РСВ
„Между осем и десет почти няма влакове - помисли сервитьорът. - Тогава пътниците се задържат при нас и човек може да ги разгледа и запомни…”
Високият едър мъж мина с разлюляна походка между масите. Стигна закачалката, съблече дългото бежово палто и тогава се огледа.
„Само при Зоя е свободно - помисли пак сервитьорът. - Тя е свършила смяната и чака Геро.”
Човекът тръгна натам. За момент всички погледи се насочиха към него. Дори грубата фланела, бяла и развлечена, не можеше да поизмени контурите на тялото му - тя висеше в кръста и беше изпъната до пръсване от раменете. Под нея се движеха мускулите - на ръцете, гърдите - като изгърбени змии, готови за скок. Нагоре не беше нещо особено - разкривено лице, воднисти, малко издадени напред очи. Посивяла коса.
Мъжът приближи масата.
- Може ли?
След кимването й той седна. Столът не се счупи. Дори не проскърца.
- Добър вечер. За вас? - попита сервитьорът и смачканата му папийонка подскочи.
- Какво ще пиете? - запита мъжът жената. - Искам да почерпя - и сложи ръце върху масата.
- Защо? - тя завъртя пръстена си, камъкът му изпусна червено огънче.
- Ще ви обясня.
„Добре й тръгна тази вечер - каза си сервитьорът. - Той има пари. Познах го. Никога не мога да го сбъркам.”
И отиде да донесе водките.
- Имам рожден ден - каза мъжът.
Жената се усмихна.
- На път ли ще го карате?
- Ще го отпразнуваме заедно.
Сервитьорът ги наблюдаваше внимателно. После премести поглед към другите маси.
„Няма спортна зала наблизо - мислеше той, докато отиваше към групата спортистки с кожухчета и натъпкани чанти. - А косите им са толкова мокри, че водата се стича във вратовете им. Пропътували са целия град с тези коси. Сигурно са загубили мача и са дошли тук да изсъхнат, докато дойде влакът.”
- Далеко ли ще пътувате? - запита Зоя.
- Докъдето стигна - той завъртя глава и видя в стената преметнатия през рамото й червено-черен шал и притихналите в блузата гърди. Видя и очите си.
- Защо са тези огледала?
- Не знам - отговори тя. - Сигурно става по-светло от тях.
Обстановката й беше толкова позната, че не я дразнеше нито червената тапицерия, нито блясъкът на огледалата. Струваше й се, че е срещала вече всички пътници - дори и тези, които никога не бяха минавали оттук и щяха да дойдат.
„Ще поиска да плати след малко, - сервитьорът наблюдаваше една от масите - бърка в джобовете за стотинки. Костенурково лице, каква прилика само… Вместо уста - цепка, носът - смачкан и полегнал върху нея; всичко - бузи, устни, ореховото топче на брадичката, се слива в наежено кълбо. Кълбото се движи, издува се, изпуска дим.”
Зоя и мъжът отпиха от чашите.
После тя видя в огледалната стена как циганчето от съседната маса, с извити вежди и святкащи очи, потънало до мазните си устни в яката на полото, поднася вилицата към устата на момичето до него, а то се опитва да отхапе половината от кебапчето и да развърже червения конец, който стяга косата му на опашка.
- Мен никой не ме е хранил така - каза Зоя, без да иска.
- Моля?
„Този зад тях не е човек, а прасе - установи сервитьорът. - Ето, изстърга млечната салата от чинията, избърса пръсти в покривката, сега тършува с клечка между зъбите си и плюе. Сигурен съм, че ще изжабурка устата си с швепс и ще го глътне.”
- С какво се занимавате? - запита Зоя.
- Боря се - каза мъжът. - Боря се по панаирите.
- Само това ли? - тя погледна бегло стената и разтри леко ружа върху бледата си кожа.
- Само това. За друго не ми остава време.
Сервитьорът мина край тях и отиде до крайната маса.
„На тези им викат мулати или метиси - и отрупа масата с чинии. - Мулат и мулатка с малко мулатче, облечено в синьо-бяла раирана фланелка. Същинско моряче. Откъде ли са? С тези дълги мигли и блестящи коси? Харесаха виното.”
- Много познати ли имате? - Зоя не можеше да си спомни как разговорът беше стигнал дотук.
- Не. Никого не познавам, освен противниците си. Тези, които ме гледат, докато се боря, не ги познавам. Нямам време. Но те ме познават.
- Интересно - каза Зоя. - Не мислех, че тази вечер ще е такава…
„Горският е внесъл и брадвата си и въздиша така, като че е искал да коли някого и в последния момент се е отказал. Няма да поръча скоро”. - каза си сервитьорът и пусна вентилатора.
Свистенето на перката заглуши гълчавата вън, на перона.
„Геро! - сети се изведнъж Зоя. - Беше забравила за него. Геро след малко ще свърши смяната и ще погледне тук. Както винаги.”
- Чакате ли някого? - запита мъжът.
- Не - каза тя и наведе глава. - Няма кого да чакам. Нямам никого тук. - Зоя сви малките си устни. - Никого - добави по-тихо.
- Не исках да ви обидя - каза мъжът. Змиите се надигнаха и шавнаха в различни посоки. Зоя погледна ръцете му, които лежаха кротко върху масата и си представи как се заключват около нечие тяло - като дъги на капан, и как месото посинява от тях.
„Хубава е - сервитьорът наблюдаваше друга маса. - Устните й са като вишнев сок. Но защо вади всичко това? Дезодорант, крем, салфетки, пликове с окъсани краища… Такива обикновено са големи глезли. И винаги водят със себе си по един влюбен идиот.”
- Тук ли работите? - попита мъжът.
- Тук, на гарата. От петнадесет години. Бях тръгнала за някъде, парите ми стигнаха дотук…
- Срещнахте някого - каза той.
- Да - тя наведе глава.
- Гарите са за това - да се срещат хората.
- И да се разделят - добави Зоя. - Но вие - защо? - тя отпи малко водка. - Оттогава досега не съм говорила за това. Никой не ме е питал. А вие… появихте се изведнъж и стана толкова…
Не довърши. Не чу, а усети скръцването на вратата и видя как Геро опипа с поглед всички маси. Извърна глава преди да се срещнат очите им.
И зачака появата му.
Но Геро се бавеше.
Зоя се облегна назад и хвърли бегъл поглед към вратата.
- Каква ти е? - озъби се сервитьорът. - Да не би да си подписал брак с нея?
- Не съм - кихна Геро. - Но всички знаят, че аз я храня и поя. Какъв е тоя…
- По-тихо. Ще те събори с малкия си пръст. Цял живот с това се занимава. Беше на почивка и сега се връща.
Когато Зоя погледна пак към тях, видя, че Геро беше седнал на масата и пиеше ракия. Оттук приличаше на синьо петно с лъскави копчета.
Сервитьорът прибра монетите и потърси в огледалата очите на Зоя.
- Мъчи се да се развърже - каза почти на глас. - Защото е възелче, неподвижно и здраво стегнато, и може само да изпраща и посреща. Знае, че за нея никога няма да дойде влак. Как се мъчи само…
- Още малко - каза тихо Зоя. И попита: - Как се казвате?
- Тимбо. Така ми викат всичко.
- А истинското ви име?
- Има ли значение? След като никой не го знае…
Геро погледна нататък и видя, че мъжът не взе рестото, когато плати.
- Ле-ле! - изцъка той и примляска. - Сега ще го заведе в квартирата си. Затова почисти вчера, още тогава е мислела… Ще го заведе и ще изплюскат всичко, което остана от снощи. Цяло парче салам, маслини… и ракия има!
Минаха край него, без да го погледнат.
Той излезе след тях.
В чакалнята се сблъскаха с група полковници. На половината околошките на шапките бяха черни, на другите - сини. Войникът на телефона прекрати веднага разговора си. Шапката му беше с черна околошка.
- И две яйца има - спомни си Геро, когато застана на перона и се огледа.
Видя ги недалеч отпред, до последния вагон. Стояха един срещу друг. Той говореше нещо, а тя гледаше нагоре към него. Кълбета пара извираха изпод вагона, обикаляха като ангелчета около тях и се топяха.
Геро мина напред и се прилепи до стената.
Изведнъж мъжът се наведе и целуна Зоя. Сетне се качи във вагона. Влакът се откъсна, колелата изтракаха. Зоя стоя, докато светлините се стопиха в мрака, сетне се обърна и тръгна бавно към перона.
Геро пристъпи напред. Тя сякаш не го видя. Едва не се блъсна в него.
- Е? - проръмжа той.
Зоя вдигна глава.
- Да не мислиш, че ще го видиш повече? - скръцна със зъби Геро. - Най-много още две седмици ще живее! Не от почивка се връща, а от болница! Моите хора го познаха, заедно са лежали… Болен е той, болен - и ще умре! Трошил е на другите костите, но и неговите не са здрави!… Ахъ!
Тя погледна очите му и видя, че са мътни и зли. Знаеше, че когато са такива, Геро никога не лъже.
А той срещна в погледа й нещо, което не беше срещал досега. И то го уплаши.
- Хайде да се прибираме - каза несигурно.
Тя се обърна и тръгна по перона.
- Къде ще идеш! При кого? - програка Геро, но не се реши да я спре.
Зоя продължаваше да върви бавно към края на перона и токовете й отмерваха времето.
Някъде яростно пищеше влак.
Валеше оранжева светлина и релсите, побронзовели и топли от нея, чертаеха пътя, по който той щеше да се втурне насам.
—————————–
* РСВ - лого на гаровите ресторанти през осемдесетте години на миналия век.
1984 г.
