Петър Горянски

                            На майка ми

І.

Спуснете свойта стълба от коприна,
вий, спомени, останали назад.
През тази нощ аз искам да премина
към миналото. В оня чуден град

да ме завари сребърната зима,
снегът до пояс кротко навалял.
Тогава аз най-скъпото ще имам -
детинството за втори път живял.

И в миг ще се намеря пред вратите
на стария ни дом като дете.
Под стряхата, със преспи сняг покрита,
с крила ще плесне едрият петел.

На неговия глас ще отговорят
петлите от съседния ни двор.
И през дървета, къщи и стобори
до късно ще прелита дрезгав хор.

А дядо ми, без поглед да повдига,
ще промълви от къщния ни праг:
- От светло щом петлите кукуригат,
да знаеш, че ще падне пресен сняг.

И думите си още не изрекъл,
очакваният сняг е завалял.
Ех, дядо, дядо… Но защо изкряка
в ръцете ти запелият петел?

Догдето аз навън стоя и гледам
как бавно пада пухкавият сняг,
от ниското небе се спуснал вредом
като огромен облак лепкав мрак.

ІІ.

Трапезата е сложена. И в кръг
отдавна сме край нея наредени.
Пред нас тамян, димящ ошав и стрък
босилек сух до съд с вода светена.

Щом майка ми подвий накрай нозе,
от тежък труд останала без сили,
ще се повдигне бавно дядо, взел
в ръката си светения босилек.

Ще ни поръси всички. И на глас
ще благославя къщи и градини:
да бъде пълен всеки житен клас,
а бъчвите - налени с руйно вино.

И нека нивга болест или зло
дори врага по пътя да не свари;
дърветата да вържат тежък плод,
да припечелим злато сто товари.

Най-малкият когато прочете
молитвата над виното и хляба. -
- Голям човек ще стане туй дете, -
през сълзи ще добави гордо баба.

(Ти лош пророк излезе, бабо. Тук
да можеше сега да ме погледнеш,
не би познала малкия си внук
и биха те побили тръпки ледни…)

А трети път, когато завърти
с десницата си баницата дядо,
сърцето ми ще почне да тупти,
предвкусилото очакваната радост.

Но истината тъжна не разбрал,
че щастието мъчно се намира,
и таз година златната пара
напразно в свойта баница ще диря.

И вместо нея стрък напъпил дрян
с треперещите пръсти аз ще хвана -
един разбит в душата детски блян -
и мълком от трапезата ще стана.

ІІІ.

Душата ми, като разпукан дрян,
тъй рано си разтвори цветовете.
Но духнаха свирепо ветровете
и тя помръзна в снежната им длан.

Изпепеля детинският възторг
и детската ми вяра се разнищи.
От никого не чакам вече нищо,
към себе си съм яростен и строг.

Годините най-свидния ми блян
тъй рано от душата ми отнеха.
Сега живея с малката утеха,
че тази нощ, от спомени пиян,

отново се завърнах в оня град,
на детството в прекрасната градина.
И като дар за новата година
насън видях един залязъл свят.

в. „Литературен глас”, г. 12, 27.12.1939 г.