Николай Славов

Из „Послеписи” (2014)

***
              На Ваничка

И с правила обличаме
приятелствата
в непонятни кръпки
на любима дреха.
А синьото в очите ни
е знак за вечност,
с която
обикаляме във кръг.

***
Като зрънце надежда съм -
в оазиса на твоя свят
от вятъра донесен.
Тук искам да остана.
Да покълна.
Така да те обсипя в цвят.

ПРЕДЕЛ I

И днес
се разминаваме
с обикновените неща -
за тръпката от идещия ден;
за радостта, че сме едно
с естествения кръговрат.
И пак е пусто и само
в изпразнените делници,
когато в нас
една вселена грее
с онази, другата любов.
Тя няма място за измяна
от повече случайни връзки
и втръсването на измамите,
че някой там ни е обичал -
в тресавища
на типове или типеси.
Докато не открием с теб
къде сме.

ПРЕДЕЛ II

От скитането
по ръба на Нищото
загубват нишката посоките.
И продължават
с пътища за никъде
да отзвучават крехките илюзии.
В пътеките на есента унесено
не спираме да търсим смисъла.
В лица и силуети вятърът
оставя глухи стъпките.
Изтича времето, разпъвано
между възторзи и съмнения -
докато се научим да обичаме.

ЧЕРВЕНО

Остават броени минути
по пътя към твоето отсъствие.
Остана да минем
през няколко улици само.
Броя светофарите.
Всички те светят червено.
Ръце са повдигнали
в червена забрана
да пуснем ръцете си вплетени.
Дали е изтляла?
Дали още свети
червена жарава в сърцето…
Или е задъхан, изгарящ
викът на желание шеметно.
Червено ликуващ -
звукът от любов,
звънтящ в нажеженото.
Изтля ли?
Дали още свети
червена жарава в сърцето.
Или пламтящ е
в червената клада
екстазът на вярата…
Дали от душата
ще бъдат изтръгнати
трептящи отломки
червена отрова.
Отровно червени измени.
Горчиво червени обиди.
Ръждиво червени съмнения.
В червените пустини на разрухата
червен е само вятърът на спомена,
в печалното червено на разделите
с тръпчивото червени безразличия.
Като художник е сега
това червено отстояние.
Положило е с пръст на спусъка
прощален мак върху челата ни.
Дали е изтляла или още свети
червената жарава в сърцето.

Не зная.
Надеждата плахо червена е.