дижон, Монтевидео и не знам още накъде…); ту в безброй шеметни приключения из различните етажи на въображението (в Страната на Сянката ми, в Голямата равнина на Големия сън или в Междусънищните пространства и просъницата…), които спират дъха и от които свят ти се завива; ту в прекрачванията, прескачането - опипом - в отвъдното, Отвъд, „от другата страна” (на времето, на света, на живота)…

И историята на Зверчето… И историята на Асен… И историята на Мишел Главата… И историята като че на Ицо, но дали точно неговата… Момичетата… И Любовта, „по-малката сестра на смъртта” (с. 68), идваща в багрите и изблиците щастие на краткотрайното чудо… Бунтът и примирението… Смехът, проявяващ се понякога и в облика на детинска веселост, друг път - в смразяващ кикот… И над всичко - свободата, като „вятър от Белите планини” (с. 196)…

И историята на Данаил Г. Ванчов, странно вплетена с историята на Ванан, а двете истории, сбрани накуп, странно подсказващи или докосващи, по-скоро преминаващи в друга една като че странична история - на дядката от влака Плевен - София, със закономерната, почти физическа и някак изплъзваща се среща на тримата на Централна гора в София… Да, да, историята на този дядка с младостта, зрелостта и старостта… Младостта му, строго фиксирана в дневника на Данаил Г. Ванчов и сюжетната някак приумица за НЛО-то и зеленото човече; по-точно - в многообещаващия юноша Данчо, попаднал в публичния дом някъде в Европа през 30-те години на миналия век, преживял през 40-те бомбардировките на София, и във Ванан, промержелял като спомен в главата на представителя на Вселенското търговско-развлекателно дружество с неограничена отговорност, изтърсил се внезапно сред храсталаците край София… Зрелостта му, тръгнала след напускането на „галактическия шоу-бизнес” (с. 127) и продължила в битуването му като шеф на „дребна шайка сънищни разбойници”, занимаващи се с „еженощни грабежи” (с. 125). Старостта му, носеща се с дядката от влака Плевен - София…

Понякога четем миналото си като на книга и то ни се струва чужд живот (Ванан чете дневникът на Данаил Г. Ванчов)… Понякога не искаме да си спомняме за миналото и ни се чини, че е сън, но не е съвсем сън, а и реалност не е, нещо като междусънищни пространства е, сред които се лута това, което като че сме били (Ванан в просъниците на дядката от влака Плевен - София)… Но идва момент, когато човек се среща със себе си. Случва се това да стане съзнателно, когато е достатъчно мъдър, за да се примири най-после със себе си и да си прости. Но се случва и да е несъзнателно - когато човек по стечение на обстоятелствата не е на себе си (я от стрес, я в някаква деменция) и тогава му е все едно. Дядката от влака Плевен - София не разбира какво точно става с него и дори се учудва на странното същество (Ванан), което го е навестило изневиделица и като че случайно по време на пътуването. Вероятно дори не си спомня, че всъщност той е Данаил Г. Ванчов, макар и да споменава името му и нещо за него да говори, и че все той е чудакът с артистичния псевдоним Ванан. Неслучайно вече е просто „дядката”, защото и името си не помни. Авторът така майсторски е предал неговата деменция, че май и ние се съмняваме дали наистина той е Данаил Г. Ванчов, дали той точно е Ванан…

Той при това като че няма детство. Само някъде там, в началото на дневника му, се мярка нещо като спомен, че „шугава овца” се е извъдил - „все едно вършех, а друго ме теглеше” (с. 141). И после идва покварата - дали в Дижон, дали в Париж… А после - шоу-бизнесът. И след туй - разбойничеството из междусънищните пространства. А след него - влюбването, което тотално обърква нещата (и значи, че все същата шугава овца си е останал)…

Има хора, които никога не са били деца - даже като деца. Такъв именно е този нелеп дядка. Нелеп, нелеп, но съвсем смислен, закономерен и защитен като персонаж и като символ. Защото не сте ли се замисляли - по ирония на съдбата тъкмо такива хора, хора без детство, без спомени за детство, без минало, управляват нашия живот… А и темата за бащите и децата, тъй причудливо пречупена през неговата история… Данаил Г. Ванчов, който няма спомени за детството си, намира „бумагите” на баща си Генчо В. Ванчов и ги преписва -„дословно, щото ми се иска да има и нещо от тейко ми в тоя ми дневник…” (с. 181). Ванан, главатарят на сънищните разбойници, чете дневника на Данаил Г. Ванчов и чрез него - записките на Генчо В. Ванчов. Генчо В. Ванчов е старши счетоводител, потомствен счетоводител, който през 30-те години на миналия век организира неколцина свои млади колеги, за да изчислят математически как да освободят човека от влечението му към война. Удивителното е, че резултатите от „изследването” и „изчисленията” им, т.е. програмата за промяната на света, която тези негови по-млади колеги предлагат, съвсем прилича на света, в който ние живеем след промяната от 1989 г. Значи нашият свят, светът в който днес живеем, не е наш патент, а е програмиран някъде между двете световни войни. И го програмират „счетоводителите”, т.е. „инженерите”, „банкерите”, хората без детство, а не поетите, т.е. не хората с будуващото в тях дете, което непрестанно се озърта до самата им смърт. И вече програмиран от „счетоводителите” някога, в миналото, нашият свят се строи днес отново не от децата на поетите, а от децата на „счетоводителите”, мутирали в междусънищни разбойници, крадци и мутри…

Синът, осъществил, мечтите на баща си… Синовете, материализирали бълнуванията на бащите си… Какво по-човешко и по-човечно от това!

* * *
И онези „гранични състояния” - през цялото повествование, които Христо Караславов описва с такава в различни аспекти или пластове…

Историята за Иванът, с която започва романът и която още веднъж ще изплува внезапно из дълбините му някъде по-нататък (едно красиво и добро през деня момче излиза през нощта на мегдана и танцува с горящи като факли ръце, а хората го удавили в кладенеца от страх пред необяснимото, но то прекрачвало тънката линия между световете и чукал на прозореца, като прокоба за смърт или за дълго пътуване в неизвестността по белия свят…).

Друго момче от друго време (края на ХХ век) просто метва торба на рамо и без усилие стъпва „от другата страна на сянката си” (с. 13), в приумиците на въображението, където го чакат толкова приказни пътешествия - колко лесно, безпроблемно и безопасно е за детето да преминава границите на световете…

Една летяща чиния в Страната на сянката ми без никакъв проблем пресича границата между Нищото и света и с бумтене и трещене се приземява пред землянина Ицо…
Мишел Главата след жесток побой попада на „някакъв голям брадат човек с огромен средновековен лък в ръка, който го вдигнал от земята и му казал, че още не му е дошло времето, че още никой не го чакал тук и че просто трябвало да се върне там, откъдето е дошъл” (с. 74). А всъщност е в кома и се бори за живота си в „Пирогов”.

Едно щастливо, лекокрило дете се носи на кънки по замръзнало езеро някъде в Европа, без и да предполага „какво стои под тънката граница на леда” (с. 135), на живота, в огледалния свят…

Данаил Г. Ванчов живее в междинното състояние след една бомбардировка на София, като във внезапно отворилите се пространства на комата дори провижда бъдещето.
А има и герои в романа, които „някога танцуваха по ръбовете на този хаотичен разказ” (с. 110), но те както се появят, тъй и изчезнат безследно (Научния работник, Бизнесмена, Чиновника, Мутанта, Содомът, Чаво, Таня, Томик, Кемал, Владек Моргата и т.н.)…
Някой в петък вечерта е паднал до „крайпътната канавка” (с. 114) и нейният ръб е хоризонтът, който пред него се открива. С чудесния символ за ръба между полета и падението…

Две момчета час-два след полунощ се носят нагоре с асансьор, на чиято врата не пише „само до 18 етаж” (с. 104) - любопитни да узнаят докъде точно води той, и попадат на… Е, „не стигнахме до Рая, не попаднахме на друга планета, не се дематериализирахме в някакво друго пространство, но все пак капандурата на покрива бе отворена и това също бе нещо” (с. 105)…

Ванан се шмугва в коренището на Драконовото дърво, а корените на това дърво не са нищо друго освен един от проходите от галактическите пространства към човешките сънища и към света на хората (твърде любопитна хрумка на автора, като се има предвид, че драконовите дървета с хралупи са били смятани за свещени и превръщани в олтари, в които се изпълнявали някои религиозни обреди и ритуали; междувременно островите Сокотра в Индийския океан, където тези дървета се срещат, са определени за място, което изглежда най-извънземно)…

Дори още в началото на романа е въведен някакъв странен персонаж - Този, който идва и си отива. Той по същество „живее на самата бразда, на самата гранична черта на разбирателството” (с. 31) А към края на романа се споменава за някакъв странен език, който момчетата по времето на соца са си създали и който все се е издигал само до „ръба на небцето” (с. 277)…

И като обобщение на темата за „гранични състояния”:

„Човече, живеем единствения си живот в това тяло, с това лице и в това време и единственото усещане, което имам е, че той си минава, за да не кажа „мина”, някак „между”: между световете, между думите, между това, което можехме, и това, което трябва да бъдем. За, добре, ще карам в единствено число - ти си владетел на съдбата си, зрял човек, имаш си яке с качулка и съдомиялна - поздравления! Дали, верно, да не ти фрасна един!…” (из „Евангелието на Асан”)

* * *
Нещичко за „инструментите”, да ги наречем, на Христо Караславов при писането. За единия от тях вече стана дума - на свиващите се и разширяващите се сюжети.
Вторият е на „внезапните обрати”, когато авторът неочаквано вклинява в повествованието нещо - я дума, я персонаж, я състояние. Най-ярко изразен е чрез внезапното оповестяване на времето - годишните сезони, „сезонът на разделите” (с. 92); или точния час, ден, месец и година, хилядолетието или човешката възраст, както и някакъв точен адрес (с град, улица, номер). Понякога изкристализират „внезапни фрази” - „Тези светове са толкова големи…” (с. 183), неочаквана с това, че излита от устата на дъртия Бакутей, баш главатаря на междусънищните разбойници. Или думите на Онзи с вечно протритото сако, прозвучали в квартално кафененце: „Какво му е толкова хубавото на този свят, че да бъда като него… Светът е много глупав, момче, светът е толкова много глупав…” (с. 213). А друг път - чрез внезапна „свръзка” (превземането на Европа от османските турци например е обяснено с гълтачите на саби). И т.н.

Третият му „инструмент” са „бродещите мотиви”, които внезапно просвяткат тук и там в повествованието: легендата/приказката за Иванът и Черния Стамен, политическата ни действителност в периода на несвършващата криза или по-точно периодът на „от криза в криза”; старецът и момичето; „А кривата Албена изведнъж разхубавя” (с. 51), птиците и т.н.

Четвъртият, близък до този, е на „промержеляващите” персонажи и сентенции: футболистите, Главния прокурор, Вечно недоволния човек, Младия човек с бъдеще, Юриста, Чиновникът, вождът Карираното небе, агитката на ЦСКА, „парите не миришат” (с. 73), бабата на света (т.е. бабата на Зверчето), „глас народен - глас Божи” (с. 89), Джеси, Таня, Едгар, Клаудия и Алла, Димитри - сръбското момче от Нови Сад, което трябва да се води българин, защото баща му е такъв, ама предпочело да се води сърбин, защото „от баща ми разбрах, че да си българин - това значи да си винаги сам” (с. 205)

Петият „инструмент” е на „говоренето”, когато авторът дава дума на някой от своите герои, за да се изкаже, да защити своя теза, свое виждане за живота или просто така, за да се изкаже. Такива са „речите” на извънземното от галактическия шоу-бизнес, на Асен, Зверчето, вожда Карираното небе, краля на скитниците, на Войника, на Ловеца, на Откривателя, момчето от Румъния пред студентите в Брюксел, на разказвача (понякога), на дядката и т.н.

Друг „инструмент” е вмъкването на разказ в разказа, на сюжет в сюжета, на дневникови записки и - неочаквано - на поетически фрагменти, приказни късове, легенди…

* * *
Не бих искала да пропусна „развъплъщаването” на думите, символите, мислите и като че на повествованието.

Веднъж става чрез натъртване върху смисъла на думата, характерно за децата, когато опознават света и словото и тя започва по новому да звучи, придобива дори нов смисъл: „И красива бе тая пущина животът ми - рече… Как го нарече? - попитах… Пущина - отвърна… Не, не, момчето! - казах. - Как го наричаше?” (с. 7)… Или чрез оня, индианския или детския начин за даване име на човека: Великия зелен ловец, Карираното небе, Този, който идва и си отива, Този, който получава писма, Онзи с вечно протритото сако и т.н.

Друг път е нещо като персонифициране на думата и тя като че заживява нов живот: „Да те вземат мътните” и моментално две Мътни (подобно на някогашните мойри) се появяват и подхващат нашия герой под мишница, а после идват и дяволите (след като е пратен по дяволите), с които определено му е по-лесно и които трябва да го отведат. „Накъде?” - питат. „Накъдето и да е… Само да е по-далече оттука!” - им отговаря… Или персонифицирането на самотата в образа на Онзи, който получава писма…
Понякога е карнавално преобръщане на високото в ниско и на ниското - във високо. Така например великото и благодатно скиталчество на духа се „сблъсква” в двора на Краля на скитниците със съвсем невеликото и неблагодатно реално, кирливо, кресливо скитничество в живота.

Но най-често е обезсмисляне, изпразване на понятието от същината му. Войната в записките на старши счетоводителя Генчо В. Ванчов се преобразява в Кушия а после и… в Състезание (покрай футбола). Митът за цар Едип е неочаквано мутира в история за едно сбиване на Мишел Главата в столично заведение. Фразата „тежката ръка на закона” неочаквано се „снижава” до… тежкия крак на закона - там на плажа, при момчето с махмурлук, което все още спи върху пясъка и от което някакъв служител или полицай иска плажна такса. Римската богиня на съдбата Фортуна, от която треперят и хора, и богове, се превръща внезапно в „непредсказуема, безразсъдна женичка с къса пола и леко поведение” (с. 83). А понякога става и така: „Съвсем ти се е разхлопала дъската” - какъв красив евфемизъм за грозна дума като „любознателност” (с. 104). Или - „човек дори и добре да живее , забравя, и ако е болял, преболява” (с. 117 - 118). Или - „онези нелогични брътвежи, които чат-пат наричаме поезия” (с. 144).

Понякога се проявява като „низвергване на кумирите”… „Моят дом е моята крепост…” на Монтен е в контекста на „Комплексите са моят дом” (с. 18) . Модерният лозунг „Да обърнем гръб на традицията” е обяснен с баналничкото „Акселерация” (с. 24). Афоризмът на Ницше „Боговете са мъртви и човекът е оставен сам на себе си” е „пречупен” през бълнуванията - „Не е време за богове, човече, не е време!” (с. 36) - на един луд, който в психодиспансера се представя като северния бог Тор. Боговете в началото на ХХІ век наистина са мъртви… ние сме боговете, животът започва от нас, битието тепърва се ражда… Или „Не знам как стояха в този момент нещата около изкуството, но науката определено искаше жертви” (с. 42). И по-нататък - през горчивата ирония на Асен - „Блажени са рендетата и техен ще бъде този свят” (с. 74).
Рок легендите и легендите от всякакъв род (философи, исторически личности, съвременни политици) са някак „развенчани” в съпоставка с различни персонажи, поставени в несвойствена за тях среда. Сламенорусият юначага Асен е „нещо средно между раздърпан манекен” (а ла Келвин Клай и Роджър Тейлър от „Queen”) и „апокалиптичен мислител от бъчвата на никога незаспиващите софийски мансарди” (с. 8) (а ла древногръцкия Диоген - Циника, който живеел в бъчва). Заратустра от човек, божество и название на книга се превръща в име на проект, свързан с боклукчийска кофа. Симпатичният разбойник Робин Худ, който вземал от богатите, за да дава на бедните, е „низвергнат” в компанията на „Ал Капоне, Бъгси, Лучоно, Борсалино и всякаквата там безсмъртна паплач” (с. 62) от 30-те години на миналия век, легендаризирана до безтегловност от щатските филми, както и в компанията на съвременните крадци, скитници. Междувпрочем, в двора на краля на скитниците са всички знакови фигури на съвременни политици (Горбачов и Елцин, Силвио Берлускони и пр., и пр.).

Дори главните герои са някак „развъплътени”. Веднъж, чрез „битуването” им в облика на различни персонажи (един от тях например е едновременно Ицо, Ловецът, Откривателя, Пратеникът, Войникът, а всъщност е и този, който разказва, който може и да е Христо Караславов). Друг път - чрез назоваването им с различни имена - най-„развъплътен” в този смисъл е Асен Стоянов Попов (Асан, Белия, Пясъчния, Дъртия, този, който не оставя спомени след себе си… той, в крайна сметка, се превръща в жив призрак, а всъщност е и този, който разказва, който също може и да е Христо Караславов). Повествованието се води понякога и от Зверчето, и от Мишел Главата, и от трето някак си лице, а може би и от четвърто (знае ли някой!), но тогава също може и да е Христо Караславов… Така че и авторът някак като че се „развъплъщава” и същевременно - се събира в едно… Нещо като разширяване и събиране на повествователя…

Друг път е като че „развъплътен” човекът: „Когато се роди момчето Иван - раждат се двама души…” - бебето и наследникът, а после, „в тихите води на живота” (с. 29) те става търговец и скитник - окаяния и щастливия, силния и тъжния… Дори една история е „развъплътена”, предадена като „Три разказа за сбиването на Мишел Главата” с група непознати младежи в неголям местен локал. Да не говорим за историята на дядката от влака Плевен - София, „развъплътена” от деменцията му в живота на Данаил Г. Ванчов и Ванан…

* * *
Един от най-любопитните и любими, струва ми се, „инструменти” на Христо Караславов е причудливото преплитане/преливане на реалното с призрачното, на действителността с измислицата (приказното, фантазното). Използван е на всички нива на повествованието. Детето, което си измисля света, за да го опознае… Разказвачът, който си измисля различни неща за света, за да го направи поносим… Митовете, приказките и легендите, вплетени в съвременния свят, за да го очовечат… Миналото като дневникова, лична история, върху която се гради съвременността… Постоянното раздробяване на живота на сънища или на различни сънищни състояния, да ги наречем, сякаш авторът неотстъпно внушава (като внушението му е сякаш от плът и кръв) древното индийско прозрение, че животът е Майа, сън. Сън насъне и сън наяве…

Разгръщането на всички теми в Христо Караславов пречупва през това взаимодействие между реално и призрачно. Разбира се, невъзможно е да се обхванат в рамките на една статия темите, зачекнати в романа, дори само развитието на една от тях, защото са неизчерпаеми като нюанси, гледни точки, внушения, разрастване, разклоняване и събиране в едно… Но все пак ще се спра мимоходом на една от основните - времето на прехода, колкото да онагледя това чудно съчетание между реално и призрачно. Клошарите, крадците (от действителността) по невероятен начин си кореспондират с междусънищните разбойници (от въображението)… Мутрите (от реалността) са представени като част от галактическата развлекателна програма под името „гимнастиците” или нещо като полтъргайсти (от въображението). Още по-интересни са „гастрольори” от тази програма, дето трябва да бъдат и малко актьори, разделени на две категории „мънкащи” и „дрънкащи”: „мънкащите” могат да казват само „да” и „не” и то „с потропване по масата, там, веднъж или два пъти, както се условят” (с. 60), а „дрънкащите” (дрънкалата, ораторите) са пращани там, където има много хора (в Карлуково например), които през 90-те години в Източна Европа „такава кариера направиха” (с. 60). Излишно е да изреждам двойниците им от реалността, защото твърде много страници ще ми отнеме тяхното описание (удивителна е асоциацията между идеята за „гастрольорите” актьори и американската киноиндустрия - но тя може само на мен да ми се привижда…)

Дори абсурдът, предаден чрез преплитането на действителното и призрачното, става още по-абсурден. Предаден уж чрез самата действителност (вж. Първа глава. Кризата) той дори е изведен до гротеската. Или друг един абсурд (но само на пръв поглед) - връзката между приземяването на летящата чиния с представителя на Вселенското търговско-развлекателно дружество и събитията в Русе, довели до промяната. Шоу-бизнесът, изведен до гротеската, става е вече галактически. Изкуството е безполезно в новите реалности, нужни са само забавленията, зрелищата. И не лицата са важни, а маските.

Помним сблъсъка на мечтателя с реалността през думите на онзи „заплешивяващ добронамерен чичко”, дето се опитва да го вкара в някакви псевдомузикални далавери: „Момче - каза ми, - не съм тук, за да търся таланти, не ми пука дали ще е интересно. Тук съм, за да демократизирам държавата” (с. 193 - 194), или през прозренията, вложени като че в устата на Зверчето: „Та погледни, половината от великите вълшебници на човечеството - повечето от тях са пукнали от глад или от обида, а не от суета или щастие, както са ни вменявали, че е редно…” (с. 204). А как е предадено „пребоядисването” у нас след 1989-а: като нещо съвсем реално, граничещо с фантастиката, и същевременно - с какво чувство за хумор, доведено до абсурд… И колко абсурдни са митарствата на един от героите - като продавач на вестници, като сервитьор в столично кръчме, като студент в София и Брюксел…

И онзи невероятен разговор между българина студент в Брюксел и новият му приятел Едгар, когато един западноевропеец се сблъсква с нещо истинското от времето на соца: „Виж - казах му, - и баща ми, и майка ми са комунисти по убеждение, но не си спомням да са ме учили да отстрелвам капиталистите, където ги срещна, и да ги похапвам за закуска с магданоз и цвекло. Дори и не съм учен на класически атеизъм, какъвто при вас, гледам, се среща нерядко. Те не бях хора без Бог. Те не възприемаха света като място без бог. Те просто смятаха, че работата на Бог е да слезе на земята и ако може по-често да поглежда в очите на хората. Това е. Не е кой знае каква философия, но ако трябва да я оборя - не знам, бих се затруднил сериозно…” (с. 185)
След това откровение, разбира се, новосъздаденото приятелство тъй и пропада от само себе си, защото… Западът ни харесва, когато му говорим не онова, което с нас е било, а онова, което на него му харесва да се говори за нас… Затова и студентът от Румъния говори разни небивалици пред брюкселските студенти само и само за да им се хареса, а не защото си вярва…

И над всичко и всички (като символ на отишлия си социализъм, на отлетелия в небитието стар свят) „разрушената геометрия на градовете наоколо…” (с. 11) - красивия евфемизъм за безобразията на новото строителство във всички посоки и аспекти, на кича, бездарието и вредом настанилата се като у дома си безвкусица.

* * *
И някак повече от внезапно дори, макар и почти някак незабележимо на общия фон от внезапности, чудатости, развъплъщения и абсурди - в края на втората част на романа - прожекцията на някакъв филм в малък салон на онова кино за стари френски филми. Всички гледат матовия екран, сякаш нещо ще започне. И изневиделица - една вежлива дама: разпоредителката! В синьо елегантно сако, с яка на бели ивици. И всички са в такива сака, всички те - „дребни разпоредители в киносалона на безпокойството, в галерията на хаоса, зазидани в скришните си молитви, уплашени от спрялото време, уплашени от спрялото време, разтърсени от собствените си оправдания и все пак хранещи надежда, че смутът, същият тази господин Смут, поканен от нищото, ще бъде възпитан посетител, че ще ни подмине с вежлива усмивка и чинно ще заеме мястото си, което уплашено ще му покажем - и то, това място, ще бъде някъде далече, далече от нас…” (с. 238).

А вие какво си мислехте, а? РАЗПОРЕДИТЕЛИ НА СМУТА?… Хахахахахаха… „Розовите гащи на баба ми…” (с. 276), както би казал Асан… „Хауе, хехено ханне…”, както биха изпели „дъртите мойри, онези беззъби, парцаливи старици от странното, малко страшно селце в дъното на квартала на Бързо движещите се очи” (с. 225)…