Миглена Георгиева

КЪМ ВОДАТА НА КЛАДЕНЕЦА

Мирише ми на сняг,
                 на бяла споделеност
ми мирише … и на приказка,
от детски сънища
                      написана,
тръгнала да дири свойте
ангели….

Аз вярвах, вярвах.
Ала скъса се
копринената нишка.

Но знам, че ангелите
се завръщат
към хората,
които са сънували
и във съня си
щедро са обичали….

Мирише ми на сняг,
на тишина, на нежност,
защото мога
да си спомня
чистотата на сълзата…
и към кладенчовата вода
да се запътя…

СТОПАНКА НА КЪЩАТА

Бяха малко
прегръдките ми
със света.
Но се усмихвах
често…
А през зимата
се озеленяваше
и цъфваше
онова странно
лилаво цвете
по мен. И започвах
да пея навътре
в себе си…
Бях кактуса,
разбира се,
който никой
не намери.
Ала бях
и стопанката
на къщата
вълшебна,
замесила питата
с късмети
за децата си,
та да изтеглят
те света
и да познаят
сезоните, с вкуса
на пътища….
и вятър, додето
златното динено
фенерче
на надеждата
върху стрехата ни
забрави да угасне -

дори в далечината…

***
          На баща ми

Усещам как -
красив, много красив -
преминава
през всички
сезони,
а после се изгубва
в Слънцето
като в своя планета…

БАЩА МИ В ЛЯТОТО

Навестяваш
къщата
със дюлята
от злато.
Навестяваш я,
докато
Там, горе,
си приготвяш
светъл полет
към душите ни,
които винаги,
неизменно
винаги
наглеждаш…
И аз те виждам
наоколо
загрижен…,
развял белота
от коси и зима,
с едно насъщно
и сънувано
от тебе
присребрено Лято -
нашето щастие…

СБОГУВАНЕ

                 На баща ми

Тази дума прилича на сянка.
Прозрачна е, макар да има
цвета на очите ти -
на очите на внуците,
които днес питат за тебе,
и на думите - мостове
                  за преминаващи…
По тези мостове се връщам
към изворите, към кладенците,
към пътя, по който, помниш ли,
дълго вървяхме, за да се науча
и аз да вървя - все по-сама,
все по-сама… И въпреки това
светът не свърши… Защото
разговорите ни продължиха -
от моето детство до днес.
И разбрах колко голям е бил
смисълът на думите…

ПУТУВАНЕ КЪМ ОБИЧТА

Българийо хилядолетна,
гравирана със древност,
слагам те
              в картина,
в стихотворна песен,
в родопско кладенче,
в душите на децата си.
Завивам те
с безкрайната ти
светлина, когато те
ме питат със очите си
невинно:
„Мамо, има ли небе,
или река несвършваща
и птица, след която
пътят ни да е сънуване?…”
Защото колко много
пътища витаят,
колко много свободи
и изгреви,
а само една е надеждата
да се завърнеш
към изворите си
пречистен
и да се помолиш
пред иконата.
И да знаеш думите.
А те започват винаги
от родните места,
от виното, което си
отпил с най-близките…
После пътищата ни
ще са безкрайни…
Но аз знам, че
само думите изстрадани
изпълват с имена
Вселената… и носят
красота…