Драгни Драгнев

ДЕНЯТ

В черупката на тоя ден живея още.
Помилва ме по изгрев, даде ми да пия
от слънчевото мляко, издоено снощи -
и пих, додето чух по пладне олелия…

По пладне вятърът довея листопади,
в мъгла ги потопи, повлече ги в небето,
а привечер, преди съня, зрънца ми даде
да ги посея утре - в тъмното да светят…

Дойде ли есента? Гнездо ли сви до мене?
Или отдавна скита в кръвта ми упоена?

ПЕЙЗАЖ

Мъгли сред есенния листопад полягат.
На дните пяната бълбука сива.
Замлъкват пътища, затънали във влага.
И виж - животът в ъглите се свива.

Едва пристъпва есента, едва нагазва
във пепелта на лятото, а гледай -
кълве на птиците гласа, издува пазви
и пълни с ветрове простора бледен…

Тя знае - зад гърба й зимата наднича
и само със дъха си гола я съблича.

ЕСЕНТА У МЕН

Още ни мами лятото с целувки къси,
още по раменете му слънцето търчи,
докато есента наблизо пепел ръси
и угасват на тревите сухите очи…

Зърнах есента, но за ръкава ме дърпат
стъпките, мислите, стихнали насред път.
Вика ме нивата, размахала кърпа -
във душата й още жътвите звънят…

Ще се върна ли… И докога ще остана…
Есента е у мен - като път върху рана.

ПРЕДИ ЗИМАТА

Тъгата ли бе връх на есента, когато
гореше лятото и носеше нивята
със пълни шепи в есенните пазви?
А тя в мъгли го чакаше за празник…

И връх бе радостта й, не тъгата… Гледай -
как го целува и го милва за последно,
преди криле от вятър да разтвори
и да настигне зимата в просторите…

Върви човекът… И над бездните прелита,
нарамил сладостта и жилото на дните…