Елена Алекова

Думи за Димчо Дебелянов

Димчо Дебелянов. В съдбата му, обвеяна с трагизъм и светлина, се отразява мъченическата съдба на големите български поети, на големите поети на света. Да живеят сред хора, които не ги разбират, не ги приемат, не ги искат, завистливи и злонамерени. Да се борят с несрети, неволи, предизвикателства на съдбата. Да приемат мъжествено смъртта, която при по-различно стечение на обстоятелствата би могла да ги отмине. И едва когато прекрачат от живота в безсмъртието, да получат всичко, което несправедливо им е било отнето приживе.

Има нещо сбъркано в това най-светлите чада на човечеството да стават курбан по бойните му полета, да бъдат невинна жертва на обстоятелства, нрави, мълви, безхаберие. Но и нещо логично и много-много голямо и възвишено има в това. Защото невинните всъщност изкупват с нелепа и ненавременна смърт греховете на цялото това грешно и жестоко човечество, което разбива сърцата ми, което ги разпъва на кръст и ги убива.

Димчо Дебелянов ли беше признат, приет и обичан поет от някогашното българско общество? Откровенията в поезията му са достатъчно красноречиви:

И днес аз бродя в тоя скърбен град -
едничък дом за мойта скръб бездомна -
аз бродя за утехата нерад -
и кат загубен в пустошта огромна.
И толкоз черни мисли ми тежат,
че аз не искам нищо да си спомня.
                                        „Пловдив”

По свидетелството на Константин Константинов в предговора към първата му книга дори три години от смъртта на поета „след него се влече като зловонна струя нерадостната слава на следполунощен размирник”.

На Дебелянов ли съдбата не отреди клето сирачество, гнетяща самотност, невъзможна любов? Провидческите му стихове от фронта и въобще цялата му поезия е протест тъкмо срещу нея - несправедливата безчовечна съдба:

Ако загина на война,
жал никого не ще попари -
изгубих майка, а жена
не найдох, нямам и другари.

Ала сърце ми не скърби -
приневолен живя сирака
и за утеха, може би,
смъртта в победа ще дочака.
                      „Сиротна песен”

Димчо Дебелянов преобрази неизплаканите сълзи, несподелените горести, неизречените проклятия в белоснежни, чисти стихове: „Ти смътно се мяркаш из морната памет…”, „Да се завърнеш в бащината къща…”, „Помниш ли, помниш ли тихия двор…”, „Аз искам да те помня все така…”, „Тиха победа”, „Един убит” и др.
Нещо повече! Димчо Дебелянов преобрази отровната горчилка, натрупана в душата му, в изкупление за себе си и за света, в светлина:

В тревожна мечта се унасям
и виждам през горестен сплин,

че в някаква светла страна съм
на Бога най-светлият син.
                                „На злото…”

Тъкмо тази алхимична способност - да преобразяваш мрака в светлина, злото в добро, е мерило за истинността на таланта и на поезията.

Така Димчо Дебелянов и в безсмъртността си воюва за душата на човека, за спасението на човечеството. Защото поетът е воин на доброто, на светлината. Рано покосеният живот на и без туй тленното в него само ускорява възкресението на онова в него, което е нетленно.

Героическата смърт на Димчо Дебелянов на бойното поле в битка за България му донесе и победата над смъртта, онази тиха и горестна победа над смъртта и забвението, неогласена от фанфари и празнодумства, озарена от неяркото и всеблъчващо сияние на вечността.

Ненавременната смърт му донесе и признанието, и признателността, и любовта, и вечната преданост на читателя - някогашния, днешния и утрешния.

* * *
И нещо, което не бих искала да пропусна.

Благодаря на копривщенци, съгражданите на Димчо Дебелянов, че така ревностно пазят чиста паметта му. Че не допускат да се обкичват с името му разни литературни шмекери, търгаши и бездария. Впрочем самата му поезия излъчва някакви защитни енергии, които не позволяват на мръсни душици да петнят светозарния му образ.

 —————————–

31 септември 2011 г., София, Национален литературен салон „Старинният файтон”