Eдинайсет писма от режисьора Любен Гройс (1959-1963)

Банко П. Банков

Любен Гройс е емблематично име в историята на българския театър и режисура през втората половина на двайсети век. За живота му, посветен на сцената, се знае и е писано много. Всред ценителите на поезията той е познат в значително по-тесен кръг. Част от неговите изповедни, респектиращи с интелектуална дълбочина и грабващи с цветова образност стихове са събрани в стихосбирката „Понякога животът си отива”, публикувана в 1993 г. Документирани в периодиката са и част от драматургичните му творби - пиесите „Страница от живота”, „Врабчето”, „Ръждивото ножче”. Напълно забравена, разпиляна и фактически загубена е неговата проза. Но през шестдесетте години на миналия век негови разкази и новели, като „Хубави чувства”, „Сегашно време”, „Топлата вода”, „Девойка, която върви през поле”, „Смъртта не е последната спирка” (някои от тях - публикувани в тогавашния храм на литературата, сп. „Септември”), бяха будещи завист образци на дълбока, „хващаща за гърлото” белетристика за нас, съкръжочниците му от литературния кръжок „Димчо Дебелянов” към Централния студентски културен дом в София.
Гройс беше с особено, покоряващо излъчване, което оставяше белег върху всекиго, независимо от битовата, професионална или емоционална сфера, в която бяха се пресекли пътищата им. Ще цитирам спомени на сестра ми, Тина Банкова, които тя сподели, докато работех над новелата „Елегия за режисьор” от сборника „Мъжки грехове”. В тях Тина характеризира непретенциозно, но много точно магнетизма на излъчването му:
„ …..Любен Гройс беше среден на ръст, с големи кафяви очи, с дълги мигли и чуплива коса, с неизменна усмивка на уста и меки, премерени жестове. Носеше една барета (в тогавашното подозрително „каскетно” време, бел. Б.Б.), която ако не ме лъже паметта беше даже френска, артистично накривена над едното ухо, напомняща за баретата на Рембранд от автопортрета му със Саския. Като студент по режисура, една престижна специалност, той имаше контакт с много хора - именити, талантливи, красиви - но беше абсолютно отворен и непосредствен за нови познанства с хора от всякакви среди и занимания. В неговия доброжелателен поглед личеше такъв неподправен интерес към всеки нов събеседник, че по себе си чувствах, как се старая да извадя най-доброто от себе си за да бъда достойна за вниманието на един човек, който явно ме превъзхожда, но все пак ме забелязва … … “.
Студентите по режисура във ВИТИЗ се явяват на изпит по актьорско майсторство, като застъпват малки роли в учебно поставени откъси от пиеси. Любен сподели, че е положил актьорския си минимум в ролята на принца Орсино от „Дванайсета нощ” на Шекспир. Аз бях гледал великолепната постановка на тази Шекспирова комедия в Народния театър с Кисимов, Темелков, Кирчева, Герганова, Попиванова, всред грабващи окото декори на приказната Илирия, под елегантния музикален съпровод на Никола Кантарджиев. И Любчо остана във въображението ми като красив принц, седнал на трон, който с репликата към оркестрантите „Свирете още”, ни повежда в притеглящ свят, толкова далеч от неискреното тогавашно време.
Писмата, публикувани по-долу, са разменени между него и мен в годините 1959 -1963. От същия период са писмата му до неговата съучeничка и близка приятелка Маргарита Маринова, публикувани в специално посветения на Гройс брой 3&4′95 на списание „Театър”. Сравнението позволява да се долови обхвата на Любчовите интереси и нюансираното му внимание към приятели и почитатели, попаднали в неговото притегателно „магнитно” поле. Нашата кореспонденция започна като войнишка преписка, докато през летата отбивахме военната си служба, съгласно тогавашната задълженост на мъжете, обучаващи се във висши учебни заведения. Първите Любенови писма са от врачанското поделение, което до болка познавам, поради многобройните сборове там, на които бях призоваван като запасняк. По-късните са от поделение на гара Пирин, в долината на Струма. Аз самият газих до над колене в дунавска тиня като мостовак-понтонер в инженерния полк в Белене през първото войнишко лято. През второто се обучавах за сапьор-подривчик в свищовския инженерен полк.
Следващите писма са от времето, когато като начинаещ инженер поисках да ме разпределят на строежа на оловно-цинковия завод край Пловдив. Дипломирах се с отличие, не подлежах на разпределение и имах право да избера работно място. Но мечтаех да стана писател и бях убеден в максимата на Горки „животът - моите университети”. Любчо пък бе разпределен (случайно ли?) в най-далечния и малък тогавашен държавен театър - Смоленския. Така за мен и него Дунав и Предбалкана, Тракия, Родопите и Кресненско станаха лице на България. В онова далечно време аз все още се борех упорито със себе си, вярвах, че имам криле да пиша поезия, бях публикувал епиграми, басни и стихове във вестниците „Студентска трибуна” и в „Стършел”, в списание „Септември” и дебютния сборник „Ято пред полет”, на участниците в студентския литературен кръжок „Димчо Дебелянов” към Централния студентски дом в София. Трябваха ми години, за да прозра, че поетичните ми криле са къси, че вратът и раменете ми са скроени по хомота на прозаик. Любчо все още беше на кръстовището между литературата и театъра, между белетристиката, поезията и режисурата. Можеше да тръгне по всеки един от тези пътища и да достигне до върховете на далечни планини във всяка посока. Сърцето му го потегли към театъра, но у мене завинаги ще остане преклонението към рано съзрелия белетрист Гройс, който ме сепна с литературни образци, които дълго време се старах да достигна.
Освен автентичен документ за ежедневието и психологията на индивида под каска, за мъдро интелигентско извисяване над банални казармени дразнители и догматични обществени нагласи, писмата на Гройс съдържат много интересни критични оценки за артфакти от онова време. За филмите по знаменити произведения на Достоeвски и Мопасан, „Бели нощи” на режисьора Лукино Висконти със звездите Мария Шел, Марчело Мастрояни и Жан Маре; „Един живот” на Александър Астрюк, отново с Мария Шел, Антонела Луалди, Паскал Пети, Иван Десни и Кристиан Марканд. За гостуването на театъра на Вахтангов и забележителната актриса Юлия Борисова. Или за постановки на Нар. Театър за младежта с впечатляващата Виолета Минкова и на Народния Театър в София. През редовете за делника прозира как един високо отговорен пред себе млад човек търси да намери собствения си път в изкуството, как същевременно мъжествено е преглъщал ударите на живота (за тях той никога не отвори дума). Документират духовната връзка и сърдечното приятелство, кога слънчево - кога засенено от облак, между него и забележителния поет и драматург, наш съвременник и съкръжочник - Недялко Йорданов.
Бях свидетел на „хващащото” въздействие, което имаха върху публиката първите постановки на Любчо - „Сто часа” от Л. Митрофанов и „Двубой” от Ив. Вазов в Смолянския театър, „Вампир” от Ант. Страшимиров и „Мълвата” от Ив. Шопов в Пловдивския театър и Асеновградския му филиал. Незабележими, пренебрегвани провинциални артисти изграждаха неподозирано въздействащи роли в негова режисура и до живот го ограждаха с дълбока обич.
Години след това всеки от нас вървя по житейски път, кога близко, кога - по-далече от пътя на другия. Любчо беше споделил с мен в минути на мъдра резигнация, близостта между хората е като разстоянията между планети, въртящи се по различни макар и концентрични орбити. В дадено време са близко една до друга, след това се раздалечават в житейския космос. Иска се търпение да дочакаш времето, когато отново ще се доближат. Трагично заболяване на Гройс прекъсна изкачването му към приближилите се върхове на мамещите някога планини. Точно тогава той работеше над режисьорската тетрадка за постановка на първата ми пиеса, „Кой ще дочака изгрева” във Велико Търновския театър. Така към болката от загубата на незаменимия приятел, се добави и горчивината на родител, който не е дочакал първата му драматична рожба да бъде изродена от ръката на изключителния анализатор на кодирани драматургични послания.
Тези писма не са били предназначени нито за литературна публика, нито за литературна история. И са ценни именно с откровения непреднамерен поглед върху живот и време, което за нас тогава е било „сегашно”. Публикувам ги без никакви редакционни или писмовни корекции (от такива нямат и нужда, Любен пише на съвършен смислово и граматичен български, със „свой” специфичен, но удивително четлив почерк). Мисля, че те ще са полезни да покажат на нашите млади съвременници как е съзрявал житейски, емоционално и в чисто професионален план един висок интелект, как се самокултивира взискателност и човечност. Как дори в обезсърчаващи обстоятелства ако безрезервно се отдадеш на органично призвание и упорит труд, можеш да преодолееш ревнивата враждебност на средата. Да тръгнеш от малко градче или село в далечен край на България към далечни мамещи планини. И да ги изкачиш.

12 юли 959 г. Враца,

Здравей Банко,

Вчера получих от брат си писмо, в което ми съобщава адреса ти (вероятно ще те уведоми за моя адрес в най-скоро време. Той е акуратен човек). Тези дни, впрочем вече очаквах да получа някакви сигнали за твоето съществуване, които не закъсняха. Радвам се, че въпреки задълженията си във военния живот (съдя по себе си) все пак си успял не само да се сетиш за мене, но и да ме потърсиш.
За себе си какво да ти кажа - ти си го изпитал всичко веднъж, вече втори път го изживяваш - може да си представиш долу-горе как съм. Важното е, че понавиквам, а и няма как - службата си е служба.
Малко съм предизвикан само от имената на Нора и Недялко (нашите съкръжочници и приятели тогава, професор Нора Ананиева и поета Недялко Йорданов, бел. Б. Б.). Нора е на лагер школа в Берковския манастир: пишела, почивала, не работела; Недялко е на бригада, работел, но имал време за писане и се чувствал много добре. Не забравям, че моето положение е в два пъти умножен срок в сравнение с техния (в мой минус, разбира се).
Подробности ще ти разкажа като се видим. Надявам се, че безсилието на перото ми тогава ще бъде преодоляно.
Ти кажи ми как си? Скоро ще станеш началство. Могат ли да те изпратят насам, за да ме командуваш? Нищо чудно, „Светът е малък” както казва Иван Радоев.
До новото ни виждане има близо три месеца, никога не предполагах, че три месеца могат да поберат толкова много и дълги дни. Сега като имаме връзка ще можем макар и отдалече, да следим кой как е и какво преживява - живот и здраве! - разбира се.
На 20 т.м. ще ни заклеват. Това е един от етапите по пътя на войнишкия ми живот. Чакам го и затова, че е близо до края на юли.
Ще чакам да ми пишеше. Чакай и ти. Ако искаш да изненадаш приятно Нора, пиши й два - три реда на адрес: Клисурски манастир, Берковица, лагер-школа „Христо Ботев” - Н. Енчева. А на Недялко: Пирдоп, с. Чавдар (имаш ли представа къде е тази terra?) Студентски лагер, Н. Йорданов.

Един милион поздрави: курсант Любен
………………………………………………….

24 юли 959 г. Враца

Драги Банко,

Аз съм рецидивист: постоянно крада от времето си за самоподготовка за да подържам кореспонденцията си. Но иначе не би могло - зает съм от сутрин до вечер плътно и напрегнато, а не искам да рискувам приятелствата си за някакви два месеца. Още повече, че две дири: към Нора и Недялко загубих вече. Кажи речи остана ми само трафикът Враца-Свищов, защото развълнуваната около войниклъка на сина си фамилия Гройс, след като беше писмено успокоена, че службата въпреки всичко минава, въздъхна облекчено и разреди писмата си.
Много се надявах, че от твоите писма ще ме облъхне надежда за по-леко изкарване на вторите два месеца от военната служба, определена за студентите. Но изглежда голяма разлика между първите и вторите няма, а аз за първите мога да кажа, че са доста тежки (поне за мене). Вие гледате вечер параходите по Дунава, а ние Врачанския балкан, който никак не прилича на параход и не само поради това - не помръдва.
Обаче ужасът, който ме преследва и заради когото не мога да заспя, това е противогазът. Задушавам се още преди да съм го сложил на главата си, а за после да не ти разправям. Той и останалите подробности в подготовката и провеждането на атаките ме доведоха до мисълта, че не смъртта е най-страшното в една война. Затова като изляза от казармата веднага ще стана страстен борец за мир.
За писмена работа и дума не може да става - до сега не съм бил свободен нито една неделя. Ето и тази ще сме заети - предстои клетвата. „Хубавите чувства” и „Гробът не е последната спирка” ги носих в „Септември”. Първата инстанция - Станка Пенчева, беше особено възторжена. Втората: Тодор Харманджиев - не особено. Искаха бързо да поправя „Гробът…” за девета книжка. Поправката беше основна, искана в деня преди заминаването ми за под 4515013 - цял ден и част от нощта писах, не можах даже да го прочета, оставих като отида в казармата да сторя това със скритата наджда, че ще ми хареса. Но - както става - ужас! Толкова слабо нещо никога не е излизало изпод ръката ми. Три дни бях като болен. Все пак го изпратих, защото обещах, но с уговорката, че върша само обещанието си без да настоявам за печат, напротив. Помолих да ме уведомят за резултата, но досега такъв няма, изглежда не са намерили смисъл. Такова излагане не съм преживявал никога, още повече, че на този разказ държах извънредно много. „Чувствата” ще останат за наесен да поработя.
Изглежда преживявам някакъв кризис, който ме обезсърчава. Но прехапвам устни и не се отпускам.
Занимавах те много със себе си. Ти как си? Изпрати ми нещо написано от тебе - ще ми бъде много интересно. На няколко пъти прекъсвам писмото си, защото старшината влиза насам-натам и се разсеях. Ще чакам да ми пишеш.
Приеми един милион поздрави: Любен
………………………………………………….

9 август 959 г. Враца

Драги Банко,

Закъснях да ти отговоря, защото неочаквано и ние бяхме ангажирани през седмицата. Само, че за разлика от вас, като киноартисти. Една немска филмова продукция дошла да снима в България филма „Пет патронни гилзи” със сюжет от испанската революция. Трябвал им един отред фашисти. Случило се да изберат нас. Така че, когато пуснат филма, да знаеш някъде на хоризонта в средата на третата редица, войникът, който бива ранен, пада и пак става, съм аз. (Това трая три дни).
Изглежда доста съм се вживял в ролята си, та вчера по време на атаката (вече не на филма) паднах три пъти и бях действително омаломощял. Едва се прибрах. По тази причина днес (неделя е) няма да изляза никъде, макар че имам заслужена отпуска като отличник в стрелбата с автомат.
А вие как изкарахте жетвата? Вярвям, че си натрупал впечатления от живота, които ще отразиш в произведенията си. Аз се каня да издам поредица хроники от войнишкия живот. Въобще, бликам от идеи.
На Стефан (Стефан Чирпанлиев, бел. Б. Б.) сега няма да му отговоря по простата причина, че не зная какво да му пиша. Поздрави го специално, кажи му, че му благодаря за вниманието, но не съм във форма да напиша два свясни реда, а държа да остане с добри впечатления за мен.
Много ти благодаря за хубавото стихотворение. Току що го прочетох още веднъж. Харесва ми. Само че аз съм с още по-тъжни впечатления, маар че не спя на палатка. Време за писане не ми остава. Драсвам по тетрадката си разни несвързани редове, но нищо цялостно няма на лице.
Вас все пак ви водят на кино. Ние и от това удоволствие сме лишени. Впрочем, неделен ден може да се отиде, но изборът не е по-богат от вашия. Предпочитам да се поразходя, да лапна кебапчета, да пия боза. На 17-ти ще дават „Бели нощи” и аз се глася за него, дано не ми мине котка път (още повече, че не съм виждал в казармата такава).
Остават още три седмици (ху-ху!). Много ми се иска през септември да поскитам по морските пясъци, макар и да е студено вече - просто да събера остатъците от загубеното лято. Чувствам, че не съм много млад и почнах да се тревожа за всяка загубена минута. (Любчо е бил на 25 години, бел. Б.Б.)
В следващото си писмо ще ти изпратя нещо като стихотворение (мое), което още се мъти неизяснено по форма и мисъл.
Чакам да ми пишеш. Приеми поздрави!
(приятен обяд, 1 ч.е) Любчо
………………………………………………….

23 август 959 г. Враца

Драги Банко,

Пиша ти последното писмо от моя настоящ адрес до твоя подобен.Това обстоятелство особено много ме радва; вярвам, че и тебе не те оставя равнодушен. Твоя отговор ще ми бъде много приятно да го заваря на 1-ви ІХ на адрес „Нанчо Попович” 29. В следващите писма ще споменаваме само за неща свързани с поезията, театъра, изкуството въобще (кино, гледах „Бели нощи” - не съм трогнат), природата.
Стихотворението, което исках да ти го пратя, няма да ти го пратя по две причини: първо защото е глупаво и второ, защото настояваш да го видиш в такъв вид. Като си отида в Шумен ще преценя още веднъж.
Снощи ни водиха на „Бели нощи”, без малко нямаше да го видя, защото предполагах, че наказанията, които получих през седмицата, ще ме лишат от това удоволствие. Мария Шел е чудесна, но само толкова. Филмът е направен много театрално, останалите действащи лица са бледи, схематични и до известна степен обезмислят преживяванията на Наталия. Има много интересни детайли.
Вчера четох в „Нар. Култура” рецензия за „Един живот” пак с нея. В София филмът имал огромен успех. Наричат я „изключителна актриса”. Тази жена я обиквам все повече и повече. Много съм силен на задочното влюбване. Така беше и с Багряна.
Когато тук вали дъжд (а това става напоследък често) мисля си за вас - все още на палатки ли сте? Как изкарвате във влагата? В това отношение ние сме добре: помещението ни, макар и огромно за почистване, ни предпазва от атмосферните хрумвания.
Леле, че глупави стихотворения поместват напоследък вестниците! Вчера четох литературната страница на „Нар. Младеж” - едно свясно стихотворение нямаше. Нямам търпение да излязат твоите стихотворения в „Пламък” и да видят как се пише.
Прочетох до тук писмото си - много е разпокъсано. Седнал съм навън на една маса далече от нашите, слънцето ме е напекло, насреща са врачанските хълмове (много хубави иначе). Онзи ден имахме опасна атака - до Милин камък. Като описвах този епизод от живота си до мама, заключих, че Ботев макар (бел. Б. Б.) да не беше убит там, само задето се е изкачил, заслужава съдбата на герой.
Приеми поздрави и сърдечни пожелания за най-разумното прекарване на ваканцията:
Любчо
………………………………………………….

30 август 959 г. Коларовград (Шумен)

Драги Банко,

Заварих писмото ти в къщи, макар че се върнах няколко дни преди срока - пуснаха ме по-рано. Трябваше да ти отговоря веднага, за да завариш и ти писмото ми, като се прибереш в гнездото си, но така се отпуснах, че почти съм болен.
Отново съм в цивилните дрехи, по къси панталони, с хулиганки. Всичко останало зад гърба ми, колкото и да го ненавиждам, бледнее и ми се струва, че не е било чак толкова тежко (ху, ху! - нали е много изразително!)
У дома е тихо, спокойно, зелено. Все още се събуждам рано, но почнах с по половин час да увеличавам времето за сън и по този начин да влизам във форма. От Недялко имам специална покана да отида в Бургас, но се двуомя, защото преди всичко предпочитам да лежа, а там, макар че няма да ме карат за стоя мирно, ще бъде неудобно да се излежавам по креватите. Още повече, че днес времето се развали; чувам старите в къщи се разправят, че водата вече се е обърнала - оня ден било св. Мария, Преображение.
Живея с надеждата, че ще почнем от първи октомври. Имам доста писмена работа по режисура. Трябва да я представя до тогава. Най-важното е, че нищо не ми се върши, особено да пиша. Мисля, че човек изпада в подобно вцепенение само когато е влюбен или много уморен, но щом резултатът е един и същ, не съжалявам, че не съм влюбен.
Не знам какво става с мене - остарявам ли? Впрочем, разбира се, че остарявам, ама защо толкова рано? Много ми се иска да поговорим с тебе върху това сполетяло ме явление - за сега съм само изненадан.
Пиши ми какви ти са плановете за м. септември. Искаш ли да ми дойдеш на гости? Ще поканя и Недялко да направим един кръжок, нещо като Парнас. Сигурно ще бъде много интересн. Чакам да ми пишеш; приеми поздрави от цивилизацията:
Любчо
………………………………………………….

14 септември 959 г. Коларовград

Драги Банко,

Отговарям ти след солидно закъснение, защото твоето писмо пристигнало, когато бях в Бургас, а аз заминах без да оставя какъвто и да е адрес, без да се обадя в къщи с два-три реда.
Нямах късмет, още на първия ден морето се заключи, потъмня, валеше често и двамата с Недялко изкарахме повече в къщи над книгите, до радиото. Градът определено ми харесва и ако мога някога да се добера до него ще бъде доста за завиждане. Сега чакам Недялко да ми върне визитата. Жалко, че ти си зает през това време. Щеше да бъде много хубаво, още повече, че мама има някакви симпатии към тебе (кога е могла да ги изработи нямам представа).
Влизай по-скоро във форма и пиши изобилно - в мое лице ще имаш един ненаситен консуматор. Докато бяхме в Бургас с Недялко си направихме договор, докато сме заедно всеки ден да написваме по едно стихотворение. Написахме по три, защото в договора имаше забележка „с изключение на някои дати”. От написаното не съм доволен. Като се видим в София ще ти ги прочета.
В момента Бончо (бъдещият актьор Бончо Урумов, бел.Б.Б.) ми е на гости и държи непременно да те поздравя.
На връщане от Бургас минах през Варна. Разгледах „Златните пясъци” (ходих на бар!) - много е хубаво. Архитектурата е тежка, богата, за разлика от тази в „Слънчев бряг”. Там всичко е африкански диво с необичайни линии и форми. През цялото време ахках и виках „ху-ху”.
Ще чакам да ми пишеш - има още две седмици до срещата ни в София.
Поздравявам те: Любен
………………………………………………….

12 юни 960 г. София

Драги Банко,

Дойде време да ти пиша. И, вярваш ли? Както искаш мисли, но този път решително съм заседнал и докато не свърша писмото си няма да помръдна.
Напразно се тревожехме, че няма да се видим занапред. Назначен съм в Смолян (не ми се смей) така че в сборен пункт Пловдив ще имаме възможност често да се срещаме. (По това време аз вече работех на строежа на Оловноцинковия комбинат и обитавах барака в работническо селище сред царевичните ниви между Пловдив и Асеновград, бел. Б. Б.).
Все още съм объркан - какво ще стане, каква ще я бъде: нямам представа. Заедно с мен изпращат още осем човека. Половината се противят, от министерството държат строго. По цял ден не мога да мисля за нищо друго. Казват, че ще мога да пиша там - но какво? Ще имам ли време? Ух-ух! Зная само, че косата, зъбите и ноктите ми ще окапят от притеснение. Представяш ли си на какво ще приличам в такъв вид!
Изпитите преминаха в бърз ритъм без изненади. По режисура отново имам отличен - за Смолян точно това било нужно. Е, щом е нужно всичко е на лице. Заедно с мене изпращат още осем човека. Щели да ни дадат хубави квартири, по-високи категории. Въздухът бил прекрасен, водата - по-хубава от софийската. Ху, ху!
Твоята сестричка не съм я виждал отдавна. Навярно се е заровила в изпитите си и не си показва носа извън къщи. Последния път се видяхме на едно литературно четене, където й наговорих толкова човеконенавистнически думи, че предполагам успях да разруша илюзиите й относно моето благородство. Все пак казах й доста истини. Но тя е още много малка и може би е нагласена по-иначе да приема света - това ще й спести много разочарования.
Тука гостуваха вахтанговци. Гледах „На златното дъно” и „Иркутска история”. Последното е нещо знаменито - 100% съвременност. А Юлия Борисова е актриса, която не можеш да забравиш никога. Ако я гледаш, ще се влюбиш завинаги - като мене. Лъчезарно същество!
До войниклъка ми остават петнайсетина дни. Нямам никакви задължения. Решил съм да си почина дотогава и да се простя със София. Жалко, че времето се развали. Впрочем, аз все още не мога да проумея раздялата.
Предполагам, че ще ми пишеш преди да съм заминал за поделението. Приеми хиляди поздрави. Пиши ми за себе си - навикна ли?
Любчо
………………………………………………….

26 юли 960 г. гара Пирин

Здравей Банко,

Не исках да ти пиша още в първите дни на войниклъка, защото тогава бях смешно-трагичен - не заради друго, а по простата причина, че пред себе си имах 62 безконечни дни. Сега е по-друго. Почти мога да кажа, че му се вижда края.
Но нека първо да ти се похваля, независимо от затънтеността на края (на 25 клм. сме от Свети Врач - Сандански, от гимназията помня, че е най-горещата точка на България) и горещината, тука се чувствам много добре. Тежи ми само това, че времето минава много бавно. Имам чин старши сержант и изпълнявам длъжността на помощник взводен командир. Очудвам се на напредъка си в една област, където никога не съм имал амбиции. Впрочем, способностите ми са твърде ограничени, затова гледам повече да си трая. Такава възможност има.
Наше Боне (актьорът Бончо Урумов, бел. Б. Б.) също е войник - във Враца. Ако вярвах, вечер щях да се прекръствам за него. Но и така му желая от все сърце лека служба.
И Недялко е войник. Още не съм установил връзка с него (по същите причини - този път двустранни). До края на седмицата предполагам, че ще ми пише. Прочетох негови стихове в „Стършел” и „Септември”. Предвиждам, че му предстои голямо бъдеще.
А ти какво пишеш? Мълчиш по този въпрос и аз си нямам представа докъде си стигнал. Не ме оставяй в такова неведение и без това литературният ни обмен е толкова оскъден.
Аз си почивам, това е най-доброто оправдание за мързела ми. Все пак замислям нещо като нова идея за пиеса, но то е още в мъгла. (Става дума за пиесата на Гройс „Врабчето”, бел. Б. Б. ). Вероятно като дойдеш на премиерата ми в Смолян ще мога да ти разкажа подробности. Нали ще дойдеш?
Почти свикнах с мисълта за назначението си. Дано само имам някакъв резултат занапред. Казват, че съм си пишел „голям политически актив”. Ще видим. Радвам се, че ще мога да обиколя Мадан и Рудозем. Надявам се, че ще се вдъхновя.
Какво прави Тинчето? Като й пишеш, непременно я поздрави. Ако ти имаш възможност за 9 ІХ да дойдеш в София, аз ще бъда там - ще можем да поприказваме. До края на месеца имам изпити при военните. Октомври вече трябва да бъда в театъра и да почна работа. Страхувам се - съвсем искрено казано.
Ще чакам да ми пишеш още тази седмица. И непременно да ме посветиш във връзка с литературните си планове. Как си? Какво правиш? Горещо ли е към вас? Ходил ли си в Пловдив?
Четох тук на руски „На Западния фронт нищо ново” - има великолепни неща. Чета сега „И сам войнът е войн” - няма как. Това е доста подходящо за мястото четиво.
Дават ни прастари и глупави филми, на които се смеем от сърце.
Обади се непременно. Приеми поздрави.
Любен
………………………………………………….

14 август, гара Пирин

Здравей Банко,

Кой знае защо ми се стори, че твоят отговор закъсня и веднага си представих, че си в отпуска (макар да е рано още за това) и си на море. Всеки си мисли това, което най-много му се ще. Употребявам нарочно глаголната форма „ще”, защото е много подходяща за подобен род мисловна дейност. Аз наистина ще се възползвам пак от Недялковата покана (най-сетне се свързахме) и пътем (ако и това е „пътем”) само за два дни ще отида в Бургас за да видя морето. Знаеш ли, че догодина можем да се договорим и да отидем заедно на курорт - ще бъде чудесно!
Ох, ох! До къде стигнах - прощавай, ти ме познаваш достатъчно добре, за да не се изненадаш от „полета” на мисълта ми.
Много ти благодаря за стихотворението. Като си отида в София ще си го препечатам на пишещата машина. Хубаво е. Аз не съм писал нищо. Впрочем, четири дни бяхме на стрелби в местността Предела (предел между Рила, Пирин и Родопите) и колкото невероятно да ти се струва - там прописах. Още, разбира се, е каша, но като го постегна (става дума за написаното), ще те занимая. Местността, където бяхме, е чудесна. Действително заслужава да се види, дори и като войник, ако си. В тази ивица поле между трите планини се намират Разлог и Банско. Според маршрута ни, минахме през циганската махала в Банско. Още преди да стигнем през цялото време мислех за Вапцаров и си повтарях на ум (цитирам по смисъл) „Над мойта земя валят водопади от слънце”. Толкова слънце и толкова вода не бях виждал. Вода, вода на потоци през ниви, край пътища - вървях, вървях, че като си заврях муцуната в една вада: пих. Уверявам те, беше чудесно. Умората в такъв случай няма значение.
От утре почва да ми тече заплатата в Смолян! От една страна ми изглежда невероятно, от друга - доста се вълнувам. Започва моят волен скитнически, театрален (прилича ми на: цигански, и има нещо такова) живот. Добре, че ще имам доста свободно време - с моята мила спътница - мама ще ходим по за 20 дни на почивка в Пампорово. (Дръж ме, как излетях!)
Много ме радва и се изненадах на богатия асортимент от типове край тебе. До къде ще стигне всичко това?
Впрочем, би трябвало да ти пиша на „Ви” след тези успехи в службата, но по всичко личи, че не си се възгордял и си позволявам да бъда все така задушевно интимен, както до сега.
Днес е неделя и имам отпуска. Ще преустановя писането, за да мога да я използувам и да пусна писмото. Ще ти пиша пак - не ме забравяй. Поздрави Тинчето.
Любен
………………………………………………….

23. V.61 г. Смолян

Банко, чакам те в четвъртък, петък и събота -
Любен

РОДОПСКИ НАРОДЕН ТЕАТЪР
Ви кани да присъствате на премерата на ДВУБОЙ
Глума в три действия от Иван Вазов
Която ще се състои на 25, 26, 27, 28 май от 20 часа
Постановка - Любен Гройс
Художник - Петър Стайков
Билетите Ви ще бъдат запазени до 13 часа на 23.V.

………………………………………………….

29 юни 961 г. Смолян

Здравей Банко,

Три пъти минах през Пловдив и оглеждах отдалече завода и блока ви, ако не си бил на едното място, бил си на другото или въобще си бил в Пловдив, но не можах да ти се обадя, защото престоят ми биваше най-много от една нощ.
(От работническото селище край спирка Крумово бях се преместил в блок на Заводски строежи в покрайнините на Пловдив, срещу Сточна гара. Делях гола стая с Боян Кънев, комсомолски секретар на строежа, Любчо няколко пъти пренощува при нас, постилах му за дюшек стар юрган на пода между леглата. Той се прибираше късно вечер, след репетиция или спектакъл в театъра, Боян тихо похъркваше на отсрещното легло. Любчо налучкваше постелята в тъмното, отпускаше се тихо на степания юрган и дълго-дълго споделяхме шепнешком в тъмното преживелици от деня, бел.Б.Б.).
Сега оново ми предстои (т.е. ни предстои - ще пътуваме с мама) да мина през Пловдив. Ще бъде в първите дни на юли. Ще ти се обадя с подробна телеграма, за да се видим - вече много ми домъчня за тебе.
Премиерата ми на „Двубой” премина чудно. Стана може би най-хубавото, което направих там тази година. Особено добра беше работата ми с актьорите. Държавния ми изпит по режисура взех с „Мълвата” (комедия от популярния в онези години и талантлив драматург Иван Шопов, починал рано, бел. Б. Б.) на 5 юни в Пловдив. Представлението мина много добре, писаха ми отличен. Веднага заминах за София. Предстоеше ми последният изпит в следването ми - марксизъм. И този ужас го преживях много добре. Сега съм вече пълноправен режисьор.
В София стоях близо месец. Дали не си бил и ти по това време там? Гледах доста представления по театрите. Най-много ми харесаха „Такава любов” на Млад. Театър (Виолета Минкова е чудесна) и „И най-мъдрият си е малко прост” на Нар. Театър. Там бяхме доста голяма компания, включително Ема и Герчо (наши приятели шуменци, бел. Б. Б.). Не можах да се свържа с Тинчето. Всички бяхме в предишните ни дрехи и сме приказвали на срички.
Недялко ми се обади, но не за сдобряване, а за обяснение. Проведохме много дребнав диалог, не мога да си простя, че участвах в него. Нина е направила страхотни клюки, които не могат да се преодолеят. Най-малко аз нямам вече нито сили, нито желание да ги преодолявам. По-голямата загуба е на Недялко. Да са живи и здрави всички. Аз съм много добре.
Мили Банко, много искам да те видя! Да знаеш как ми се пише! Завърших новата пиеса по един много интересен начин. Пожелавам ти успех в София и всички работи, които искаш да ти се уредят. Дано да се видим в Пловдив. Чакай ме.
Любчо
………………………………………………….

10 октомври 962. Смолян

Здравей Банко,

Тъкмо си мислех, че е крайно време да се обадиш (кой знае защо очаквах, че ти пръв трябва да пишеш) и ето я вестта от морето. (След завъшване на първата секция от Оловно-цинковия завод край Пловдив, бях преместен на строежа на Нефтохимическия комбинат край Бургас, бел. Б. Б.). Сърцето ми остана в това море. Но не бива да се размеквам и без това съм толкова уморен от последната постановка (спя по цял ден и нощ и още не мога да въстановя силите си).
Банко, да знаеш само колко се зарадвах, когато прочетох името ти в статията в „Септември” и то под формулировката „новата вълна в нашата литература”. Имах чувството на стар ветеран от войната, за чийто подвиг никой нищо не знае, но общото тържество, на което той не е упоменат поименно, се отнася фактически и за него - всичко това заради тебе, а още повече, че си и упоменат.
Продължавай да пишеш и, ако обичаш, посвещавай ме по-подробно в плановете си. Още повече, че според личните ти уверения, тази зима може с пълни основания да бъде творческа за тебе.
Днес тръгвам на пътешествие (отлагам го от три дни все поради тази умора), жалко че този път посоката е към северната граница Русе, иначе бих те изненадал с едно светкавично посещение - за толкова неща имаме да споделим.
Моята последна постановка „Всяка есенна вечер”, независимо от уверенията на мнозина, не стана нещо заслужаващо особено внимание. Имаше интересни пластични решения и нищо повече.
По-лошо е, че в момента не пиша нищо ново и усещам как губя време и форма. Следващата постановка е „Врабчето”, но вероятно ще излезе в края на годината или в началото на януари и макар че ще върша едновременно и литературна работа върху пиесата, тя не е новото, което би трябвало да ангажира свободното ми време.
Много се страхувам от себе си, защото вече изживявам финалите на заниманията си последователно със стихове и разкази. Ако продължавам така, навярно ще престана да пиша. Изпращам ти последното си стихотворение. Писах го, мисля, през май или юни. Не знам как ще го възприемеш, но то е и последната ми поетическа дума във връзка с едно безвъзвратно похабено приятелство (не уточнявам по чия вина, може би защото моят дял не е малък).
Благодаря ти за вестите около Недялко. Всяко споменаване на името му носи и болка, и радост. Дълбоко вярвам в неговия успех и много се радвам, че съвсем в началото, макар и за кратко, бяхме заедно.
Лятото мина приятно. Бяхме с Гергана на море (съпругата на Любчо, актрисата Гергана Кофарджиева, бел. Б. Б.), после в София и накрая тук. Последната част беше най-хубавата. На 20 септември имахме годишнина от сключването на брака си - спомняш ли си? Ходих за един ден в Пловдив, погледнах от шосето към вашия блок. (Както споменах, предишното лято в Пловдив Любчо нощуваше на импровизирана постеля в ергенската ни квартира, докато поставяше комедията „Мълвата”. Бях му говорил възторжено за примата на театъра, актрисата Гергана Кофарджиева, в която бях виртуално влюбен, казано по днешному. Не се познавахме лично. Тя бе богиня на сцената, не можех да си представя реален контакт помежду ни, живеехме в различни светове, тя във високия свят на драматургията, аз - в разкаляните изкопи на строежа. Любчо се запозна с нея по време на репетиции, вечер споделяше впечатления. Докато една нощ ми каза простичко: Банко, ще се оженя за тази акриса, бел. Б. Б.).
Кога ще се видим с тебе? Не можеш ли да прескочиш (как ли си представя малкият Иванчо това прескачане?) до Смолян. Тука времето е чудно. Започва есента в планината.
Поздрави непременно Тинчето. (Пустото му Тинче много хубаво е станало!)
Банко, пиши непременно. Аз ще отида до Шумен, мама е още там - ще й предам поздравите ти.

Твой - Любен
………………………………………………….

6. І. 963 г.

Банко, ти знаеш пиесата от написването на първите й редове - хайде ела да видиш до къде е стигнала.
Любен

Ръководството и колективът на Родопския народен театър Ви канят
да присъствате на четвъртата за сезона премиера -
НОВАТА БЪЛГАРСКА ПИЕСА
ВРАБЧЕТО
в четири картини от ЛЮБЕН ГРОЙС
която ще се състои на 12 и 13 януари 1953 год.
Постановка на режисьора Любен Гройс
Художник: Петър Стайков
Композитор: Лазар Николов
Начало 20 часа
Билети при касата

Една от последните Любчови постановки, която гледах след заболяването му, когато се разбра, че не ще може да продължи работата си над моята пиеса „Кой ще дочака изгрева” във Велико Търновския театър, бе „Дамите в четвъртък” от Лоле Болен, поставена в Клуба на актьора, който се помещаваше в бившия бар „Астория”. Ангажирани бяха големи и обичани дами на тогавашното театрално време - Славка Славова, Таня Масалитинова, Лили Попиванова. Любчо бе прекомпозирал „Дамите”, органично бе вмъкнал съзвучни на драматургичния текст стихове, които изпълняваше великолепната рецитаторка Гергана Кофарджиева и спектакълът се превърна в театрално събитие.
През тревожната за всички нас, близки, приятели и почитатели на Любчо 1981 г., през която той се бореше мъжки с предопределението на съдбата, бяха публикувани две мои прозаични книги: сборникът с разкази и новели „Изкачването”, в издателство „Народна младеж” и „Циганско лято”, повест - в издателство „Български писател”. Видяхме се в Докторската градина, за да му подаря екземпляри от творбите си, които бях чакал с толкова амбиции. Не бях любимец на казионната критика, отзивите бяха разнопосочни - от утвърждаващи анализи до обидно пренебрежение.
Любчо беше слаб, бледен, с кожено елече без ръкави, навътре с вълната. Пое шарените томчета, усмихна се уморено и каза: „Е, Банко, ти стана голям писател”. С всичкото мъдро снизхождение към суетата, от дистанцията на човек, прозрял по-дълбоки и съдбовни неща, тръгнал към върхове в друго измерение. Ако има такова.
И отново преди всички нас.
През 1982 г. в снежна вечер, заметнала София с тежка бяла пелена, го видях от последния ред на салона в театър „Сълза и смях”, на премиерата на режисираната от него Шекспирова комедия „Много шум за нищо”. На инвалидна количка, в елече без ръкави.
Публикувам тези писма, защото днес вече преценявам, че те не се отнасят лично до мен, а са послания към всички днешни връстници на двама редници от отдавнашни жежки лета. Към младежите, които вярват като нас тогава, че светът ще отвори врати, за да поощри усилията им, да се зарадва на таланта им.
А редникът-принц ни чака някъде отвъд планините, в другото измерение.

16 ноември 2014 г. София