Генадий Велчев

Приятелю, днес е 18 декември 2013 година. Краят на годината. Малката ми радост, да ги видя в сайта ми тия първи три неща от книгата, която пиша, отшумя. Снощи минах покрай нашия квартален пазар - имаше телевизионен екип с камера около купчина елхи - снимаха сергиите и продавачите. Циганинът с елхите подканяше колегите си упорито: усмихнете се бе хора, снимат ви. Коледа идва, Нова година.

На какво да се усмихват- на студа, на портокалите и мандарините и те премръзнали като тях, а клиенти няма. Цените ниски и пак нищо. Народът не купува. Решил е да гладува, да мизерува, но да е жив, да оцелее с малкото. Живот и здраве, колкото го има.

В центъра, в благоденстващата част на София, картината е още по-потискаща. Рядко слизам. Нямам работа там, а и пари за градския транспорт също нямам. Преди два-три дена ми се наложи. Каменни лица, не тревожни, а вкаменени от скрит ужас, на фона на добре облечените манекени по големите витрини. Толкова живи, като хората на улицата.

Само личицата на по-малките дечица край светофарите са живи. Всичко друго сякаш ще го водят на разстрел. Такава картина не помня. Какво ли не преживяхме, такава не помня.

Може би преди година научих съдбата на семейството на Васил Левски след освобождението ни от турско робство. Трагична. На всички от семейството на дякона - майка, брат, сестра. Мой колега, писател, обвиняваше карловци: лоши хора, изоставили ги, а и нас българите.

Що за народ сме, с близките на това светило за нас, така да се случи. Ето, имаме я тази свобода. И съдбата на семейството на Дякона е размножена почти във всяко българско семейство.

Двадесет и пет години се храним само със свобода и портокали целогодишно. И не ги щем вече и тях. Какво ли ще направим със свободата си. И дали е свобода на България, на нас като народ, като цяло, което намалява поголовно от емиграция, ниска раждаемост, болести, глад, безработица и самозапалвания.

25 години правим само политика, от която нищо не излезе. Освен че получаваме ръкопляскания от Запада, че вече сме демократична страна - влязохме в стандартите на Освиенцим и по послушание и на килограми.

Приятелю, дотук. Свобода и смърт. Това е знамето, което се вее над България.

Поне да го свалим и да си намерим лицата. И да вдигнем другото. Живот за България, живот и за нас.

Само Господ дава живот след смъртта. Тук и сега, на родна земя, трябва да се надяваме само на себе си и на никой друг.

Тук се слуша нашта воля, както Ботев го е казал на “Радецки”.

България не е без капитан.