Eмил Симеонов

ПОЧТИ ГОБЛЕН

…Нещо взе и у мен да се кърти.
Нещо взех да се имам ронлив…
Не че плаши ме туй – да съм мъртъв.
Просто плаши ме туй – да съм жив:
да не хукна към старите сметки
кой е хвърлял кълбото по мен!
Всички ние сме сбъркани плетки
от ищаха да бъдем гоблен.

Чупя рамката: бъбря за слава –
нетипичен – дори оцелял.
Като дрехи от мъртви раздавам
всичко, дето съм преживял.
И не питам, и вече не питам
кой ще ахка и кой ще мълчи…
Като спомен тънеят конците…
И привършва кълбото. Почти.

ФИНАЛЪТ

Каквото и да си говорим,
каквото и да си мълчим –
животът литва яко дим,
ала не знам дали нагоре.
Защото долу под балкона
захвърлен е един дюшек –
отишъл си е пак човек,
неподозирал този помен.
А може би и той е спорил
със своя стар житейски филм
и е мълвял неповторим:
“Каквото и да си говорим,
каквото и да си говорим,
каквото и да си мълчим…”

КСЕРОКС

Отлагам вече толкова месеци
копие да направя (а трябвало)
на моето кръщелно свидетелство
и на смъртния акт на майка ми…

Само на двеста метра е ксероксът –
индигото на квартала.
Ала и днес не съм взел със себе си
двете листчета восъчни – оригиналите.

Двете листчета – бяло и черно –
ще скъсат в джоба и покрова, и булото.
А май че не искам да се повтаря вече
нито едното и нито другото.

СДОБРЯВАНЕ

При майка ми ли? Или при баща ми?
Били са заедно. Сега не са.
Над гробището тътнат непрестанно
разведени житейски чудеса.

Делят ги само няколко парцела.
А аз пък – помирител неделим –
притичвам от алея до алея
със свещите – нали съм техен син.

Какво раздялата била е приживе,
какво сега е да си разделен…
На гробище и без цветя отивам.
Защото вече то си е у мен.

ПАДАНЕ ОТ КОНЯ

С равния тропот на стари копита
свършва животът, мълчи и не рита.

Как да постегна юздите отново?
Де са онези щастливи подкови?

Още ли вярвам на своя любима?
Не че я нямам и не че я имам.

Но е различен сега прахолякът,
който се свлича в завоя нататък.

Падам от коня – на лявото рамо.
Падам от коня – а коня го няма.