ЗАПОЗНАНСТВО
Още първия ден я забелязах, докато вървях между редиците да видя как децата нанасят цветовете върху предварително приготвения релеф, за да го отпечатат. Беше релеф от картоф. Аз го бях издълбала за всяко едно дете и щеше да се отпечатва върху лист хартия или блокче. Знаех, че първолаците са по-разсеяни, затова си носех и резервни боички за тези, които нямаха.
Тя стоеше на първия чин към вратата и когато влязох, очите и като светли стъкълца се втурнаха нетърпеливо към мен. Само тя нямаше нищо за рисуване. Дадох й материали. И я попитах как се казва.
- Станислава - отговори момичето и ме озари със сините си живи очи. Учудих се, защото бях чула как едно по-голямо момче я нарече „Невена” . Това стана през междучасието в коридора. Тя му отговори нещо. И после се сбиха. Дежурният учител ги разтърва. Но още тогава се изненадах, че това момиче се бие така смело с по-голямо от него дете. И то с момче! Имаше нещо и смело, и отчаяно в тази постъпка, и неразумно. Тази съвсем скорошна случка изникна сега в съзнанието ми и аз я попитах:
- А не си ли Невена?
- Не, казвам се само Станислава - отговори тя твърдо и млъкна. Погледнах в дневника.
Разбрах, че казва истината и си оставих време да се запозная с другите ученици от първи клас. Оказа се, че тя е единственото момиче в класа.
- Ще ви помоля всеки да избере любимия си цвят за цветните печати върху листа.
Аз ще мина, за да покажа как ще работим.
- Искам ти да ми направиш рисунката! - каза Станислава, когато се надвесих над нея, за да и покажа.
- Защо? - попитах - останалите работят сами…
- Тук никой не ме обича! - отговори момиченцето без видима връзка с моя въпрос. Трябваше нещо да кажа. Едно къдрокосо момченце от редицата към прозореца се обади точно в този момент:
- Госпожо, тя си няма родители и няма кой да й купи боички, даже тетрадка и химикал. Дадоха й от училище, но ги е изгубила. Господинът каза, че ще я върнат в дома.
„В какъв дом? ” - замръзна въпросът на устните ми и нещо ми приседна в гърлото, сякаш не успях да го преглътна. Спомних си, че в училището, където бях постъпила на работа отскоро, бяха ми казали, че има деца сирачета, от домове, но това слабичко, крехко същество, едва шестгодишно, какво правеше то тук?!… А момиченцето очакваше нещо от мен - да отговоря или да направя. Ресниците му хвърляха тъмни сенки върху бледото му личице.
- Тя говори мръсни приказки - каза друго дете откъм задните чинове.
- Не се къпе и имаше въшки - долетя до мен поредният жесток коментар от децата.
Погледнах Станислава, която очакваше да реагирам. Сякаш беше обръгнала на всякакви човешки коментари и можеше да ги посрещне видимо спокойно, а вътре в душицата си носеше скрито зайче, на което ще му ранят сърцето…
Приближих се, хванах слабичката й ръчичка със застудели пръсчета и й помогнах да направи рисунката си. От този ден винаги й обръщах повече внимание, отколкото на другите. А тя сякаш го разбираше и се стараеше да рисува по-добре. Вече работеше сама и не обиждаше съучениците си. Те също по-малко я закачаха. Бях забелязала, че винаги предпочита жълтия цвят - дори за шапката и шейната на Дядо Коледа.
- Защо рисуваш почти винаги в жълто, Станислава? - я попитах веднъж. Беше междучасие. Другите деца бяха навън и се пързаляха. Тя предпочиташе да остане вътре. Помислих си, че сигурно и е студено в това oвехтяло палтенце… Момиченцето се усмихна и така заприлича на бледо слънчице. Луничките й станаха по-видими. Видях, че съвсем лека, почти незабележима руменина се наля върху бузките й.
- Защото слънцето е жълто! - отговори тя, като се замисли за миг. - То е топло и ме стопля, когато съм сама! В дома си нямах боички. Исках от другите. А те ме биеха и ми казваха „Невена”. Особено едно голямо момче от шести клас. То най-много ме биеше. Леля Пепа, която се грижеше за мен, не му даваше, но после разбра, че не може винаги да ме спасява и каза: „Станислава, по-добре да те изпратим в училището още сега. Там има пансион, ще те хранят. И ще ти е добре.” Когато разбрах, че трябва да отиде при дъщеря си, защото имала бебе, аз се съгласих. Тя говори с директорката и ме
пратиха тук.
- А защо не обичаш това име „Невена”? Кой те е наричал така? - поинтересувах се аз.
- Онази богата жена. Тя ме осинови. Бях при нея един месец, но избягах. Тя винаги ми казваше „Невена”, защото името, с което дойдох, не й харесвало.
- Какво се случи там? - подканих аз отново детето да говори. Чувствах, че така ще му стане по-леко: ако разкаже болката си. Момиченцето стана още по-сериозно. Видях как веничката на дясното му слепоочие потрепва. - Онази жена … - гласът му затихна, сякаш падна ниско. Нямаше я характерната жизненост, нетърпеливост и трепет, така забележими у това дете. - Онази жена си имаше голямо черно куче - Ричи. Караше ме да се грижа за него, да го храня, докато я няма. А нея я нямаше по цял ден. Само сутрин извеждаше Ричи на разходка. Аз ги чака, докато се върнат. Целуваше кучето и излизаше, отиваше на работа. Вечер се връщаше и гледаше телевизия по цяла нощ или четеше модни списания.
- На теб не четеше ли нещо?
- Не, на мен само леля Пепа ми четеше в дома - приказки.
- А защо те биеха в дома? Ти ли ги предизвикваше?
- Аз се върнах… И оттогава се държаха с мене лошо. Виктор - момчето, което най-много ме тормозеше, караше и другите да ме спъват и да ме удрят. Каза, че ме мразели, защото мен ме взела богата жена, а аз съм избягала. Тях никой не ги е искал, затова!… Ще им кажеш ли да не ме закачат с това име, моля те! - в гласа и за пръв път имаше неприкрита молба и може би много доверие.
- Ще им кажа, Станиславче, обещавам! А ти как все пак успя да си тръгнеш от своята осиновителка? - върнах отново разговора. Вече бях разбрала защо е побягнала.
- Случайно стана. Тя ме заключваше. Не намерих друг, резервен ключ, колкото и да търсех, докато я нямаше. Веднъж разбиха вратата някакви мъже с маски. Разбрах после от леля Пепа, че били крадци и взели злато и пари от апартамента. Бяхме с кучето. То се хвърли върху тях… А аз успях да избягам.
- Не се ли уплаши?
- Уплаших се, обаче кучето ги нападна, а аз през това време се измъкнах… Тичах през цялото време до дома… Ужасно беше!…
Погалих я по главичката. Помислих си как е могло това крехко същество да премине през тези премеждия и да остане, въпреки всичко, така жизнено, светло, с толкова много обич и доверие в погледа!…
- Наистина, обещавам ти да не те закача вече никой! - повторих аз. Сама не знаех как ще постигна това със сигурност, но вярвах, че с наша помощ момиченцето постепенно ще забрави случилото се, ще избледнее лошият спомен и почти сигурно беше, че никога вече не би поискало да бъде повторно „осиновено”.
Станислава рисуваше винаги в жълто. Понякога очите и като светли стъкълца се втурваха сини, сини като да прегърнат целия свят! Постепенно децата промениха отношението си към нея и я приеха напълно, а тя забрави за мръсните приказки и повярва. Повярва, че някой я обича!…
Може би и затова не тръгна с леля Пепа от дома, когато добрата жена дойде да я прибере.
