интервю на Лияна Фероли

Тази година носител на Националната награда за детска литература „Петя Караколева” стана Тодор Каракашев  за книгата си „Защо слоновете имат дълги хоботи”. Той  е роден през 1955 г. в град Пазарджик, но сега повече пребивава в близкото до града село Паталеница. Завършва българска филология в ПУ „Паисий Хилендарски”. Член е на СБП и IBBY (Международен съвет за детска книга) - българска секция. Автор е на седем книги за деца и две литературоведски. През 2007 г в ИК “Пламък” излиза книгата му “Осъден на помилване”, посветена на  творчеството на Михаил Булгаков. Носител е на награди от няколко национални литературно конкурси за поезия, детски стихове и превод, сред които “Стоян Дринонв” и  “Никола Фурнаджиев”. Негови творби са превеждани на гръцки и сръбски.  Тъй като работата му е била свързана с децата, проявява интереси към детската литература - и като писател, и като изследовател. Детският поет Тодор Янчев казва за него, че е голям познавач на детската психика и я претворява с висок естетически знак, защото съзнава, че в големия свят на детето има толкова много неподозирани и невероятни неща. И че притежава талант да превърне този свят в изкуство. В момента Тодор Каракашев е и председател на Дружеството на писателите в Пазарджик, отговорен редактор е и на издавания от него и Общината литературен вестник “Метафора”. 

- Г-н Каракашев, вие спечелихте наградата за детска литература “Петя Караколева”, точно когато се отбелязват 10 години от нейното учредяване и 70 години от рождението на талантливата ни писателка и поетеса, чието име носи тя. Какво означава това за вас?

- Смятам, че двата юбилея са просто съвпадение. Все пак, едно много щастливо за мен съвпадение.Иначе, чувството се раздвоява между удовлетворението от наградата и усещането за вина. Едва ли съм направил всичко както трябва, или поне както на мен ми се е искало. Така че, оставам с дълг към писателката Петя Караколева и Националната награда на нейно име. За което имам определени идеи и смятам да ги споделя в Кърджали. В чисто литературен аспект, естествено.

- Благовеста Касабова, член на журито, определило наградената ви книга “Защо слоновете имат дълги хоботи”, споделя, че тя е била най-близо до стила на Петя Караколева. Какво мислите, че ви свързва като натюрел и отношение към детската литература? 

- Благодаря на Благовеста Касабова за високата оценка. Тя е литературен критик и литературовед, чието мнение аз високо ценя и само мога да кажа, че съм й благодарен за него. Иначе въпросът е преинтересен - какво може да ни свързва като отношение към детската литература. Ние сме живели литературен живот в две различни епохи. В нейните най-силни творчески години през 80-те, писанията за деца не бяха просто литературен жанр, средство за възпитание, начин за придобиване на нови знания, обръщане към духовността на нацията или нещо друго, а институция. Но в отношението към литературата за деца може би ни свързва честния подход към литературата за деца - защото и сега има автори, някои и доста известни, които смятат, че с мъничко любов към децата и с малко повече литературни умения, могат да се превъплътят в детски писатели.   Възможно е да ни свързва и мисълта за бъдещите литературни проявления. Никой ли не се сеща, че детската литература е една инвестиция в образоваността и духовните навици на нацията? Убеден съм, че Петя Караколева е мислила именно по този начин.

- Как си обяснявате, че неумиращата толкова дълго тенденция, възхваляваща великодушието и щедростта в „Пипи” и „Мечо Пух”, сега е изместена  от срещащите детето с по-грубия свят “Дневници на един Дръндьо” на Джеф Кини? 

- Честно да си призная, нищо не съм чел за въпросния Дръндьо. Мисля, че в това се съдържа и част от отговора.Затова пък „Мечо Пух” и „Пипи” продължават да ги четат и малки, и големи. В това пък е другата част от отговора.

- Безспорно е, че в днешния книгоиздателски хаос сергиите на уличната книготърговия се заливат от нискокачествени преводни заглавия. И грижата на държавата, на училището, на родителите да направляват детския вкус съвсем я няма. Тогава?

- Тогава сигурно сме обречени. Защото сбърканите представи за съвременна детска литература /не казвам дали е случайно/, доведоха да изкривяване на ценностите, подмяна на идеите и идеалите и което е най-страшното - заместването им с други, неприсъщи и неадекватни на българската литературна традиция. И в този случай посягането на детската литература е посягане на българската духовност и културен идентитет. Моля се само децата да ни опровергаят. Същевременно държавата я няма никаква в литературната политика, в образованието е хаос и аз, да ви кажа честно, вече изпитвам носталгия за т.н. цензура отпреди тридесетина години, когато художествените критерии бяха на първо място в детското книгоиздаване.

- Трябва ли днес детският писател да пише по нов начин, за да може да проникне в съвсем различния от някогашния детски свят, но без да прави компромиси със своите по-зрели естетически, етически възгледи за живота?

 - Светът се променя, а с него и съзнанието на детето, неговите представи, интереси, предпочитания, нагласи и прочее. В крайна сметка, ако четивото е талантливо, се приема. И същевременно нагаждането към детското мислене е чисто и просто вдетиняване. Само че такива произведения, колкото и да се старае авторът да им придаде от своите естетически, морални и всякакви възгледи за живота, едва ли могат да имат дълга и щастлива съдба. Най-много да направят детето скептично към литературата въобще. Затова пък книги за деца от разни звани, незвани и самозвани автори се печатат в изобилие. Даже това престана да ни прави впечатление. Във времена на безвремие литературната продукция се измерва не в томове, а в тонове. 

- Но дали пък това че, както загатвате в един свой стих, нашето поколение още бута гузно дните и се храни предимно със спомени и илюзии, не ни пречи да бъдем едно с новото време?

 - Опасно е в днешно време да се храниш с илюзии. Пък и не всички са еднакви. Има автори, които с литературата си правят кариера. Има и такива, които с кариерата си правят литература. И в двата случая може да се получи добро четиво, но съмненията за нещо неморално си остават до края. Но и тука най-първо те са потърпевшите, защото и времето ги прави такива, защото пороците на това време се прехвърлят върху литературата. Точно тогава единственото, което им остава, е да се върнат при илюзията. Времето е едно, поколенията са различни. А поколенията, това са хората. 

- “Нежно проклятие и напразно старание” ли е за по-възрастните творци още да вярват в доброто и да смятат, че още са нужни на някого? Защо, изобщо, се получава разрива “млади-стари творци”?

- Да вярваш в доброто, няма възрасти, нито ограничения. Отговорът може да изглежда клиширан, но е така - няма „млади” и „стари” автори, има можещи или неможещи. Макар че досега не съм чул някой да се е самоопределил като неможещ. Тука жалкото е, че младите са все по-безкритични, напират за бърза слава, а доста от тях не са дори в преддверието на литературата. Някак си, не преживяват литературата, а я консумират. 

- Не се ли уморява вече доста творецът от бездушието на социума, от това, че не може да допринесе особено със своята работа за промяната му. Или неговата мисия е да изпитва, да понася чуждата болка и чуждата вина, както казвате в свой текст? 

- Не ми се вярва да се уморява, защото това е неговата същност. Никой не може да избяга от същността си. За хубаво или за лошо. Писателят е като войник, който влиза в битка, която предварително е обречен да загуби - от бездуховността, от завистта, меркантилизма,  простотията, от пошлите ерзаци… Единственият му съюзник - читателят, и той все по-често взе да го изоставя.

- Как изобщо може в днешните трансформационни процеси драмата на живота да не се настанява едно към едно и в драмата на словото? Много ли е ужасно словото да не намира изход от безизходното? Или това е съвсем закономерно? 

- Литературата няма за цел да показва живота такъв, какъвто е, а че може да има и такъв живот. За модела на тези трансформационни процеси Цветан Тодоров казва, че след „определен тип прочит, ние, изхождайки от текста, си изграждаме един въображаем свят”. Така че няма нищо ужасно, по-скоро е нормално състояние. Драмата на словото е да търси изход от безизходното и да не го намира. Да му мислят творците. 

- И дали пък тази предопределеност, отчаянието от този факт, не превръщат надеждата ни в отрицание? 

- Сигурно, за съжаление. Отчаянието и отрицанието вървят ръка за ръка. Те са функция на социалното ни битие във всичките му измерения. Обаче има и друго - писателят твори най-много и най-плодотворно, когато изпитва страдания, не само в социален, а и в исторически план. Не че трябва да е така. Иван Динков казваше: „Мъчно ми е, че моето отечество се падна в такава държава.”

- Творецът, казвате, е пророк на познато-непознатата реалност. А тя какво вещае?

 - Едно от големите качества на литературата е, че съумява да превърне фантазията в реалност. В това отношение Петя Караколева е най-убедителният пример. И много ми се иска тази „реалност” да вещае по-хубави неща, отколкото са досега.Но увлечени от реалностите, често забравяме най-важното - читателят. Който не се интересува от проблемите писателски. Той идва като един Фортинбрас и казва: „Аз знам, че литературата е свят, изграден от измислица. Знам че и проблемите ти са големи. Но само лишените от въображение или, не дай Боже, служещите някому или на нещо, се опитват да намерят оправдание там, където то не съществува. Тъй, че не се оправдавай ни с предопределеност, ни с нещо друго, ами си опичай акъла! Щото аз, драги ми писателю, мога без тебе, но ти без мене не можеш.”