ДИМИТРОВДЕН
Една жълта, закъсняла роза цъфтеше в края на пейката. Рейс в същия цвят чакаше в сянката на клена и бабите от пейката можеха да четат надписа: “Училищен автобус”. Беше тясна и дълга пейка - двайсет крачки, че и отгоре. Шофьорът на рейса я бе измерил през лятото, препърлен от юлското слънце. И тогава, както сега, се наложи да дреме три часа, докато школската трупа излезе на сцената. Днес децата още не бяха почвали - криеха се в дъното на рейса, щипеха се през фустаните, хихикаха и слушаха Еминем и Фифти Сентс преди да ги викнат.
Старец с тънък, удивително прав бастун, стоеше пред бабите.
- Ей така се редяха през август лястовиците по жицата. - обяви старчето и драсна с бастуна крив, весел полукръг в прахта. - Като вас… и отлетяха!
Той вирна бастуна на юг и ако помните Чаплин, ще узнаете как изглеждаше старчето.
- Ти птиците гледаш! - скара се една от жените. - Не знаеш, че две и от нас отлетяха! Завчера, баба Каля и Мика Лангазка… само дни преди празника!
- А!… Че къде ли съм бил? - Старчето се изпъна, смуши с бастуна тревата, едно сухо листо го перна в лицето и му спомни топлата лятна вечер, далечния звън на някакво стадо и шумата в падината - мека, податлива под двамата: той и Лангазка. Преди трийсет и… колкото там са години. Мразеше да ги смята: някога се влачеха, сега летяха, хвани им края! Бе скаран с времето, всичко му изглеждаше станало вчера. Нямаше съмнение само в едно - времето да кипне курбанът назряваше. Старчето изгуби интерес към пейката, врътна се и пак очерта с бастуна крив, назъбен полукръг.
- Да не слагате много сол! - викна към огъня. - Че много вреди… - отбеляза по-тихо.
В сянката под навеса горяха огнищата. Поп с къса, димносива брада, чакаше да освети казаните. Той излезе от навеса, отметна широкия си ръкав и оттам щръкна палецът му към старчето: “Кротко, знаем си работата!”. Тук правеха курбана гъст и бистър, малко по-солен, с роса от ситни, мазни капчици отгоре. На високата ограда пред навеса съхнеха кожи на едри, пепеляви петна. Отдолу трепереше и силно блееше агне. Лакоми оси летяха над кожите, от мокрите краища падаха едри, мътни капки. Една улучи агнето по носа, то я близна и млъкна. Мръсно, вакло като овца куче изникна от ъгъла, тръшна се в чакъла и загледа агнето. От дългото ровичкане в червените листа на репея, муцуната му изглеждаше зловещо. Нищо не бе открило в репея, само остра, дива миризма на кръв го бе съборила в тревата. Кучето сви уши и обърна глава към навеса.
Там работата нещо замираше. Пламъкът вяло се лашкаше, едва ближеше одимените дъна и двамата шетачи приближиха.
- Разкопай малко огъня. Леко да бълбукнат! - каза единият, извади от джоба си дълга, недопушена цигара и сухо млясна. Изглеждаше висок, слаб и от седмица небръснат. Другият се наведе, смушка жарта и с тънка, горяща клечка подпря цигарата. Брадатият събра шепи, смукна и пафна: един път, два пъти - чак на третия фасът се ококори.
- Тая работа с двете ниви… - каза той, дръпна яко и четинестите му бузи хлътнаха като долове. - Само корени, камък и троскот до кръста. Бий си главата, щом искаш!
Двамата хвърлиха още дърва, почакаха и когато казаните забълбукаха, по-ниският - с вид на обиден от нещо клисар - се наведе да обере пяната. Един голям, мазен мехур се надигна в мътнока, израсна и пукна горещо в ръката му.
- Леля ти келява! - викна мъжът и затърка дланта си в престилката. - Къде се завря и онзи, цапачът!
Третият помагач бе спрял в компанията на двама мъже, облечени градски. Ухилен щедро, с ръце над вратовете им, говореше нещо. Старчето-жив пергел приближи и наостри здравото си ухо към тях.
- Мацам, цапам, пайнтинговам! - обясняваше мъжът. Забавляваше се, не му се щеше да го вземат за прост шетач с омазнена престилка. - Влизам в църквата и за месец-два иконите светват. Като нови!
- Аз, как да кажа… - обади се единият от градските. - Обичам ги повече стари, омъглени, патинирани…
- И такива ги докарвам, само да поискат! - наежи се шетачът, усети старчето зад себе си и подсвирна: - Ей го и тоя ! Речи му да каже “реставратор” и обърква конците… Ре-ста-вра-тор! - викна в ухото на старчето. - Ако кликнеш в гугъл, ще видиш много за мен!
- Ако викна в какво?! - сви вежди старчето и обърна здравото си ухо, но реставраторът бе отминал и вече мачкаше голите лакти на двете жени от кухнята - отначало леко, само с два пръста, после ръцете му тръгнаха нагоре и двете го сръгаха. Някой даде знак, хлапетата от ансамбъла излязоха на широкия, измит плочник. Кипна хоро - бързо и чупливо.
- Не отгоре на сцената, браво! - скочи една от бабките. - Като някога стана, направо сред хората, хайде!
Дългата пейка опустя, бабите се хванаха при децата - днес не беше ден за отлитане. Старчето-пергел погледа малко, заряза хорото и тръгна към навеса. Мина край кожите и страхливо сви глава: ето го пак времето: вчера пасяха, днес - в казаните. Ваклото куче видя пръчката в ръката му, отмести се и клюмна в чакъла. Трябваше само да чака, още малко - и щяха да подхвърлят нещо. Всичко наоколо бе обещаващо: и кожите, оставени да съхнат, и агнето, вързано под тях, и острата, влудяваща миризма откъм навеса. Заникъде не бързаше. Бе старо куче, живееше отдавна и с годините бе научило как да отмерва времето - покрай тия кротки, рунтави блейки. Погледна пак агнето: беше рано за него: чак догодина, по същото време. Или още по-скоро - напролет, след снеговете, като цъфнат тревите…
Музиката изведнъж спря, децата пак хлътнаха в автобуса, а под навеса се събраха гостите. Жената от кухнята тръгна да раздава свещите. Жълтото снопче свърши бързо и когато стигна до мен, в ръката й видях само пет. Запазих една за себе си, другите взе старицата до колоната.
- Само едно се моля. - чух я да казва. Държеше се здраво за колоната, а отляво я крепеше единият от градски облечените. - То друго не ми остана, но поне още месец слънце да има, пък после…
- Ще има! - обеща мъжът. - Онзи там, светията, гледа отгоре и чува всичко. Ще даде - и още как!… А сега по-тихо, че отчето нещо…
Попът бе излязъл напред с овехтял молитвеник в ръка. Той бръкна в дрехата си, извади тънък електронен четец, намести го над светата книга и бучна с пръст някакво копче. Екранчето - димносиво като брадата му - светна. Агнето край оградата съвсем се умълча, кучето вкопа задните си лапи, приплъзна в чакъла към хората, а над навеса неочаквано излезе слънце. Задържа се дълго и задните редици усетиха топлината му - мека и нетрайна като спомен от лятото. Гостите се прибраха напред, скупчиха се нагъсто край огъня и свещите в ръцете им заблестяха. Огънят се усили, пяната в казаните оживя, надигна се, пак забълбука.
И попът зачете.
