БАЩИНА ЗЕМЯ
БАЩИНА ЗЕМЯ
Обезлюдиха се села и градове -
дори от картите безследно чезнат.
И без война кръвопролитна, синове
едва ли в своя бащин дом ще влезат.
Единствен вятърът потропва по врати
и, като няма кой да му отвори,
в комините подсвирва, прах върти
или среднощ с прозорците говори.
Угасват спомени и хиляди неща.
Такава пустош! Страх да те обземе.
Земя, която Аспарух ни завеща,
отстъпваме без бой на чуждо племе.
ПЕСИМИСТИЧНО
Малките лъжи и истините премълчани
корозираха в сърцата ни дълбоки рани.
Задушаваме се от натрупан гняв и плачем.
Тайни знаци чакаме от небесата мрачни.
Днешните поети не седят по механите,
нито пишат песни, пълни с плам, като дедите.
Левски без потомци лудо-храбри ни остави,
затова не знае никой май какво да правим.
А и пътят се изгуби сред треви и тръни.
Болна тишина, в която нищо не прозвънва.
С тези корозирали сърца и пресни рани,
армията ни разбита е преди въстание…
СЛЕД СЪВРЕМЕНЕН ПРОЧИТ НА ИСТОРИЯТА
На моя прадядо Йордан Парцалев
В света настана хаос. Вече нищо не разбирам:
прадядо ми забъркан бил в скандален тероризъм!
Семейната ни гордост от портрета на стената
е свъсил веждите и гледа как вървят нещата.
И аз буквално занемях пред доводи безспорни.
Той, представете си, е бил въоръжен бунтовник.
Прадядо ми, комитата, не доживя позора
“терор” да му приписват някакви неуки хора.
Да чака, трябвало, тиранът да ни върне свободата -
години петстотин търпели сме го на земята.
Прадядо ми, обаче, грабнал пушката в ръката…
Да ме посрами мене той така - не го очаквах.
Прадядо мили, аз ще продължа да те обичам.
Пред саможертвата ти неизменно коленича.
И както Вазов в своята безсмъртна “Епопея…”,
възпявам те. И с подвига ти все ще се гордея!
БЪЛГАРСКОТО ПЛЕМЕ
Земята на България, Земята
с хилядолетна памет за добро и зло…
Но само древни мъртъвци отмятат
завесата към някогашното “било”.
До костите на гордите тракийци
лежат, обгърнати с мистична тишина,
и костите на подли византийци,
и на забравени отдавна племена.
Почиват редом тленните останки
на рицари, уж тръгнали към Божи гроб.
Нахлували със устрем ураганен,
а после бягали позорно във галоп.
О, славни времена, когато ние
на три морета с гриници и със царе
достойни, мъдри, жадни да открият
как българите да живеят по-добре.
Но тук, на кота Двадесет и първа,
България се озова на кръстопът.
И този век е хищнически кървав,
ала префинено лукав е днес врагът.
Дано хилядолетното ни племе
роди държавник като цар Борис и Крум.
От руините пак да се възземем
и да достигнем до поредния триумф.
ЖИВОТЪТ
Между възторг и отчаяние минават нощите и дните.
Животът ни прилича на гигантското Виенско колело.
Нагоре щом летим - възторжените чувства ни помитат,
а спускането нанадолу е като падане с пречупено крило.
Такъв е той, Животът - моят, вашият, на всички.
Един ден сме потънали във сълзи,
а на другия - цъфтим от смях.
Заети с работа, приличаме на малките пчелички,
но не прашец събираме,
а обич, радостни моменти, звезден прах.
Не спира колелото, даже ускорява своя ритъм.
Между смеха и сълзите са се изнизали години, векове.
Но няма никога на бесния му темп да се наситим,
да вярваме във богове и търсим други светове.
ОБРАЗЪТ НА ЩАСТИЕТО
- Какъв е образът на щастието? - ти ме питаш.
- Не знаеш ли? - Започвам да заеквам от възхита: -
То, щастието, е такава радост за душата,
криле й подарява, пуска в нея светлината.
- Това го знаят всички! Образ нарисувай само!
Да бъде ясен! Сигурно вълнуващо голям е?
- Хм, образът на щастието? Хвана ме натясно.
Един-единствен образ няма, трябва да е ясно,
че щастието може да е с форма, цвят и думи,
да е изпълнено с финес, дори да е безумно…
От дребен жест, букет с цветя и SMS-ът кратък,
с любов прошепнати слова, една целувка сладка -
до вричане в обет свещен, деца и тъй нататък,
до всеки час, до всеки миг със своя отпечатък…
Търси го в дребните неща, и в чувствата, в мечтите.
Със всеки нерв го изживей, за образа не питай!
Бълбука с жива топлина и те изпълва цяла -
не знаеш как, но всеки път в теб радостта запалва.
НЯКОЙ ДЕН
Народът български попадна в ново робство
и както някога - с познатото покорство -
търпи тираните и псува под мустак,
забравил сякаш за светинята-байрак,
за двете думи горди, раснали в сърцата,
с които са умирали за свободата
дедите ни, разбрали, че смъртта за тях
е избор величав. Днес тъне подвигът им в прах.
Поробени от разни “мулти” или “мега”,
от мафиоти, олигарси безогледни
живеем чужд живот. В мизерия и страх
България върви към своя пълен крах.
“Къде си, вярна ти, любов народна?” вече
е само спомен за геройство недалечно.
И никой не запява с патос песента,
а пламъкът се стапя бавно в пепелта.
“Изтичат” българските мозъци. Кръвта ни
изтича също - без убити и без рани.
Не знаят те каква вековна сила в нас
дори далече от дома ни дава власт.
Разпръснати по всички земни континенти,
се борим с нови средства не за комплименти -
а гордото ни племе някой ден света
да управлява - без фанфари и без суета.
СБОГУВАНЕ С ЛЯТОТО
Това море със изумрудени води
очите ми превърна в тихи заливи,
а златото на пясъците щедро пълнеше джобовете
с богатствата на лятото…
Ще помня бриза, който се умилкваше
и мъркаше, подобно котарак…
Ще помня ласките шептящи на вълните,
и мълнийките сребърни на любопитни рибки,
и рачетата със обратния вървеж…
Разбрах, че всичко е било в една внезапна утрин,
когато лятото отплава с ветроход от облаци,
докато хладен дъжд
преобразяваше морето в спомен…
НАБЛЮДАВАЩИЯТ
Видях как вятърът прегръщаше дърветата,
играеше си с техните листа и клони,
а те кокетно се превиваха от смях -
като момичета на първа среща…
Видях самотния ловец
как стреля срещу своя лош късмет
и с огнени пунктири разкроява
блестящата коприна на небето…
Видях и как орляк врабчета гонеше граблива птица,
понесла в човката едно от тях…
Видях как щъркели кръжаха над гнездото си,
като сбогуване, преди да полетят на юг…
Видях света в очите на едно дете, което
с душата си и с цяло гърло пееше, макар фалшиво…
Видях.
Какво ли само не видях?! И го запомних,
за да осмисля мъдростта
и философията на живота покрай мен.
С БУНТОВЕН ПЛАМ
Тъпчат, българино, твойта гордост, твойта чест,
святата история отново пренаписват.
Ти защо им позволи да те ограбват днес?
Тъмни облаци над родната страна надвисват.
Обещаваха ти светло бъдеще. Уви!
Вече даже бъдещето е кошмар наяве.
Бориш се да оцеляваш ден за ден, превит
под товара непосилен, плашещ и скандален.
Не очаквай някой да ти подаде ръка.
Този свят тревожен е и все по-хищен става.
Имаш две възможности: да креташ пак така,
или да потърсиш път за своята държава.
Времето лети, но зимата ще е без край -
тя прогони надалеч от бащин дом децата.
Опомни се, мисията своя осъзнай
и вникни във смисъла дълбок на свободата!
ВРЕМЕ ЗА ПРОМЕНИ
Раждахме се зад “желязната завеса”
и растяхме, преизпълнени с мечти.
“Кореком” разкриваше един чудесен,
недостъпен свят - макар до нас почти.
После - махнаха завесата… стената…
Свободата ни обгръщаше отвред.
Ала бързо й подрязаха крилата
и оказа се, че нямаме късмет.
Свободата се превърна в куха фраза.
Губехме достойнство, вяра, чест, морал.
С нищетата вред покълваше омраза…
Някой каузата чиста бе продал.
И като деца, изгубени в гората,
обвиняваме се, хленчим, молим Бог…
Стига вече! Не платихме ли цената
по сценария, убийствено жесток?
Мъртвите ни прадеди са в небесата,
жертвали живота си за светли бъднини.
Братя, време е да поведем борбата!
Време е животът да се промени!
СЪЛЗА ЗА ГЕРОИТЕ
Когато тръгвал към смъртта,
юнакът бяла риза си обличал,
защото искал да е хубав
и да се помни тъй за вечността.
Горкият той!
От любовта и от живота се отричал,
заради вярата,
че саможертвата му има смисъл за потомците,
за нас.
Да можеше юнакът днес да се завърне,
да влезе в дискотека в късен нощен час,
през гъстите кълба цигарен дим
да зърне погледите, празни и безумни,
навярно втори път - от мъка би умрял.
Духът неустрашим
не би понесъл рухването на морал и нрави,
вулгарен смях над силиконови гърди…
Цинизмът няма да му се понрави…
Кой зъл магьосник е изтрил
на миналото славните следи?…
Нима такъв живот са си представяли дедите,
героите, които днес забравени лежат
къде под кръст, къде под бурен и треви?
Животът като валяк ще премаже младите -
изгубени по магистралите, обезверени.
Българийо, като какви нас ще запомнят? -
като играли на голяма сцена,
или - тълпа безлична в исторически антракт?
А ако няма спомен?!
Дали изобщо, питам, сме живели?
САМОЗАПАЛВАНЕ
Хората в България се палят като факли -
жертват се с надежда за промяна.
Ден след ден повтарят се зловещите спектакли -
будят ни със огнена камбана.
Но страхът за утре, сметки, битките за хляба
са ни смазали като лавина.
Уж на всички ясно е какво да правим трябва,
ала храбреците са малцина.
И търчим, подобно хамстери, в кръга затворен,
примирени със съдбата своя.
Съхне без листата млади древният ни корен,
с дъх зловонен ни души застоя.
Нужна е промяна бърза - всеки го разбира.
Факлите пламтят по градовете.
Жалко би било, ако човек за нас умира,
да не тръгнем, докато ни свети…
