Петър Хаджинаков

За сатиричната естетика и поетика на Иван Енчев

Сборникът „Жажда за утре” от Иван Енчев е една от впечатляващите есеистично-публицистични книги през последните години. Съдържа петдесет есета, писани и публикувани в регионалния и централния печат. Авторът е добре познат на читателската аудитория с активното си присъствие като поет, белетрист, романист, разказвач за деца, есеист и публицист, издал двадесет книги в периода от 1977 г. до днес. За тази сериозна активност в художествения живот у нас той получи достойно признание, ставайки носител на литературните награди „Георги Караславов” /за романа „Кървав пелин”/ и „Александър Паскалев”.

Настоящата книга на писателя съдържа социални наблюдения, коментари и анализи над редица актуални проблеми от съвременността ни, органически свързани с ужаса и шока, със стреса на проблемното-безпроблемно ежедневие, в което буквално всеки един миг/единица време се раждат и реализират уникални в същността си и по природа явления, процеси, ситуации и феномени на абсурда. На всички възможни практически нива /политическо, социално, нравствено-духовно, интелектуално, житейско-практическо, историческо-родолюбиво…/ се осъществява жанрова разнопосочност, но и тематично-проблемна компактност.

Търсенията на автора са по посока чистотата и автентичността на родния български език - вид войнстващ пуританизъм, идеята за личните забрани като морален кодекс от материята на християнската етика, за цензурата и личната Свобода и отговорности при хората на Изкуството. За линеенето на нацията, за гълчането, мрънкането и мълчането, за самоуките, самодейците и аматьорите в изкуството и въобще навсякъде… за мизерията на Духа и тъжните перспективи на неясното бъдеще за Малкия-Голям Човек в параметрите на времето „Сега и Тук”…

До голяма степен вълненията, анализите, интерпретациите, тълкуванията и художествено-естетическите открития на писателя Иван Енчев се родеят с постиженията на такива майстори на народопсихологическия етюд като Николай Хайтов /„Бодливата роза”, „Шумки от габър”/, Йордан Радичков /„Неосветените дворове”, „Малко Отечество”/, Мирон Иванов, Георги Мишев, Станислав Стратиев / „Българският модел”/, Марко Семов, Атанас Лазовски /„А ти, за какво воюваш”/, Стефан Продев, Богомил Нонев, Андрей Пантев, Михаил Вешим, Илия Зайков, Тома Марков, Николай Заяков, Георги Неделчев… Това са имена на много силни, автентични и неповторими майстори на словото от различни поколения, доказали качества през годините - интелект, ерудиция, компетентност, актуалност и конвертируемост във времето.

Изходните позиции на Иван Енчев са свързани органически с южния край на България, от където в ритъма на делничното ежедневие той черпи теми, житейски факти и регионален, локален емпиричен материал. Авторът обаче надхвърля условните рамки и параметри на регионалното, за да се впише в контекста на национално значимото. Повечето от заглавията на текстовете имат символно-метафоричен характер и звучат като вид послания с елегантно-метонимични внушения, или сугестирани в прав текст хипотетични версии и/или реални, крещящи истини…

Например: „Как харчим кожата си”, „Скрити капани дебнат твореца”, „Православната вяра - зад катинари”, „С кого дружиш - да ти кажа как си”, „Свян баница не яде и на Великден”, „Магията на личното ни име”, „Половият нагон - от срам, та на резил”, „Пръст в раната - нацията ни линее”, „Нашенска голотия по без гащи”, „Достоен ли съм за тебе, Българийо?”, „Черни гарвани сред бели гълъби”…

Иван Енчев владее техниките на острото публицистично-есеистично писане, изведено обикновено в синкретичните модификации и художествени трансгресии на иронията, памфлета и морализаторско-дидактичния монолог, т.е. потенциален Диалог с читателя. А той има какво да ни каже - с болка, негодувание, страст, емоционална активност, винаги с позиция и мнение по актуалните, злободневни и вечни проблеми на Деня…

Авторът всъщност участвува в един вид перманентна, латентна война, както със себе си така и с другите. Нещо повече - боли го от невежеството и консерватизма на обществото, от тъпотията и простотията на индивида, докаран до този хал от измамниците политици, от демагогията, неистовите и цинични лъжи на властимащите, мразещи народа си като цялост, а също и всеки индивид поотделно, т.е. средностатистическия българин в чисто статистико-социологически план, гражданин на Републиката, неин верноподаник и потенциална жертва…

Особено романтично и красиво като лична изповед е есето „За близост изгаря душата ни”, в което по органичен начин се синтезират фолклорно-митологични стилизации и оригинални инвенции на авангардно-модерното мислене Днес, Сега и Тук…
Езикът на текстовете е интензивно наситен с метафори свежи художествени тропи, много е жив и метонимичен, алюзорен, но най-често основната идея е изразена в прав текст, директно и категорично.

Писателят Иван Енчев винаги има конкретна позиция и преценка по даден проблем, изразява активно и безкомпромисно мнението си, спори с мнимите опоненти, носещи атавистичните, ретроградни и неактуални, комични идеи от миналото. В известен план той се оказва и автор на неологизми, какъвто е случаят с термина „мъркачество” от фейлетона/памфлет „Залудо не мълчим, залудо гълчим”, където се повдига основателно въпроса за словоблудството днес, за кича, който ни заобикаля, за обезценяването на общочовешките ценности и крещящата липса на чистоплътност и хигиена във взаимоотношенията между хората.

Болката от тоталния срив на морала кара автора да се бунтува и вие от гняв и безпомощност срещу уродливите и необратими процеси, да крещи в агонията на нравствената безизходица и липсата на позитивни алтернативи и перспективи. Това е своеобразен вик за помощ към нацията, към будната съвест на народа и гражданското общество у нас, колкото и да е рехаво то…

Иван Енчев, „Жажда за утре”, Изд. „Българска книжница”, София, 2011