Красимира Василева

РАЙСКО МЯСТО

Природата в Националния природен парк „Русенски Лом” е изключително красива, а богатството на растения и птици е огромно. Красотата идва от скалния релеф и голямото разнообразие на гледки. Много интересни са и историческите паметници, останали от Втората българска държава - Ивановските скални, Средновековният град Червен, а край село Пепелина се намира най-дългата пещера у нас „Орлова чука”. За красотата допринасят и благоустроителните и залесителните дейности, които бяха извършени във връзка с честването на 1300-годишнината на България. Но сега селата все повече обезлюдяват и единственото оживление е през лятото, заради присъствието на виладжиите и туристите.

Естествено Червен е най-известен със средновековната крепост, която по разположение наподобява Царевец във Велико Търново. Тук са единствените запазени бойна кула и водоснабдителни съоръжения, както констатираха десетилетните археологически проучвания. Но в противоположната посока, нагоре срещу течението на река Черни Лом, има едно райско кътче, което бе известно на малцина - местността, наричана от векове от местните хора „Бей чифлик”.

Това е равно кичесто място край реката, сгушено между високи скали. Тук се установил след падането ни под турско робство местният бей заедно с харема си, тук са идвали хората от селото да носят натуралните си данъци. Когато открихме мястото, кирпичените останки от чифлика вече едва се виждаха, победени от дъждовете и снеговете и от буйната растителност. Наблизо имаше голяма градина със сини сливи, обработвана някога от овощарската бригада, но вече запустяла и с доста изсъхнали дървета.

Преди години до Бей чифлик водеше пътека. Тя се утъпкваше от местните хора, които все още обработваха земите си край реката - зеленчукови и овощни градини и ниви с царевица. В това наистина злачно място, поради наличието на вода и помпи, с които я изваждаха, за да поливат насажденията, всичко растеше бурно. Затова, когато идваха да се грижат за посевите си, селяните вземаха със себе си козите и овцете си да се напасат. Веднъж, по пътя към чифлика, попаднахме на голяма овча кожа и кости - явно животното се беше заблудило и беше разкъсано от чакалите.

Един ден отново тръгнахме към Бей чифлик за малък пикник. По средата на пътя видяхме стадо от 10-15 кози, а малко по-надалеко - каруцата на собственика, който работеше в градината си. Като ни видяха, козите заблеяха и се засилиха към нас, вероятно ни сбъркаха със стопаните си. Отначало възприехме това с чувство за хумор, но после започнахме да се обезпокояваме - животните упорито продължаваха да вървят след нас. Ускорихме ход, те също. Започнахме да тичаме, за да изчезнем от погледа им и те да се върнат при каруцата, но и те се засилиха още повече. Имаше опасност да дойдат с нас чак до чифлика и собствениците им да се чудят къде са изчезнали.

Всичко това беше изключително пасторално, като в древна идилия, но на нас никак не ни беше весело. За да се отървем от преследвачите си, излязохме от пътеката и се притаихме в ниша между две крайпътни скали. Козите ни разминаха, започнаха да намаляват ход и да блеят тревожно. Почакаха известно време и разколебани и разочаровани тръгнаха да се връщат…

Това се случи преди години. Това лято решихме отново да отидем до Бей чифлик и да си наберем орехи, които тук бяха много едри. Тръгнахме покрай реката, но какво да видим - тополите на брега й бяха изсечени. Поройните дъждове бяха го заливали и още имаше следи от тинята. Коритото пък бе задръстено от стволовете на изсъхнали плачещи върби. Нямаше и пътека - пътят към райското място вече бе непроходим…

ЖЕНАТА НА СЕЛОТО

Тя, както се казва в стихотворението на Борис Христов „Жената Мария”, беше жена на всички мъже, и на мъртвите даже. Не се казваше Мария, а Радка, и носеше радост на всеки мъж, който се завъртеше около нея.

Не беше от типажа в картините на Тициан или Рубенс. Беше средна на ръст, почти без бюст, но, както отбелязваха всички мераклии, с „хубаво дупе”, а по лицето си имаше дълбоки следи от едра шарка. Беше коренячка, омъжена и с две деца. Живееше в къщата на майка си, която подпомагаше семейството и с труда си, и финансово.

Баща й беше починал отдавна, както говореха хората в селото, от пиянство. Радка беше наследила тази слабост в пълна степен - почерпеше ли я някой, беше готова да отиде с него и до края на света. И наистина, за ужас на съпруга си, първия път изчезна когато децата бяха още бебета. Грижите за тях пое майка й, а той тръгна да я издирва.

Намери я напълно неадекватна и изтощена от алкохол и секс в една циганска къща в съседно село и я върна вкъщи с каруца. Въпреки всички обещания, изтръгнати от нея къде с молби, къде с бой, тя продължи да изчезва - понякога за кратко, понякога за по-дълго време.

Говореше се, че бабата поела както ролята на майка за внучетата си, така и ролята на съпруга спрямо зет си. Слухът достигна и до Радка и й даде необходимия мотив за по-нататъшните бягства. Освен това тя се зарече никога повече да не спи с неверния си мъж.

Мъжете, с които живееше, бяха различни - и от селото, и от града, и от съседните села. Съжителството с тях обаче продължаваше, докато свършат парите им за алкохол и цигари. После, за радост на децата си, Радка се връщаше вкъщи, отслабнала и дори без торбичка с круши.

Най-често безработна, но понякога включвана в програмата на кметството по поддръжката на хигиената в селото, накрая Радка реши да замине да работи като слугиня в Гърция. Там обаче станала жертва на нещастния си ген - не могла да издържи на тормоза на бабата, за която се грижела, изпила една бутилка узо и я пребила до смърт.

За щастие на сутринта дошли познати на българката, намерили я да спи в коридора, а бабата да бере душа в спалнята си, натоварили я в колата си и я върнали в България. Но тя не успя да избегне наказанието за своето престъпление - бе намерена от българската полиция, осъдена и изпратена в Сливенския затвор, където престоя няколко години.

Когато хората от селото питаха мъжа й къде е, той отговаряше с безразличие: „Не знам, а и не искам да знам, дано повече не се връща.” Децата вече завършваха средни училища в града, дъщерята имаше бал, на който майката не присъства. Каквато и да беше тя, момичето беше привързано към нея и често си поплакваше скришом. Момчето пък страдаше от епилепсия и заради лекарствата ли, от мъжка солидарност с баща си ли, не показваше да му е мъчно за родителката му.

Когато се завърна от затвора, Радка отново заживя с мъж от селото - русокосия и елегантен Тинко. Той беше разведен и безработен, живееше със старата си майка, но когато тя почина, усети липсата на жена вкъщи. Не страдаше от безпаричие, защото ремонтираше коли, а и имаше доста инструменти и хората от селото често го викаха за някоя услуга - я да завари метална част, я да отсече дърво, я да поправи електромер или кран на мивка.

Тинко не беше пияница. Имаше и кола, и мотор и когато двамата с Радка се прибираха у тях с мотора му, профучаваха край дома на майка й и тя обръщаше главата си на другата страна. Но и с Тинко нещата не потръгнаха. Тя отново изчезна и заживя в покрайнините на града заедно с треньора си по акробатика от ученическите си години. Той обаче получаваше инвалидна пенсия, не можеше да осигурява винаги алкохол и цигари и Радка пак се завърна в родното си село.

Миналото лято отново метеше селските улици, а Тинко неочаквано беше умрял. Тъй като познавах и двамата, когато срещнах Радка, я попитах за него.

- Ами умрял, защото имаше язва. Получил кръвоизлив и нали е сам, нямало кой да му окаже помощ и починал - отговори жизнерадостно тя.
- А ти ходи ли на погребението му?
- Не, не ходих, но мъжът ми организира погребението, нали бяха приятели.
- Защо бе, Радке, ти нали беше близка с Тинко?
- Да бе, бях, но не исках да го видя мъртъв, искам да го запомня жив! - отговори ми Радка и продължи да мете селската улица, въртейки по навик остарялото си хубаво дупе.

ИЗКРИВЕНАТА ФИГУРА

Те бяха кучета от едно котило. Ерик беше почти бял, Тобито - светлокафяв. И двамата едри, дългокосмести и жизнерадостни. Ерик минаваше за по-умният, а Тобито - за по-сърдечният. Тъй като живееха в съседния двор и им хвърляхме отвреме навреме по някой кокал, Тобито често се показваше като по-непослушен - обикновено вечер намираше някоя малка дупка в оградната мрежа и незнайно как се провираше през нея, за да дойде на гости.

Цели валма козина оставаха по мрежата, но Тобито, силно въртейки опашка, танцуващ неистово и квичащ от радост, цъфваше пред вратата на кухнята. Ако излезех да го видя, той се изправяше на задните си крака, слагаше предните на гърдите ми и скимтеше от щастие. Не стигахме до целувки, защото стопанинът им не полагаше никакви грижи за хигиената им, освен веднъж в годината да ги хвърли в реката, за да се изкъпят.

Нощното скитане на двете кучета обаче не мина без последици. Ерик ял някакъв найлонов чувал, поради което коремът му се поду и умря. Тобито пък проникнал в друг съседен двор и там стопанинът го пребил с тояга. Кучето се върна с премазано око и сцепена глава, раната загноя, но поради силната си натура живя почти цяла година след случката.

По принцип дворните кучета бяха ценни за стопаните си - в околностите имаше много чакали, които вечер влизаха в селото и започваше ожесточен диалог между тяхното виене и лая на кучетата. Но да пребиеш куче, влязло да рови в градината ти, се смяташе за нормално. За нас, градските хора, обаче, това изглеждаше чудовищно.

След няколко години, в един летен съботен следобед, се чуха отчаяни писъци на куче, които продължиха с часове. Идваха откъм двора на съседа, който беше пребил Ерик. Не можах да понеса равнодушно данданията и приближих до къщата.

Едно скитащо куче беше заклещено отвътре до входната врата, а стопанинът, майка му и жена му го налагаха с тояги. След няколко часа видях трупа на кучето, победоносно проснат до шосето пред къщата. Убитото животно беше с цвета на Тобито, но по-дребно…

След известно време почина майката на кучешкия убиец, а скоро след това и жена му. Той пък през зимата, като отивал за хляб, се хлъзнал по заледеното шосе и му поставиха пирон в тазобедрената става.

След месеци все пак се изправи на крака, но цялата му фигура се изкриви и оттогава ходи с бастун. Неотдавна ни покани на чашка ракия под асмата в двора си. Тогава видях кучето му - младо и игриво.

- О, то ми е другарче - каза домакинът. - Много е умно и е голям пазач.
- А какво мислиш за убийството на животни? - попитах го .
- Че какво има толкова за мислене?! - отговори той. - Животното трябва да си знае мястото. Аз, хвана ли чужда гад в двора си, без колебание я убивам.
- Както се казва, „Око за око, зъб за зъб” - провокирах го спонтанно, като се надявах, че няма да се сети какво точно имам пред вид.
- Ами да, такъв е животът на село, безмилостен. Или ти очистваш животното, или то ти унищожава продукцията…

Съгласих се с него от немай къде, но пред очите ми изплуваха премазаната глава на Тобито с избитото око и окървавеният труп на малкото куче до шосето. А над тях като в праисторическа мъгла се извисяваше изкривената фигура на съседа.

ПИЯНСТВОТО НА ЕДНО СЕЛО

Това село открай време бе известно с добрите си производители на вино и ракия. Всъщност преди години въобще не е имало човек, който да не се запаси за зимата с тези собствено произведени благодатни енергийни напитки.

Хората тук правеха ракия от всичко - като се започне с черешите, прасковите, акациевия цвят, кайсиите, джанките, сините сливи, ренглотите, крушите, ябълките и всички останали възможни плодове и се стигне до гроздето и накрая до винените джибри. Критерият за успех в това производство беше високият градус - колкото е по-силна, толкова е по-хубава! Естествено, те уважаваха ракията повече от виното, защото тя, налята в огромни стъклени дамаджани, можеше да престои десетилетия и ставаше все по-хубава.

Такава голяма 50-литрова дамаджана имаше и баба Стоянка, която доживя до 94 - годишна възраст. Ракията беше предназначена за нейното погребение, но, останала вдовица, тя започна да се утешава с по няколко чашки вечер. Изпиваше и по една сутрин, за да раздвижи старите си кокали, да може да впрегне магарето и да излезе за коприва, която, като попареше и смесеше със суроватка, беше отлична храна за пилетата й.

Ако пък дойдеше някой от виладжиите, за да купи яйца, мляко или приготвено от нея козе сирене и попиташе за ракия, тя от добро сърце му продаваше по някой литър. И стана така, че пазената за погребението дамаджана свърши и в последните години баба Стоянка се принуди да си купува от магазина по две бутилки от най - евтиното вино „Венец”, като винаги смесваше бялото с червено, или пък за разкош - по някоя бутилка мастика.

Голям производител беше и зоотехникът Доню, който правеше ракията от грозде, но по стара традиция добавяше клонче от смрадлика. Така питието, отлежало няколко години в специално произведени от него бъчви, придобиваше не само цвета на най-добро уиски, но и неповторим аромат и вкус.

Друг известен производител, който беше и дългогодишен пчелар, приготвяше ракията с мед вместо със захар - хем му излизаше по-евтино, хем питието притежаваше особена сладост и аромат и никаква горчивина.

При толкова голямо традиционно производство на алкохол, естествено беше почти всички селяни, и мъже, и жени, да пият, като количествата зависеха от индивидуалните възможности на всеки. Но когато старите умряха, не всички техни наследници продължиха с производството.

Така необходимото спасение в тежки моменти станаха няколкото все още живи майстори и селският магазин. На масите пред него имаше постоянно присъствие на пиещи още от сутринта - главно бира и бяло вино, а надвечер се преминаваше към ракия, водка и мастика.

Кога си тръгваха и как точно се прибираха по стръмните тъмни улици, обикновено нямаха спомен. Но ако на другия ден излезеха по работа и намереха я някой чехъл, я някоя риза по пътя, си спомняха за среднощния си маршрут. Това пиянство обаче никак не пречеше на обичайните им дейности, дори напротив. Махмурлийското състояние, което се отличава с благодатна обезболяваща замаяност и леко чувство на гузност, всъщност се явяваше своеобразен катализатор на трудовия процес.

Бай Мицо обаче не беше от пиещите в магазина. Макар и да нямаше много дървета, той събираше в кофи падналите круши по селските улици, подръпваше и по някой плод от надвесените навън клони на дърветата от дворовете на съседите и сам си произвеждаше ракията. Кога я е сварил се разбираше по виковете, които започваха да се разнасят от двора му.

- Урод си ти, у-у-у-род! - започваше да реве задавено на жена си.- Най-големият урод на света! Нищо не можеш, нищо не правиш, за всичко чакаш на мене, некадърно животно такова!

Ако жена му се осмелеше да отговори нещо, той започваше да вика още по-силно:
- Млък, идиот с идиот неден! Мълчи, че ще те убия! Как се падна на мене, уроде, махай се оттука, че ще те пречукам!

Следваше дълга цветиста псувня, в която според традицията на селото винаги присъстваше думата „дупка”, и се чуваше силен трясък като че ли от хвърлена ламарина. Кучето започваше да лае, но явно сритано от стопанина си бързо замлъкваше след еднократно жалостиво проскимтяване.

Тези крясъци на бай Мицо траеха по няколко дни - сутрин по-тихо, вечер много силно. С времето жена му престана да се обажда и дори не се знаеше присъства ли на неговите изстъпления или вече спи. Фиестата продължаваше до петък вечер или събота сутрин, когато идваха дъщерите им от града.Тогава се укротяваше за ден - два и после спектакълът с обидите, псувните и трясъците започваше отново. И така години наред.

Жена му Магда знаеше, че поне половината село чува крясъците на мъжа й. На младини няколко пъти беше бягала при родителите си, но и заради децата, и заради това, че извън пиянството си Мицо наистина беше работлив и оправен, и заради липсата на други кандидати все се връщаше. И ако я попитаха как е семейството, тя отговаряше усмихнато:

- Ами Мицо вече не прави ракия и не пие. Ето, сега съм му купила от магазина една бутилка вино и това е всичко. Много работи моят мъж, има нужда и да се поразтовари отвреме навреме, човешко е.

- Човешко е, човешко, всички сме така! - отговаряше сговорчиво събеседникът й и отминаваше.

Така стоят нещата с пиянството на това село, което е част от пиянството на цял един народ. Пиянство и весело, и тъжно, понякога дори зловещо, но много по-различно от това, за което писа великият Вазов.

РЕАБИЛИТАЦИЯТА

Катя си беше водила дневник като ученичка в прогимназията - тогава бяха модерни лексиконите, но дневникът, както беше виждала по филмите, беше таен. После обаче той се загуби и вместо дневник тя дълги години писа репортажи, очерци и рецензии.

След пенсионирането си, когато вече имаше време да погледне по - обстойно в себе си, пак се върна към този дневник, но на ум. Естествено, първият въпрос, с който започна, беше „Коя съм аз?”. Този въпрос си беше задала още като 7-8 - годишно дете и тогава видя нещо страшно - една светла точка в тъмния Космос, която се приближаваше все повече и повече и стигна до нея. Незнайно как разбра, но беше абсолютно сигурна, че това е душата й. После чу един тръбен глас: „Ти си жена и се казваш Катерина”. Обхваната от непонятен ужас, се спусна към огледалото и се вгледа в лицето си. Това бе тя.

Наистина беше толкова страшно, че никога повече не зададе този въпрос. Но тогава осъзна, че не е еднородна, че душата и тялото са различни неща и това я накара да се почувства нещастна.

Когато влезе в пубертета и започна да се оформя като жена, възприемаше подсвиркванията и задявките на момчетата от училище и по улиците като унижение. И не само че беше унизена, но и някак много виновна - толкова виновна, че започна да пристяга гърдите си, за да не личат.

Не искаше да я харесват заради тялото, искаше някой да я обикне заради душата й. Много по-късно в книги за историята на Католическата църква прочете за самобичуванията, запозна се и с антиженските разсъждения на Ото Вайнингер в „Пол и характер” и се запита защо и по какви неведоми пътища беше усетила обвиненията към тялото и към жената в толкова ранна възраст.

Това нихилистично отношение към физическата й обвивка остана и занапред - не беше горда, че е жена, нямаше самочувствие на хубавица, срамуваше се да се съблича пред хора и когато й се наложеше да се снима, лицето й винаги издаваше притеснение.

Този дълбок комплекс не изчезна и когато забременя, въпреки че беше щастлива да усети живота в себе си. Отношението й към тялото като второкачествената част от нея се отрази на личния й живот. Освен това поради неблагополучния си брак пое много неженски грижи и отговорности и виждаше смисъла на живота си в четенето и в работатата си.

Беше любознателна, амбициозна и упорита, но околните често я питаха защо е тъжна. Тя обаче беше прекалено горда вътрешно, за да споделя проблемите си. Това бе трудно съществуване и Катерина тайно завиждаше на възрастните хора, че за тях /поне тя си мислеше така/ любовта и сексът, този безмилостен инквизитор на тялото, са останали в миналото. Пак заради липсата на привързаност към своята физическа даденост не се страхуваше от смъртта, безпокояха я само не докрай изпълнените й задължения към близките хора.

И чак като достигна пенсионна възраст си даде сметка за своето отношение към тялото. Била е несправедлива към него. Зачитала го е дотолкова, доколкото то е трябвало да бъде адекватно на нейната собствена представа за личността й. Не го е щадила, не му е създавала радости и удоволствия, просто й е липсвал естественият егоизъм, с който хората претендират за свое жизнено пространство. Когато осъзна това, тя се изпълни с жалост и милост - нали благодарение на тялото си беше живяла на земята и душата й бе успяла да получи уроците на земното съществуване. И късно, но все пак приживе, го реабилитира.

А кое беше страшното в онзи спомен, запита се тя, ако не непосилното за човека понятие за безкрайността, откъдето дойде душата й - за нея той може да научи от книгите, но никога, никога няма да бъде в състояние да си я представи…

ФЕРМА ЗА КОТКИ

С любовта си към котките бай Иван беше известен в цялото село. Те не бяха една, две или три, а, според сезона, между 10 и 20. Известен беше още от началото на 90-те години, когато го съкратиха от Завода за печатни платки в града и той се върна в селото, за да става фермер.

Включи се активно в ликвидацията на ТКЗС-то, придоби крава, прасета, кокошки и пуйки, взе си две кучета, а от града си донесе голяма персийска котка. Донесе и един котарак, порода „улична превъзходна”, който с възпроизводителните си способности се оказа достоен партньор на персийката, макар да беше по-дребен от нея.

Държавата обаче никак не подпомагаше селскостопанския бизнес и бай Иван започна да се затруднява с изхранването на кравата, която вече имаше и едно биче. Заколи първо нея, продаде месото, като част от него подари на любовницата си в селото, после заколи и бичето.

След известно време заколи и прасетата и на тяхно място се сдоби с кози. За разбираема икономия селското стадо нямаше нает пастир и стопаните се редуваха в тази дейност, но бай Иван страдаше от болки в колената и му беше трудно да обикаля от сутрин до вечер по баирите с животните, затова закла и козите, и яретата. После се отказа и от пуйките, кучетата му умряха и той остана със стопанство от две кокошки, един петел и… много котки.

Другото, с което бай Иван беше не само известен, но беше станал и досаден, бяха преуспелите му синове. Той говореше с огромна гордост за тях на всеки, когото срещне. Това, което разказваше, беше вярно.

Единият беше преподавател по информатика, живееше в София, беше автор на учебници и печелеше много добре. Другият пък се беше установил със семейството си във Финландия и се радваше на социалната политика и на високия материален стандарт в тази държава.

Бай Иван обаче премълчаваше, че нито законната му съпруга, която си беше останала в града, нито децата му се интересуваха от него и от години не бяха идвали в селото. Какви бяха причините за това, също не казваше. Но съм сигурна, че най-безспорната беше, че и къщата, и дворът му бяха пълни с бълхи.

Те скачаха по дрехите на бай Иван, ронеха се по земята, после търсеха живо месо, за което да се прилепят. Затова, когато ходеше в магазина, хората гледаха да стоят по-настрана от него. Ако се обърнеше към някого с молба да го вземе с колата си, когато отива в града, му отказваха по същата причина.

Никой от съселяните му, макар че поне половината от тях му бяха роднини, не желаеше да се отзове на молбата му да ремонтира нещо в къщата му или пък просто да дойде на гости, а и никой не го канеше. Бълхите на бай Иван обаче бяха най -голям проблем за съседите, защото котките ходеха безпрепятствено навсякъде и не можеха да ги спрат никакви огради.

Единственото временно спасение бяха препаратите за пръскане и хората ги използваха непрекъснато. Но когато ги предложеха на бай Иван, той казваше надменно: „Нямам нужда, комшу, при мене няма бълхи, пръскайте, щом имате.”

С напредването на годините, все по-обедняващ и все по-изолиран, бай Иван разви още по-голяма любов към котките. Те спяха при него, ходеха по масата и печката му, раждаха в леглото му.

Тъй като персийката умря, постепенно породистият елемент в поколението изчезна, а и изхранването стана проблем за стопанина, който вече нямаше мляко и месо. Затова започнаха да боледуват и да умират.

Но оцелелите продължаваха да раждат и бай Иван ги кръщаваше наред - с имената на синовете си, на снаха си, на внуците си във Финландия, на съседите и техните деца и внуци. Говореше им по цял ден, ту гальовно, ту заплашително, питаше ги какво искат, командваше ги да дойдат при него или да се махнат.

Тъй като страдаше от безсъние, започна да излиза на двора в 1-2 часа нощем и да вика с най - нежен глас: „Даниелче, Берти, Димитринке, Тошко, Катеринке, Краси, Митко, Людмиле, ела тука, ела, дядо, ох, на дядо сладуранчетата… Къде ходиш, рожбо, ела при дядо…”

Така върви и досега животът на бай Иван. Той отдавна няма телевизор и радио, няма и електрическа печка. Но има много котки и се чувства щастлив и горд с тях… И продължава да е фермер, защото има… ферма за котки.