Ирена Панкева

Тигър под дъжда? Ако съществено беше обстоятелственото пояснение, изразът не би бил никак странен. Дъжд може да вали навсякъде, а у нас напоследък като че ли небето се е продънило - същински Ноев потоп! Дъжд, дъжд, дъжд и никакъв тигър! Из нашите балкански ширини и умерени ландшафти лъвове са се въдили, не и тигри!

Завъдил се е един, обаче, в книгата с разкази „Тигър под дъжда” на Тодор Николов. Завъдил се е още на корицата - малък, ококорен, плюшен тигър. Плюшен, но реален и жив, като мечта и надежда за нещо хубаво, което непременно ще се случи, оплодено от вълшебната сила на дъжда. Тиги - любимата играчка на Зара, избрала го на прощъпулника!

Не е истински тигърът, значи, но се е разположил като метафора на жаждата за нежност, топлота и доброта в разказания от Тодор Николов свят. Този свят не е имагинерен и паралелен на напрегнатата ни, конфликтна действителност, не е просто литература, а е до болка осезаем и по-истински от самото ни живеене.

Четеш и здраво хлътваш с двата си крака, с ума, душата и сърцето си в този „съвременен прочит на нашия живот”, както казва Бойко Ламбовски: „прецизен като изказ, деликатен като внушение, безупречен като стил, авторът ще ви преведе през трагизма на битието без сладникава патетика”.

Бих добавила - спокойно и без драматизъм, защото неусетно сме свикнали с драмата, възприели сме я като нормално ежедневие, естествено и перманентно екзистенциално състояние.

В такъв случай за какво му е на Божан да купува книги („Надолу по улицата”), „какво да чете, нали го живееше” - „сиво, ръждиво и евтино”, животът - „стръмен, банален разпад”, след като културата на консуматорското ни обществото представлява матрица за маргинали: „Ей, тъпаците! Не сме банда железари, да знаете! Поколение сме! Новото!..”.

Не вярвам, че сме станали дотолкова коравосърдечни и безчувствени, че да не ни разтърси продажбата на дете, например, от собствения му родител - принуден от немотията, за да лапат останалите братя и сестри. „Винаги лапаха. Никога не отказваха, каквото и да станеше…” е тъжната констатация на потърпевшия Рашко („Заек в ъгъла”).

Заради всепроникващите ипостаси на злото вече трудно разпознаваме доброто, мнителни сме, когато се прояви и се съмняваме в него като Катя, която някак между другото и неуверено подхвърля: „днес май бяха добри и с мен!” („Добрия, Лошия и Грозния”).

Без претенцията за прецизно определение, ще нарека разказите в „Тигър под дъжда” градски, написани под дърветата в парка, несугестивно - читателят сам съзира посланията, от собствената си камбанария. Делнична картина на случващото се в града и в душата на неговия жител в началото на XXI век - времето на демократичните промени, когато все още „ония демони - от близкото минало” трудно пускат.

Това са топосите: столицата („В Халите”) и прилежащата й планина, към която градът е „плъзнал нагоре като втасало тесто” („Вилите в дъжда”), паркът („Кафе матине”, „Тигър под дъжда”); градчето с жълтото бюро по труда („Лица и места”); морето - не само като ваканционна дестинация за българина, а и рай за любовни авантюри и забежки („Тримата”, „Един лош навик”).

Галерия на места, които „си правят странни шеги с нас. Карат ни да бъдем като тях и чакат да се поддадем. Спираш тук, влизаш там и капанът шляпва. Човек е като водата - в каквото го налееш…”. Галерия на лица, които дъждът се опитва да пришие към пейзажа с „крив, едър бод”. Като лицето на Вера, станала от инвалидната количка, за да танцува („На брега”).

Изобщо много музика има в тази книга - не заради „Една нощ с опера”, ученичките на господин Марев и музикантския му лаф „Доницет-ти ми две питиета”. Музиката е в дъжда, опънал струните си „между земята и небето, по които може да свири само вятърът… И писателят”, както твърди Деян Енев. Музиката е в заглавието, в Майкъл Франкс, в Джо Зовинул. Музиката е в джаза. А в джаза - всички ние - обрулените деца на Прехода, прототипи на героите в „Тигър под дъжда” с големите си тревоги и малките си радости.

Оня френски пилот не даде отговор на въпроса дали лисиците се опитомяват, но сподели съкровената си тайна: най- хубавото се вижда само със сърцето. Най-същественото е невидимо за очите! Хубавото е, че и Тодор Николов мисли по същия начин - щастливи ни правят „приятелството, усмивката, любовта, здравето, слънцето и дори дъждът, след който стават всякакви чудеса и под който можеш да намериш дори тигър”!

А Вие? Какво мислите Вие?