КЪМ РОДИНАТА
КЪМ РОДИНАТА
За теб какво съм аз, Родино?
Ветрец задухал над полето днес
или пък път, по който рано мина
на младостта ми волния експрес.
Безсънни бели нощи от умора,
или тъга по летни дъждове?
Или часовник, разпилян на двора?
Или копнежът в мойте стихове?
От подлеци веднъж ли нараняван,
веднъж ли, майчице, самотен бях?
На грешника аз винаги прощавах,
но прошка нямаше за моя грях.
И преживявах всяка болка скрито
във тези злополучни времена,
изправях се и тръгвах под звездите.
Заставах пак под твойте знамена.
И нека да злорадстват враговете,
сплетни от злоба нека да плетат!
Аз вярвам слънцето над нас ще свети,
докато теб те има на света.
РАЗМИСЪЛ
И дните вече отминават
след неизречени слова
от незагасваща жарава.
По пътя - смачкана трева.
Премислям всяка моя стъпка,
забравил толкова неща.
И с трепет изгревен потръпвам
със спомените на нощта.
Душата искам да разтворя,
далече в бъдното прозрял.
И с любовта към всички хора
докрая себе си раздал.
Към висините все поглеждам,
където сняг е навалял,
над преспи - моите надежди -
под вятър в утрото запял.
Навярно има нещо друго,
което още аз не знам.
И може би съм го изгубил
по пътя вече извървян.
Презрял хвалебствия и хули
вървя под небосвода сив
и срутих пясъчните кули,
които цял живот градих.
СБОГУВАНЕ
На дъщеря ми
И тази мъка преживях.
Дали бях аз баща грижовен?
Остана тъжния ми смях
с горчивия за мене спомен.
От страхове съм побелял.
Към тези времена се връщам.
И като вятър отшумял
утихва бащината къща.
Там болката ще замълчи -
аз от смъртта не се страхувам.
Животът често е горчив -
не ме мисли и не тъгувай.
С усмивка слънцето над мен
блести по пътя ми далечен.
Вървя по него уморен,
пътувал, дъще, цяла вечност.
Не се страхувам от смъртта.
За хляба си не се страхувам.
Ще кажа толкова неща,
преди със теб да се сбогувам…
***
Тук, на тая земя съм роден.
Тук, под сините й небосклони.
Гаснат дивните нощи във мен.
Гасне незабравимият спомен.
Върху тая земя ще умра
под звездите далечни, огромни.
И ще стана внезапно на прах,
без дори света да ме запомни.
ЗАВРЪЩАНЕ
Ветрове люляха мойта люлка
и звездите капеха над мен.
Песен на щурци и на цигулки
още огласява моя ден.
По била неминати преминах,
но се връщах пак във моя дом.
Кацнал там под небесата сини,
дето ме зовеше мълчешком.
Люшкаха се и жита, и птици.
Ще остана може би такъв:
с жадни и отворени зеници,
с топла и бунтуваща се кръв.
Още, още ме зове сърцето,
на копнежите красиви в плен,
пак да се завърна там, където
сред простора слънчев съм роден.
ЩУРЧЕТО
Есента, обагрена във злато,
продължава да блести във мен.
Нещо скъпо, толкова познато,
ме подсеща тука натъжен.
До камината - щурче ми пее,
тихо звънка тънкия му глас.
В селската ни къща то живее
и се чувства тъй спокойно в нас.
И горчива мъка ме обзема
на щурчето слушам песента.
То е близко някъде до мене,
а пък аз - далече от света.
***
Есента заприда тънките си прежди.
Бяло млечно руно над земята пада.
И небето изпод тъмните си вежди
гледа мълчаливо златолистопада.
Голите дървета тук дъха си спрели
и не дишат сякаш в живата Вселена.
Мисля, че човекът - остарял след време,
ще е като есента - с душа ранена.
***
Не ме връщай в мойте спомени.
В тях съдбата ми е все такава
ветрове по пътища да гоня -
всеки миг превърнал във забрава.
Толкоз скъпи аз неща разлюбих.
Гаснат в мрака порив и надежда.
Удря ме животът с лапи груби.
И светът налудничав изглежда.
***
Вече колко есени се сляха
в мойта младост - прекипяло вино.
Зная тези песни, дето пяхме,
вече са засипани от зимата.
Разпилях и нежност, и наслада,
не пестих в живота свойте чувства.
Като факла, догоряла падам
и под мен земята става пуста.
***
О, страхът от скритата ни болка
тъй безжалостен е той към нас!
Аз не зная в моя път доколко
времето ще е във мойта власт?
Ще живеем със прикрити тайни.
И ще търсим нови божества.
Можем ли да бъдем всеотдайни
без олтари и без тържества?
Все ще носим болката голяма
в този непокорен, грешен свят,
че без любовта човешка няма
страстите в нас да се укротят.
