Василий Казимировски

СЪРЦЕ, ЦЕЛУВАМ ТИ РЪКА

Готово ли си или да изчакам още.
Жалко ще е да пропуснем този миг,
във който ти от живи мощи
пак ставаш верен мой войник.
Неблагодарен съм - пак войн ти казах?
Та ти не си се спряло да воюваш
и от мига, в който те помазах,
за мене само се вълнуваш.
Разтече своите реки от кърви
заради будуващото ми съзнание
и мост начупен мина първо,
познало Божите страдания.
Мълчеше. Аз бях приказливия.
И как понесе думите ми ей така,
а в тишината си било щастливо.
Сърце, целувам ти ръка.

ВЪЛЧЕ ВРЕМЕ Е, НЕ ЗНАЕ МИЛОСТ

Вълче време е, не знае милост.
Запалих клада - да се стопля,
сред тези снегове прогнили,
размесени със вълчи вопли.
А те ги извисяват силно:
и гладни са, и за сърце жадуващи,
което да кърви обилно
и заради тях е съществуващо.
До кладата направих къща,
а с огъня ще се опазвам,
но той към мене се обръща
и в двоен обръч се оказвам:
от вълци с огън във очите
и сред жарава с вълчи плам,
и на сърцето ще разчитам.
Сърце, сега ще те предам.

ЗАГРИЖЕНИ ЗА ТРИТЕ СВОИ БИТИЕТА

От днес са знамената им във примирение.
И оживелите след сетното сражение
сред купчината натрошени мечове
и изворите от червени течове,
и след усърдието в кръвоповинност
със примеси от псалми за невинност,
на пожеланията в колебливата пътека
пристъпват с неувереност, полека.
И като нож в кания от хартия, но смирени,
очакват чувствата да бъдат проверени
на тежест, чистота, упорство, вярност
по скалата за вестникарска популярност.
И, стъпвайки в поле със стари мини,
/тях всяко лично да взриви ще мине/
ги срещат гарвани, кълвaт доспехите
/по-тънки станали и от утехите/
и махат те на клюновете с млата,
за да пробият по-надолу, до сърцата.
И, обезбожени, те простенват клето,
загрижени за трите битиета:
и външното, и вътрешното, и отвъдното,
понеже ни едно не виждат сбъднато.
И като празнични крадци върлуват,
претърсват тялото, Душата я целуват
и в хор в полята на сърцата просят
пак следваща Любов и пролет боса.
След тях ще трябва да се молят Богу.
И затова е тази мислена тревога.

ДОЧАКАХ САМО ПОБЕЛЕЛИ ВЪЛЦИ

Бели вълци чаках във засада,
но дойдоха само побелели
и от старост почнаха да падат
/немощни са без дивите предели/.
Не стигаха до моята стрела
или пък тя не искаше във тях
и вече в праведните им тела
да се забива като остър грях.
Видях змия, навита край луната,
и покрай нея облачната пелена
да хапе ядно светлината,
недавайки възможност на деня
да бъде моя вълчи дар от Бога
и върху всеки да направя стигма.
Гръдта ми стегна нова, строга,
различна жизнена енигма:
замяната на свободата със заблуда.
И вълците се лъжеха да пробват:
съзнателно и без принуда,
и доброволно, и сами да се заробват.

И ДА Е ПРЕДВИДЕНО ДОСТАТЪЧНО СТРАДАНИЕ

Виновен по Закона за наследието!
Присъда бе това, не заключение:
аз сам си причиних безредието
от все необходими провинения.
Но първо имах лош късмет:
на път Живота ми се спъна,
а после слънчевия мед
в дола на запада потъна;
закупих рано стари вестници
и четох факти за събития
нестанали, но все предвестници
на вътрешни кръвопролития;
подправих ценно завещание,
оставен в него без наследство
с приписано ми обещание
за бъдеще с добро съседство
във следващ, несъздаден свят,
със липсваща пленителна лъжа,
с небухнал още влюбен глад,
над който съм орисан да кръжа.
Направих документа съвършен:
Живота да е мой без колебание,
а мислите за нощ и ден:
с предвидено достатъчно страдание.

НО ЗА ПАЛАЧ НЕ СЪМ ДОСТОЕН

Убих Живота си със страх
/нали говорят, че един е/,
но пак след всичко оцелях,
а и деня успя да мине?
Но за палач не съм достоен.
И не че толкова жалеех
/аз нямал съм и ден спокоен,
но да му кажа, все не смеех/,
а по човешки милост проявих.
Видях го в треска, че гори
и го посякох с милващ стих.
Но той не ми благодари.

НА СВОБОДАТА В ТИХАТА ЕЛЕГИЯ

Вълк ти виждал ли си как изстива,
ранен най-тежко от куршума:
в дъбравата си се укрива
и го покрива падащата шума.
Сърцето няма тази привилегия:
ранено, да успее да побегне
на свободата в тихата елегия
и върху листата да полегне.
То - също опитен ловец,
внезапно, но и точно стреля,
на тялото в безлистния венец.
И то е негова постеля.