ПЕРО ОТ ДУХ
ПЕРО ОТ ДУХ
Предаде ме тялото!
Предаде ме без да му мигне окото.
Болежки,
чупливи кости,
глухота…
А си мислех, че всичко това
някак ще ме отмине.
Посред развалините
седи съкрушен Духът -
ближе си раните,
оправя си перушината,
слуша наклонил глава:
наоколо мляска, въздиша
подсвирква, бълнува, ръмжи,
с глас ангелски пее,
крещи под небесния свод
все този ужасен,
прекрасен
Живот!
ТИ
Ти не си просто този,
когото обичам -
то е толкова малко.
Аз те белязах
със тежко отличие:
да не бъдеш никога жалък,
дори когато си победен;
да знаеш това,
което и аз не зная;
да бъдеш по-умен и по-добър от мен;
да се втурваш в света
като в голяма вода
и да го преплуваш до края;
небето с плещи да удържиш,
когато над мен се събаря,
и пак силата ти да не ми тежи -
да си въздух,
когато криле разтварям!
Нека някой ме мрази,
нека други ме лъже,
нека ме предаде приятеля -
само ти,
ти си длъжен
да си истински, като злато.
Със съвършенство аз те наказах,
върху вярата си те разпънах…
Ти,
от мойта любов белязания,
върви, без да се препънеш!
СУЕТА
Е, да - четат те още връстниците,
останали ти верни старци и старици;
и самотни жени, внезапно усетили,
че вече е превалило пладне,
а те за любов са гладни и жадни;
и някое отнесено момиче
очакващо таен знак,
още ничие…
Стариците ще измрат.
Зрелите жени ще остареят.
Момичето ще се омъжи.
Накрая ще срещаш името си
само в кръстословици,
додето и от там го изкълват
на времето совите.
Ще бъдеш безименна,
безлика,
безсловесна -
но на теб вече няма да ти пука.
Защото ще си някъде другаде,
а не тука.
БЯГСТВО
Скучно, тежко ли ми стане,
мъртва ли съм от умора -
аз напускам с присмех таен
тягостния свят на хората
и прескачам през оградата -
със басмяна рокля, боса,
право във една ливада,
даже с поглед недокосната.
Всичко там е променено,
неочаквано и странно,
и наново сътворено
в друго време и пространство.
…Там слънцата се обръщат
подир слънчогледите,
там реките пак се връщат
в извора си чист и леден,
папратта цъфти разкошно
и дъхти на мед пелина…
Там и аз съм сякаш още
дух, незапечатан в глината,
като облак променлива
и струяща като вятър,
пръсната във всичко живо,
в нероденото прелята,
слънцелика, звездопадна…
И забравям, че ливадата
имаше ограда.
ЖЕНАТА, КОЯТО…
Лицето на жената, която пише
не се отличава с красота.
То е като страница от книга
без таен код:
нищо показно, и нищо прикрито.
Бръчки -
горчиви като самия живот.
Във очите - иронични искрици.
Понякога - гняв като острие.
По-често - милост.
Убежище
срещу бушуващите ветрове.
Жената, която пише
не ти натрапва лицето си
от реклами, екрани,
скандални новини.
ЗАЩОТО ТЯ ГЛАС Е САМО.
Не крещи,
но словата й тихи проникват
през самотни болки,
пустини,
каменни стени.
Лицето на жената, която пише,
не се отличава със красота.
Може би ще я срещнеш утре
в трамвая
и няма да знаеш,
че това е тя.
***
Нима се свършва огънят,
защото някога е грял?
Нима пресекват изворите чисти,
защото някой ожаднял
е дълго пил
и тръгнал си нехайно е свалил
в кладенчето камъни и листи?
Избистри се душата ми,
изтласка мътното и гнилото.
И бликат пак водите ласкави
с предишна сила.
Не се прощава,
но се надживява
Ако на този свят
са вземали от теб -
значи си богат.
А взелият е беден.
ИЗРИЧАЩАТА СЛОВА
Целуваха некрасивата й ръка.
Не почтителни кавалери -
целуваха я жени.
Тя се дърпаше,
разтърсена и засрамена,
готова да се разреве,
сякаш в измама уличена,
сякаш възнесена до небесата,
сякаш с тревата изравнена…
Целуваха й ръка.
заради онези нейни думи,
които те не можеха да изрекат,
а ги жаждаха -
като вик от нямо гърло,
като дъжд утешител,
като светла женска тъга…
Целуваха старата й ръка.
И тя си рече
смирено и горделиво:
„Значи - имало е за какво
да бъда жива!”
ТОГАВА
Как сме се обичали, Боже,
как сме се обичали!
И как сме се мятали
в мрежи с олово по края,
в лепкави мухоловки,
в ръждясали капани,
как отчаяно сме се блъскали
в своите съвести и вини -
за да достигнем без дъх,
изтерзани
до нашето тайно Местенце за Двама.
Голямо - колкото буково листо.
Дълго - няколко часа.
Дори няколко дни.
Толкова сладко, че после
още по-нетърпимо да ни боли…
Струваше си,
струваше си цената
тази разкошна, ослепителна любов!
Какъв дар непосилен
каква пълнота!
Защо живяхме дълго и жалко
подир това?
Да бяхме умрели тогава,
да бяхме умрели,
докато бяхме божества!
НЕИЗПИСАНИТЕ ЛИСТИ
Отлетяха ми летищата,
отпътуваха ми гарите.
Не мога догони вече
ни трамвай, ни любов…
Да си имах поне къща с порта,
че да седна пред портата -
както някога старите сливенки -
и да гледам как преминава,
без да ме забележи,
светът.
Затова пък имам едно старо писалище
и стол, на който е седял баща ми.
Там е моят
Граничен Пропусквателен Пункт.
Оттам влизат - излизат новини и спомени,
заминават си приятели,
нахлуват младите варварски племена.
Там е и моята Командна Кула,
от която ръководя късните полети
на мисълта.
Понякога ми е самотно.
Понякога ме е страх от идващия мрак.
Тогава
пред очите ми светват ослепително,
спасително
белите писти
на неизписаните листи.
БИБЛЕЙСКО 3
Мойсей води 40 години евреите от Египет
до обещаната им от Йехова земя Ханаан.
Докато измрат всички, живели в робство.
Ние сме онези, които трябва
да измрат в пустинята,
преди да сме стигнали Ханаан.
Вие, които не сте се влачили
през мъртвите пясъци на времето,
не сте се трепали над шепичката вода,
не сте заравяли край пътя
майките и бащите си,
вие, късно родените -
ще се спуснете с палмови клонки
и хвалебствени песни в зелената долина.
Ще имате всичко, на нас обещано.
Ще познавате единствено Свободата -
естествена,
изобилна,
всекидневна
както в кладенците - водата.
Нищо не ще ви липсва,
щастливи деца на децата ни!
Освен - лъвския дъх на пустинята,
мъчните ни стъпки, заличени
от вятърната длан
и оня железен тропот на годините,
когато вървяхме,
вървяхме,
вървяхме
към Ханаан!
