Панчо Недев

Славейко Чамурлийски (1938) е роден в с. Житен, Добричка област. Завършил е история и българска филология във Великотърновския университет и журналистика в СУ „Св.Климент Охридски”. Бил е кореспондент на БТА за Добрич и Силистра, дългогодишен редактор в Радио Варна, журналист на свободна практика. Пише и печата поезия и проза, сатира за деца и възрастни, автор е на над 30 книги. И нещо уникално в неговата визитка! Малцина може би знаят, че Славейко Чамурлийски е единственият член на Съюза на българските писатели, известен народен певец с името Стоян Пейчев! Ревностен, упорит и последователен събирач и изпълнител на народни песни, които звучат по Радио София, Радио Варна, Радио Шумен и други радиостанции и телевизионни канали. Записал е четири музикални, авторски албуми с добруджански песни…

Първо ми се иска да щрихирам човешкия образ на народния певец като съществена отправка към поетиката на неговите песни. Познаваме се от много години. Отдавна се канех да напиша най-типичното, най-характерното за него изречение: че той е тихо, скромно, талантливо и всеотдайно на творчеството си явление, неуморен труженик на каузата „да съхраним българското”. Но за съжаление все още недооценен и като Славейко, и като Стоян! Особено като Стоян Пейчев, заел своето неоспоримо място в петолинието на народната песен!

Защото на пръсти се броят народните певци като него, които от ранна ученическа възраст сами си издирват и записват песните и нямат в репертоара си нито една „чужда” песен - подарена, преиначена или имитация!

Убеден съм в това достойнство на музикалната му самоличност, в автентичността на литературните текстове на песните му, тъй като от известно време се заех да ги подреждам в самостоятелна книга. А те не са малко - златни зрънца от златна Добруджа, от добруджанския духовен берекет - едно безценно национално богатство, което трябва да се съхрани за поколенията. И той го прави, упорито, последователно, неуморно, с цената на много трудности и лишения, вече повече от 50 години!

Прави го не като самоцелно хоби, като присаден майстор-занаятчия, а от душа и сърце, с осъзнат дълг към родната добруджанска земя, където са родовите му корени. Защото е израснал и се е оформил като певец по селските тържества и естрадите на художествената самодейност, сред пъстротата на народните носии и ритъма на танците; в животворната атмосфера на вълшебното дихание на музикалната приемственост.

Географският фон на певеца е ширинето на добруджанския простор, историческата гордост, мъка и обич на българина; музикалното ехо от песните на Добруджанското „славеево ято”: Верка Сидерова, Ева Георгиева, Калинка Вълчева, Анастасия Костова, Димитрина Кунева, Добра Савова, Иван Георгиев, Кольо Кавръков, Верка Сидерова и други, чието творчество е вече класика в нашата музикална история.

За негова чест, отбелязвам между другото, че Стоян Пейчев не само се учи от тях, от високо художественото им наследство, но е писал почти за всички в периодичните издания, в Радио Варна и в безценната си книга като историческа фактология - „Запяват славеи”.

…За житейската биография на народния певец Стоян Пейчев, чиито тъжно-протяжни, весело-игриви, хороводни песни често звучат по радиата и телевизиите, може много да се пише и говори. Спирам до тук за да предам щафетата на бъдещия музикален критик, който много по-подробно и професионално ще обхване цялостното му музикално творчество. Аз като филолог, проявявам подчертан интерес към текстовете на неговите песни. Не че музиката не ме интересува и вълнува, напротив! Тя още по-силно подчертава единството между словото и песента, тази чудотворна симбиоза, която пълни човешката душа с вълшебство и духовна наслада… Иска ми се да отлича няколко теми.

Ето и първата тема: ЗЕМЯТА, ДОБРУДЖАНСКАТА ЗЕМЯ! Родната добруджанската земя му е станала житейска съдба; пиедестал, сцена и трибуна за музикалното му развитие; черноземното гнездо за появата и укрепването на музикалната му дарба. Затова земята е един от основните мотиви в неговия репертоар. За нея той пее с обветрено, щастливо лице, с топъл и сърдечен глас, с поклон и с ръка на сърцето.

В тези текстове няма кой знае какво по-различно от песните и на останалите добруджански певци, защото и земята, и небето, и хората на Добруджа са едни и същи. Заслугата му е, че със свой глас, със свой тембър, със свое отношение Стоян Пейчев подхваща и доразвива добруджанската тема в нашия фолклор.

Добруджо мила, Добруджо, мари,
Добруджо, райска градина…
Като те гледам, Добруджо, мари
не мога да ти се нагледам!…

Не може да се нагледа на нейните „равни блокове”, където от сутрин до вечер шетат комбайни, от които „златното жито потича като от извор”; където „моми и момци сладичко песните си пеят”. На пръв поглед песните му за земята, в днешния глобализиран поглед на младото поколение, могат да изглеждат книжни, архаични и пасторални, но това е измамата на нашето време. Защото в тия поетични строфи се съдържа песенната история на народа ни; земята в тях не е само онова „равно, ширно поле”, а одухотворената земя, съдбата на българина, огнището и комина на българския дух.

Ето една песен, чието слово звучи леко и плавно, правдиво и гальовно като класическо стихотворение за слуха и душата на читателя:

Текнали са девет чешми,
девет чешми с бистра вода,
в Добруджанско равно поле…
Завървиха се момците
и момите със менците.
Да налеят бистра вода,
бистра вода изворова.
Че запяха ясни звънци,
ясни звънци и кавали;
че огласят равно поле,
равно поле Добруджанско…

Безкомпромисната, натурална и реалистична песен не отминава с мълчание нито черните облаци, нито тъмните сенки по родната земя. От друг текст разбираме, че тази свещена земя не винаги е повод за радост, берекет, чистота и светлина; че родното огнище много често навява и скръб, и мъка, и човешка драма.

…Снощи си, мари, снощи си,
снощи се Стоян завърна
от дълга пътя Цариград…

Кончето му „с крак на чемшир порти похлопва”, Стоян призовава стопанката си да му отвори, но… не любимата съпруга, а майка му излиза, за да му съобщи печалната вест:

- Не питай, сине, не питай!
Снощи си Добра престана
на твоя добър приятел…

И в много други песни земята е арена на раздели и изневери, на кървави свади в защита на имот и чест; арена на героизацията на народните закрилници и отмъстители, хайдутите; театрална сцена на семейния, родовия и обществен живот. Чувал съм, как някои колеги-журналисти, когато говорят за добруджанската земя като тема в изкуството, да подхвърлят понятия от рода на „регионално”, „самобитно”, „специфично” и прочие, близки по смисъл думи. Мисля, че това е погрешна теза, заблуда!

Тъкмо обратното: наличието на черно-бялата проблематика и в песните на Стоян Пейчев потвърждава недвусмислено, че Добруджа е неделима част от България още от Аспарухово време, че и нейните песни са в „атомното” ядро на българското песенно съкровище, наша национална гордост в целия днешен цивилизован свят.

* * *
Виртуалният образ на народния певец, изваял назад в годините словото в музиката на песента, е бил и жестоко откровен, правдив и натурален както в опоетизирането, така и в дегероизацията на българина като историческа личност.

Затова и битовите песни в репертоара на Стоян Пейчев вълнуват слушателя със сюжетното си развитие и до двата полюса - красотата и светлината в любовта, в човешките взаимоотношения, и с мрачната си, сенчеста страна на тези взаимоотношения. Точно в това противопоставяне на естетическите възприятия и стойности, утвърждаващо позитивното отношение към вечното и непреходното, е ключът за осмисляне на словото в народната песен.

… В битовото „възкресение” на народните обичаи годежът, женитбата, селското хоро, сватбата - всички те заемат почетно място със своята пищна веселба и пъстрота, с виното и ракията, с печеното агне, с гергьовската люлка и стотина още познати атрибути.

Интересното в случая е, че Стоян Пейчев лично е обикалял добруджанските села да търси, записва и „реанимира” за нов музикален живот тия безценни бисерчета…

В една хороводна песен става дума за сватбарско хоро на мегдана, където е дошло „лудо и младо”, където „бабите блазосват, булките пустосват”, а „хорото се вие и превива” като весела, обветрена топола. Във фокуса на хорото е Рада, бъдещата булка и всеобщото внимание бързо се прехвърля на нея и

… свекър я посреща,
свекърва се радва,
че има отмяна!

В репертоара на народния певец има много подобни битови песни, в които се фокусират емблематични образи от тематичния персонаж - майката, загрижена за задомяването на сина си, бащата готов и за убийство заради честта на дъщеря си, бабата и дядото, които все за добро съветват младите, топлината и магнетизма на бащиното огнище…

Но в житейския натурализъм в поетиката на песните на добруджанския певец има и други свекърви, и други майки и бащи, и друг тип негативни взаимоотношения. Една доста нетактична, дори коравосърдечна майка, например, с лекота съобщава на сина си шокиращата новина:

… посгоди ти са любовничката,
любовничката, сговорничката!

Синът, очаквал с трепет срещата след дългата раздяла, лудо влюбен в своята изгора, казва, че ще иде в гората да се обеси, в Тунджа да се удави след внезапната си скръб. А майката, вместо нежни думи за утеха и съпричастност, изрича своята си „мъдрост” с подчертано безучастно спокойствие:

- Ой, сине, синко, Стояне!
Зарад мома ли ще се обесиш,
зарад мома ли ще се удавиш?

В друга песен от същия негативен полюс се фокусира пък злобната нетърпимост на булята в патриархалното семейство:

… грабнала й буля кобиличката,
че я натири на уличката!

Ето още един доста характерен пример, който подчертава генетичната връзка на добруджанската песен с класиката на българския фолклор: Иван и Рада са влюбени, искат да се задомят; момъкът моли изгората си да иска разрешение от родителите си, които са раздвоени в отношението си към съдбата на момата. По-нататък тя, тъжна и покрусена от жестоката присъда на баща си, съобщава непреклонното решение на бащата:

- Девет дъщери да имам,
една на Ивана не давам,
на Ивана, баш болярина!

Светла и мрачна поезия, светъл, слънчев друм и мрачни сенки по него, черни камъчета, които спъват възхода на любовта - това е резултатът от социалното разделение в обществото. Не ви цитирах цялата песен, но и от преразказа се вижда колко момина мъка, колко майчина загриженост и съчувствие, и колко упорита бащина гордост има в трите къси стиха с българското слово!

***
ЛЮБОВТА, една от вечните теми в изкуството, не отминава нито един сериозен творец. Не е отминала и песните на Стоян Пейчев.

Общата тематична палитра в любовния български фолклор ни е известна, слушали сме с настроение и внимание безсмъртните песни на любимите народни певци. Тук ми се иска да маркирам само някои отличия, които носят музикалния стил и почерк на добруджанския певец като негова запазена марка.

Интерпретацията на темата е силно индивидуализирана и ярко двуполюсна - от една страна любов на силната, безумната страст, за която се воюва до кръв, и от друга - закачливата, присмехулната, лековатата наглед любов, от която е станала весела, игрива, „усмихната” песен.

Опиянението от любовта и момината хубост в една от любовните песни, доста оригинално е обяснена само в два реда: момъкът, след дълги колебания, събужда заспалата си изгора „в градинчица, под дюлчица” с внимателна, трепетна целувчица. И ето какво откровение изрича:

- Стори ми се, мамо, вино пия,
вино пия, мамо, тригодишно!

Ей това е натуралната, земната, неподправената с излишни думи красота в поетиката на народната песен! Не с многословие, с пресилени метафори и епитети да се обяснява тематиката на песента, а само с най-точните думи и сравнения.
Друг пример:

Дойне ле, протекла е
кална и мътна река,
кална и камънлива…

Дойна на брега стои, гледа разлива и на дървари се моли: гората да изсекат, мост да направят, та по него да мине, по-бързо в село да иде, с либе да се види! На пръв поглед тази хиперболизация на силна любов и човешки възможности, изглежда твърде неестествена и невъзможна. Но не ви ли се струва, че носи в себе си заряда на безмерната човешка любов, за която в други народни песни се пее, че за нея няма никакви ефективни материални и духовни прегради?

В много текстове от този тематичен раздел, които многократно чета и оглеждам, забелязвам оригинални сравнения, алегории и метафори, които съпътстват целия репертоар на Стоян Пейчев.

На преден план излиза това естествено, ситуационно, неизмъчено с многословие чувство за хумор, което „облечено” с весели ноти и игриви стъпки, се прехвърля на слушателя, за да го усмихне и изпълни душата му с бодрост и слънчев поглед…

Обърнете внимание в следващия цитат, какво свое интересно оправдание, каква класическа метафора е намерил момъкът-заклет ерген, който тревожи старата си майка, че още не се е задомил! Когато майка му го кори

… дето идеш - булка имаш,
у нас дойдеш - булка нямаш!

синът й философски отговаря, че на хорото всички моми го заглеждат, на опашка се редят за него, но той… избирайки внимателно, сравнява момите със… зрели дини в бостан!

И аз гледам, чукам, мамо,
като дини във бостана…
Коя ми хареса, мамо,
нея ази ще откъсна!

Не съм музикален специалист, но доколкото като филолог съм запознат с нашия фолклор, осмелявам се да напиша, че открих два текста, които според мен, носят белега на автентичността с темата и със съдържанието на художествения си образ.

Изпиши ма, Пено, Пенке, на хурката
кога предеш, Пено, Пенке, да ма гледаш…

Така започва тази малка любовна закачка и продължава: „Изпиши ме, Пенке, на кавала, кога свириш да те гледам” и т. н., докато градацията стига до метлата - символа на чистотата. Ако до тук мотивът е познат от други певци и песни, следва необичайното - „обръщането” на понятието, което само от Стоян Пейчев може да се чуе:

Изпиши ме, Пено, Пенке ле, на метлата,
кога метеш, Пено, Пенке ле, да ма гледаш…
Мила си ми, драга си ми, Пено, Пенке,
да те глътна, либе ле, със метлата!

В този кратък обзор иска ми се да отлича и друга любовна, весела, оригинална песен, включена в ІV- я албум на добруджанския певец - „Олеле, мале, студено ми е”. Мисля, че и бъдещият ценител и анализатор на музикалното му творчество няма да я отмине без внимание като една от най-емблематичните и завършени песни в неговия репертоар. И още по-точно - цялостна като сюжет, структура, градация и естетическа наслада. Цитирам я с малки съкращения:

Дъждове валят, снегове топят,
момиче плаче на улицата:
- Оле-ле, мале, студено ми е!
Мама ми дума, легни при мене,
легни при мене, ще се затоплиш.
Легнах при мама като на слама…
- Оле-ле, мамо, студено ми е!
Леля ми дума, легни при мене,
легни при мене, ще се затоплиш!…

Легнало момичето при леля си, цяла неделя лежало и пак не се стоплило, пак му е студено. Легнала чинката - и тя не могла да го затопли. Дошъл редът и на сестрата, легнала „до кака като до сврака” и пак няма топлина. И тогава

Либе ми дума, легни при мене,
легни при мене, ще се затоплиш!

И ето най-сетне развръзката на интересния сюжет:

Легнах при либе, там се затоплих…
Оле-ле, мале, горещо ми е!

Какво още може да се каже за такъв опростен, естествен, житейски сюжет, който носи в себе си и размисли, и усмивка, и доста философски потенциал? Нищо повече!

* * *
ИСТОРИЧЕСКАТА ТЕМА в репертоара на Стоян Пейчев е засегната с поредица от сюжетни и ретро-битови песни на фона на историческата правда и съдбата на българина. Другояче не може и да бъде, след като борбата срещу поробителя и нашественика, хайдутството и национално-освободителната съпротива, е съществена част от историята на България, от нашия фолклор.

Както и в познатите ни хайдушки песни, и тук се срещаме с опоетизирането на живота на народните закрилници, на байрака, одеждите и оръжието; на патриотизма и справедливостта на хайдушката кауза. Прави впечатление, че и в натуралните песни на равна Добруджа, жената-войвода и жената-либе на хайдутин, е изведена на преден план - факт, който символизира и красотата, и масовата народна подкрепа на борбата за свобода.

Събличай, Янке, дрехи момински,
обличай, Янке, дрехи хайдушки.
Че ми поведи вярна дружина
и я заведи в Стара планина…

В друга песен на тази тема се пее, как майката се моли на дъщеря си да не тъжи повече за хайдутина, да го остави и забрави, на което влюбената мома отговаря: „Не мога, мамо, без него/ кога го, мамо, не видя/ сърце ми, мале, тъгува./ А кога, мамо, го видя/ сърцето ми се разтваря”…/ Отбелязвам мимоходом тия познати, общи, типични щрихи с присъствието на българката в хайдушкия епос, а всъщност търся в тия все още непубликувани текстове характерното, непознатото, специфичното в песента на добруджанеца Стоян Пейчев.

И го намирам в няколко заглавия. В песента „Даньовата майка” например. Познато заглавие, но напълно ново, непознато съдържание! С друг поглед, друга трактовка на темата -сина и майката на хайдутина. Тук тя е по-друга майка, стопанка загрижена за къщата; селската жена, която едновременно с пролетта „се разтваря” за нов живот и иска от сина си:

- Даньо, мама, Даньо
пролет веч се пукна
биволи да впрегнеш,
ниви да засееш…

Сюжетните песни, които разглеждам по-внимателно в тази книга, не са нещо непознато като тематика, образност и литературен строеж. Но според мен всички те носят белега на неочаквания обрат в динамиката на разказа, строежа и цялостното звучене на песента. Като това, наглед незначително, но интересно отличие: момата се пита, кой ли нощес е потропал на техните порти, дали либето Стоян е минало и отминало със съмнението на ревността, че е отишъл при друго либе? И започват любовните й терзания: защо ме отминаваш, такава ли ни беше думата и т. н. В този момент я зачува „млад Стоян, млад Стоян млада войвода” и обяснява ситуацията:

- Снощи с хайдути минахме
покрай вашите порти.
Вакло агне да вземем,
курбан да го заколим…

Но дружината не взема агнето, опрощава му временно живота, в знак на съпричастност към голямата любов на войводата, който обещава: „…за сватбата ни да остане!/ От Балкана ще сляза - /с отбор млади юнаци/ тебе и него (агнето!) да вземем / на личен ден Гергьовден,/ тогава ще ни бъде сватбата./

***
И така, в този ред на мисли и в търсене на по-характерното в текста и репертоара на Стоян Пейчев, стигам до неговата визитка, до най-емблематичната му песен за Димитър Дончев - Доктора. С какво тази песен прави впечатление от пръв прочит и първо слушане?

Ами най-напред с тематиката си, с посвещението си, с героизацията на един известен добруджански революционен деец от по-ново време. Доскоро, поради ред политически и икономически взаимоотношения с нашата северна съседка, тази интерпретация беше тема табу не само за народната песен.

А историята не може дълго да се премълчава, особено когато е претоварена от социално и духовно унижение, неправда и кървав терор, когато борбата за свобода и равноправие става общо дело. В този смисъл и певецът като всеки смъртен ще мине и ще отмине своя житейски път, но песента му за Доктора ще остане в народната памет. Това е съдържанието на песента - в отговора на Революционера на загрижените въпроси на майка си, която го пита: /… нямаш ли пари да пиеш,/ нямаш ли дрехи да носиш, /че си ми тръгнал да ходиш/ по този ми партизанлък?/:

- Аз не ща, мамо, богатство,
най-искам, мамо, равенство,
равенство още свобода!
Радвай се, мамо, радвай се,
че имаш сина героя,
братята роби да отърве,
братята мили българи…
Братята мили от Добруджа!

Ето, виждаме как народната песен е безкомпромисна, независима от историческите обстоятелства и съображенията на политиците и в прав текст си казва истината и си назовава нещата с присъщите им имена: става дума за Добруджа под румънско владичество, за робски порядки и унижения, на които има все още живи и паметливи потърпевши.

* * *
Ще завърша този непретенциозен преглед с няколко цитата, характеризиращи литературно-художествената стойност на словото - нещо което не би отминал и най-взискателният и предубеден критик.

Те са не само белези за безсмъртието на народния певец в най-общ план, но и безспорна заслуга на Стоян Пейчев. Защото те не току-така са долетели сами, с Вълшебното килимче, до бюрото му на седмия етаж във варненския му апартамент; не са прелетели нито пък от други литературни страници. В продължение на много години той ги е търсил и изравял едно по едно от плодородния, духовен, добруджански чернозем, събирал ги е в шепи като златни зрънца.

Отглеждал ги е като капризно стайно цвете, не само за своя поглед и погледа на близки и приятели, а най-вече като безценно завещание на младите почитатели на фолклора.

Ето и „черешките” на „литературно-музикалната торта” на Стоян Пейчев, които съм подбрал, за любопитния и любознателен читател, от тази книга.

* Зарекъл се, заклел се влюбеният момък да не ходи у Станкини, издържал „два дни, три дни”, отишъл в чисто изметения двор и ето каква впечатляваща картина видял:

…Че легнала, мамо, в градинчица,
в градинчица, мамо, под дюлчица.
С червен чембер, мамо, забулена,
с бяло цвете, мамо, закичена..

* Момината китка в любовните народни песни е обикновено предмет на кражба, преследване, хвърляне и поемане. Но тук нейното „статично” въздействие е като че ли по-голямо, по-точно предадено, чрез думите на момъка, който отишъл на хорото китката на Петранка да краде, видял я закичена с карамфил и се стъписал:

Карамфила грее, мамо…
Петранка ме гледа…
Очите й греят, мамо,
сърцето ми палят,
душата ми радват, мамо!
Петранка е моя, мамо,
Петранка ще взема!

Каква прецизност и пестеливост на словесните изразни средства! И на деликатното внушение, че една обикновена карамфилова китка всъщност „сватосва” влюбените. Мълчаливо, без докосване, без обичайните клетвени думи…

* В друга подобна песен, с изящното си слово, пак за китка става дума, но китка, видяна от друг ъгъл, с вложеното в нея малко по-друго съдържание, друга метафора. Изкушавам се да я цитирам почти цялата:

Изгряла е месечинка
на небето, над селото.
Гиздава е като момите -
засмяна е като момците…
Огряла е седянката,
седянката, белянката…
Либе с либе си приказват -
ерген на момата си намига:
- Пенке, моме, хубавице,
влязла си ми във сърцето!
Огън гори, искри хвърчат,
душата ми ще изгорят.
- Либе, Стояне, Стояне!
Мойта китка ти ще вземеш
като звезда да ти свети,
като слънце да те топли!

* Мотивът за смъртта е често срещан мотив и в песните на добруджанския певец. Подбрал съм цитат от една малка песен, където отношението към прераждането в народната митология е изразено с много ярък и силен художествен образ чрез откровението на болната Еленка:

… Еленка дума майка си:
- Мале ле, стара, мале ле,
ще умра, мале, ще умра,
пък хич не ми се умира…

Но ако все пак се случи най-лошото, неочакваното:

… в сънища ще ти дохожда
едно ми бяло пиленце,
на джамовете ще каца…
Нещичко ще ти говори -
сладичко ще те прегръща!

В битовите песни хиперболата има свое запазено място. Особено, когато се идеализира, героизира или иронизира нещо житейско. В текста на песента „Я помълчете да послушаме”, включена в един от албумите на Стоян Пейчев, става въпрос за много интересен, не толкова типичен сюжет, и за финал, който носи същите хиперболични белези и настроения.

От приказното начало „Я помълчете, я послушайте/ мома ли пее, кавал ли свири?/ се разбира, че „плаче булка Тодора, хваната от върли хайдути”. Ето и първият шокиращ факт, но не измислен, тъй като в Североизточна България понятието „хайдутин” не винаги се е отъждествявало с „народен закрилник”, а и с разбойник. Та тези хайдути питат и разпитват жената, къде е скрито тежкото, свекърово имане. И забележете как хитро, образно и присмехулно отговаря Тодора на хайдутите:

- Оставете ме, не ме мъчете!
Скоро съм дошла, нищо не зная.
Туй кое зная, него ще кажа…
Свекър ми има сребърно рало,
сребърно рало, златна копраля.
Свекърва ми има сребърна хурка,
сребърна хурка - златно вретено!

* В хумористичните, хороводни песни има толкова интересни, натурални, житейски попадения, които, образно казано, карат краката на слушателя сами да заиграят, ръцете да съпровождат ритъма на танца, очите и лицето да засияват от непринудена усмивка…

В кратка песен за майчината загриженост, защо синът още не се заженва, се пее, че „момите заскъпняха” колкото струват два града като София! А цената на момците паднала до такова ниво:

… Девет момка за кош плява…
И то да е барем плява!
Три годишна ръженица
на боклука изхвърлена -
кокошките (даже!) не я ровят!

* * *
Ето още една песен, която буди много интересни размишления, отправки на мисълта към други подобни песни и ярко изразени родолюбиви чувства и внушения. Заглавието й е „Не бой се, Радо” - нищо особено, с нищо не подсказващо големия художествен заряд и патриотичен потенциал, който носи в своите къси, повтарящи се редове…

Не бой се, Радо, моме
от кърджалии,
от кърджалии, моме,
и от татари…

Така спокойно и уверено започва песента, следва пестеливата информация за развоя на сюжета: „Баща ти има, Радо,/ двори широки/ дворите дава, Радо, тебе не дава./ Макар, че се говори в сегашно време, целия смисъл на песента е бъдещето време! Следва градацията: бащата има къщи високи, готов и е тях да даде, но не и дъщеря си; има черни биволи, тях също ще хариже на кърджалии и татари, но Рада не дава… И така се стига до неочаквания обрат - една тъжна история, да завърши с типично хумористичен финал, в пълен дисонанс, на пръв поглед, с голямата тема:

… Баща ти има, Радо,
два трапа с ряпа.
Ряпата дава, Радо,
тебе не дава!

В контекста на отправката на мисълта към далечния повей от ехото на класиката - „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово”, този текст ме провокира да кажа накрая, че всеки народен певец, който вече си е извоювал своя земя под краката си, свой глас в ефира, свой поглед към вечните и преходни теми на живота, влага и свой дял в съкровищницата на безсмъртния български фолклор.

Понякога този влог може да бъде една песен, един куплет, един поетичен образ. Но и това, в историческия смисъл на присъствието в необятното поле на народното творчество, е достатъчно!

Дано дойде и онова очаквано Ново време, което да възнагради с повече материално внимание народния певец в усилията му, само за своя сметка, да издирва, съхранява, издава, рекламира и предава на младото поколение вълшебството и божествената магия на народната песен.