Иван Д. Христов

Из „Изпитание” (2012)

ЦЪРКВАТА

Попитах веднъж стария свещеник отец Константин защо църквата ни е построена на такова скрито място и в близост до дерето - на самия долен край на селото, та само когато се приближи човек до нея, може да я види добре.
Той поглади побелялата си брада и сините му очи просветнаха като живи въглени под дебелите вежди. Покани ме ако не бързам да поседна до него на пейката пред двора на къщата му. Отец Константин изпъна под расото просвитото от старостта тяло. Набръчканото му лице просия и бавно с напевен глас, като че ли четеше евангелието от амвона, занарежда своя разказ.
Било още през турско време. В едно полско село оттатък Марица живял буен млад мъж. Генчо, така се казвал момъкът, бил овчар. Турци се научили често да спохождат кошарата му. Днес дойдат едни: “Давай мляко!” Утре пристигнат други: “Давай агнетата!” Не стига това, ами взели да го налагат с дрянови тояги. Днес така, утре така - омръзнало му да търпи. Една вечер като дошли двама турски бабаити, които най-много го тормозели - причерняло му пред очите. Взел брадвата и хряс единия, хряс другия - съсякъл ги. Изкопал дупка в трънаците и ги заровил. Заличил следите наоколо и се прибрал вкъщи.
Казал на близките си каква беля е сторил и че не може да остане повече в селото. Поръчал на разплаканата си майка да не го търсят. Той щял да им се покаже, когато намери добра сгода и ако е рекъл Бог да остане жив.
Скрил се Генчо за известно време в Пловдив. Хванал се тук и там като чирак, но не му провървяло и един ден дошъл в нашето село. Пазарил се у Ибрям бей за аргатин. При стария бейски чифлик, обграден от всички страни със сенчести градини, слугувал Генчо. В близост до чифлика по онова време се издигала джамията, с вирнато минаре, под което се притуляло старото турско кафене. Там в празник отсядал и аргатинът - пришелец.
Изкарал Генчо годината и се пазарил за втора, а след това и за трета година. Ратаят не другарувал с връстниците си, ами все търсел да захване приказка с по-старите хора на мегдана. От дума на дума почнал да подканва българите да си построят църква,каквато бил видял вече в града. Намерил съмишленици сред по-будните селяни. Една вечер се събрали доста мъже в една новопостроена къща в долния край на селото - уж стопанинът ги бил калесал за гости. Работата била да споделят своята клета съдба и общо тегло.
Отишло младото аргатче и от дума на дума пак ги заговорило за църква и училище
- Да си направим, ама как? - попитали го събралите се. - Знаем, че беят и на ухо не дава да се каже.
- Ще ви кажа как - отвърнал Генчо. - Мислил съм много нощи и знам как да излъжем бея.
- Как ще стане тая работа? - неуверено и в един глас рекли селяните.
Тогава Генчо се замислил и тихо казал:
- Преди две години зарових близо до дерето железен кръст, който вече е ръждясал и оплетен от корените на върбите… Трябва да намерим добра сгода и да кажем на бея, че на това място още преди турците да дойдат е имало църква. Ибрям бей може да ни разреши да си построим нова, защото е суеверен.
Окуражили ги Генчовите думи и веднага решили трима души начело с него при подходящ момент да отидат при бея. Пред него Генчо трябвало да каже, че на сън му се явил един старец, с дълга бяла брада и му посочил мястото, където е имало старо черковище. Там в земята наред с църковните работи било заровено и злато.
Изчакали да мине сватбата на Адил, най-големия син на Ибрям бей, за да го намерят в добро разположение. Три дни в конака на бея пищели зурни, думкали тъпани и дрънчели дайрета.Отвън на поляната цвърчели чевермета, а най-хубавите кадъни от харема, облечени в копринени шалвари, кършели знойни снаги във вихрени кючеци, за да се харесат на бея.
Докато траела веселбата, от къща на къща тримата събрали двайсет златни лири за подкуп на Ибрям бей. Те търпеливо изчакали пред конака волята на агата да ги приеме.Влезли в голямата стая, където върху везани възглавници се излежавал беят. Той смучел наргилето си, а пред него стояла голяма чаша с кафе. Сторили нисък поклон на бея, а той им дал знак с ръка да говорят.
- Бей ефенди! - подхванал смело Генчо. - Много често насън идва при мен един старец с брада до земята, води ме за ръка и ми казва: “Тука има църква! Ако не я съградите отново, голям мор ще настане в селото - хора и стока ще се затрият и стопят като пролетен сняг!…”
Хванал се беят за думите и веднага още с няколко души турци отишъл на самото място. Повикали всички мъже - българи да дойдат с мотики и лопати, за да копаят. Копали какво копали, много пръст натрупали и най-после изровили закопания кръст. Подали го на бея. Той не пипнал кръста, а ги накарал още два дена да копаят. Злато заровено в земята така и не намерили. Тогава селяните наобиколили бея, който се излежавал под върбовите сенки, охраняван от свитата си. Изправил се Генчо пред Ибрям бей и подкрепян от всички изрекъл премислените преди това думи:
- Бей ефенди, макар и рая, чували сме, че Аллах има милост за всички. Ние не познаваме милостта му, защото стига само до гръцкия владика, а друм за нея до нашето село няма. Искаме, ефенди, да си изградим дом за молитви, за да славим в него и тебе и султана, и да си приказваме с нашия Бог.
- Излиза, керата, че милостта на Аллах стига само до гръцкия владика! - засмял се Ибрям бей и погладил брадата си.
- Щом усетили доброто му настроение, селяните изсипали пред него събраните двайсет златни лири. При звъна на лирите беят потрил доволно ръце и рекъл:
- Давам ви волята си да построите църква, но само ако сторите това за три месеца време и да не бъде по-голяма от четири аршина височина…
Селяните направили поклон до земята на бея и тръгнали да разнасят радостната вест из селото. Още на другия ден се захванали всички за работа - мъже, жени, старци и деца - всеки кой каквото може и колкото може. Мъкнели камъни и греди на гръб и строежът вървял. За по-малко от три месеца построили църквата - каменна постройка, до половината вкопана в земята с малки като бойници прозорчета на всяка стена и плочест покрив, увенчан с кръст. Зографин от Самоков дошъл и я изписал отвътре. За Кръстовден заблестели пред олтара кандилата и осветили ликовете на Христос и Богородица. Отслужен бил от двама свещеници от града и първият водосвет в църквата. Наскоро след това Генчо бил изпратен да се учи в Араповския манастир, а след това и ръкоположен за пръв свещеник в нашето село…
Силният и напевен звън на пиринчените чанове на селските кози заглушиха думите на отец Константин, тъй както и безмилостното време е заглушило и потулило в забрава много неща от миналото.
Станах от пейката и целунах ръката на стария свещеник. Неволно се загледах в небето на запад, където слънцето бавно залязваше зад гористия хоризонт. Тъмната ивица на гората се катереше по склоновете на планината, после бавно се спускаше надолу и създаваше илюзия, че острите върхове в далечината разрязват небето с гигантски трион.

МИЛУШ

Милуш лежеше на дървения одър в голямата стая и гледаше струйките вода, които се стичаха по прозореца. Навън продължаваше дълъг ред от тъжни и кални дни. Вятърът непрекъснато извиваше и дъждът тихо ромолеше, като обръщаше в блато селото.
Милуш погледна към дъното на стаята, където се намираха дървеният шкаф и долапите, боядисани в синьо. Погледът му се плъзна по наредените на полиците - овчарска гега, десетина чана и тюмбелеци. Лицето му беше избледняло, а очите му хлътнали и загубили предишната сила и живост. Устата му горчеше от билките, които бе пил за лек. Дробовете му хъркаха задавено и проточено свиреха. Гърбът му бе като изгнил. Болката не му даваше покой. Вече не си спомняше кой ден беше легнал и кой идеше.
Буковите дърва пукаха в огнището и по тавана се отразяваха и гонеха сенки. Милуш отвори очи, загледа се в тавана и се унесе в миналото. Болката в гърдите не замъгляваше съзнанието му и спомените му бяха тъй чисти и хубави… В болното му съзнание изплува отново образът на стария. Такъв какъвто си го спомняше - висок, вечно брадясал, със сини, много сини очи.
Овцете са издоени и прибрани в кошарата. Над Чернатица припада мрак и в синкава здрачина се губят нейните върхове и била. Двамата стоят край запаления огън, греят се и си говорят. Стою Сивков запалва лулата, всмуква жадно от тютюна и отваря дума пак за овцете. Каквото му е на сърцето - това му е на устата. “Овчарлъкът, синко, е тънка работа - казва той… - трябва да караш овцете полека, да не ги подпираш и назорваш, кога пасат. Сами да си поемат пътя, сами да си лягат на пладнишка. Сбъркаш ли ги, крият млекото и току виж, че пет оки във ведрото по-малко си надоил.” Догаря огънят, изчезва и ликът на Стою Сивков, който преди да умре, завеща овцете и малкото земя на Милуш едничкия син.
Наскоро след смъртта на стария Милуш повика Ташо Кисьов, направи го ортак и подкараха овцете към Петльов чукал. Направиха егрек, оградиха и сая. На Петльов чукал паша колкото щеш, ама и много вълци се бяха навъдили тогава на това място. Милуш имаше големи каракачански кучета, без които не можеше крачка да направи. Но веднъж по бял ден вълк му отнесе коч и кучетата въобще не джафнаха.
Отдавнашна случка и сега вълнуваше сърцето на Милуш. Беше през една мартенска нощ. Затвориха овцете в саята, събраха дърва и накладоха огън. Постоплиха се. Ташо сух, но жилав и здрав човек, взе да се стяга за село.
- Отивам - казва - да пременя ризата на жената в село, пък ти варди да не изколи мечка овцете…
- Щом е такава работата, то върви със здраве - съгласи се Милуш.
Милуш остана сам. Нагледа овцете. Те лежаха вкупом и преживяха. След това се прибра в саята и уморен заспа в сеното. По едно време силен шум го събуди. Чу се тропане на вратата и пукане на дъски. Кучетата лаеха. Овцете се разшаваха и заблеяха. Милуш стана бързо, запали фенера, грабна пушката и отърча навън. Но какво да види? Натъркаляни двайсет брава овце. Вратата разбита. Дебелото дървено серкме, с което затваряше саята, бе пречупено. “Дръж Перчо!” - викна сънено Милуш на най-хубавото куче. Но като се обърна, видя го да лежи проснато на земята. Мечката не бе пощадила и него. Подплашени се разбягаха и останалите овце. Два дена след това ги търсиха и събираха с Ташо по камънаците. Намериха и една овца, заровена близо до саята в един мравуняк. Същата вечер на това място се появи голяма, рунтава и стара мечка, но когато започна да рови, Милуш, който познаваше хитростта на това животно, я причака и уби.
После я занесоха с Ташо в селото и я побиха на мегдана, за да я видят всички селяни.
На тоя мегдан в празник ставаше голямо хоро, по два-три ката, краят му се не вижда. В такива дни Милуш слизаше в селото. Той слагаше големия овчи калпак на главата си, обличаше нова долама до коленете и се хващаше на хорото. Стройното му тяло, сините очи и мъжествените черти на лицето караха момите да се изчервяват, щом ги срещнеше с поглед.
На един такъв празник Милуш се глави за Севда - работно и здраво селско момиче. Наскоро след това вдигна сватба. Млад беше тогава Милуш, с буйна кръв. Нищо не можеше да го задържи вкъщи, когато овцете му пасяха по Петльов чукал. Един ден нарами торбата и тръгна пеш за Неврокоп, за да поръча чанове по мерак. След седмица се завърна с цяла дузина. Ама да видиш чанове! По три оки единият, а отвънка изписани. Залюлееш ли ги, пеят като камбани…
Остра болка като с нож отново прободе гърдите му. Пред очите на Милуш се залюляват чановете, люлеят се боровете, цялата земя се люлее.
В стаята влезе на пръсти Севда, състарена млада жена с разплакани черни очи и заплетена до кръста коса. Тя пристъпи плахо, за да не безпокои болния. Притури дърва в огъня и се приближи до Милуш. Севда отметна халището и допря студените си пръсти до челото му. Болният спря да бълнува. Отвори очи и я погледна.
- Да хапнеш малко, Милуш - тихо продума тя, като едва скриваше сълзите си.
Милуш закашля сухо и като протегна треперещата си ръка към Севда, бавно заговори:
- Севдо, то се е видяло, че скоро ще ми се кратят дните… Ама ми се иска да умра с отворени очи. Извикай утре Ташовия син Никола да натовари чановете на две мулета и отиде при Ташо. Нека му каже да навърже чановете и прекарат стадото през Голо бърдо. Искам още веднъж да чуя песента на чановете… - като каза това, той отпусна главата си, загледа се в огъня и дълго нищо не продума.
На сутринта Севда изпълни заръката му и като се върна, видя, че Милуш е станал от одъра. За голяма изненада, той беше се пременил сам като за черква. Болният се чувстваше по-добре и тъпаше по стаята. Той вървеше бавно, с тежки къси стъпки, но главата си държеше изправена високо и гордо. Някаква невидима сила сякаш му помогна да се изправи на крака. Мисълта, че ще види отново стадото, го караше да се държи за живота.
След обед овцете превалиха билото и се спуснаха през зелените поляни на Голо бърдо. Милуш беше седнал до прозореца и с ръце, облегнати на пармаците, гледаше натам, откъдето като бял облак се разточи стадото. Разстоянието не е много - половин хвърлей на пушка. Очите на Милуш блясват, заиграва сърцето му в болните гърди. Той вижда добре. Най-напред върви еркичът и води стадото. На врата му се разлюлява най-големият чан. След него с равна крачка вървят другите два еркича. Чановете им бият като камбани - бодро и тържествено. След тях с бърз ход вървят кочовете, които разлюляват на шиите си тревожно каба-чановете. След кочовете като широка река се люлее и точи стадото. Тук-там подскачат бели агънца около майките си и блеят. Кучетата лаят отстрани. Най-отзад върви Ташо и размята гегата. Тази музика залива като вълна нивите и ливадите. Цялата земя кънти. Песента на чановете се люлее на талази и ехото я отнася надалече. Пред очите на Милуш се залюляват светли кръгове, люлеят се чановете,люлеят се боровете, цялата земя се люлее…
Същият ден Милуш излезе сам отвън на двора. Болката като че ли го напусна. След малко Севда го намери край градината, опрян на оградата. Тя се приближи до него и тръпки я побиха. Севда погледна с въздишка, прегърна го, като че ли искаше да го задържи. Но Милуш все повече и повече изстиваше. Очите му бяха полуотворени и сякаш гледаха към Голо бърдо. Тогава тя скочи като луда, вдигна престилката към очите си, заплака и със задавен глас завика по двора.

БЕЖАНЕЦ

Животът на Стайко се заплете и усука в здрав възел още след Илинденското въстание, когато един пролетен ден тръгна да бяга със семейството си през границата на Рожен към свободна България.
По тъмно стигнаха до турския пост. Обхвана ги страх да не ги забележат и върнат обратно. Чановете на мулетата бяха затъкнати с трева, за да не се чуват. Смърчовете простираха тъмните си сенки, огрявани от месечината. Пред поста имаше вързано куче. Постовият не се виждаше, навярно спеше в караулното. Замръзнаха на място от страх да не ги залае кучето. Като по чудо то ги гледаше втренчено и не помръдна. Прекосиха бежешком границата. Въздъхнаха спокойно и заслизаха по склоновете на планината. Отправиха се към Горово, което по онова време се засели с бежанци. На мястото на изоставеното някога от турците село сега никнеха нови къщи.
Пристигна Стайко в Горово с жена си Кера и трите им деца. Дошлите преди него преселници му дадоха място за къща и градина, под високите надвиснали скали, откъдето ехото отвръщаше на песента на гайдаря.
Не се разделяше Стайко с гайдата си. Като засвиреше и запееше хората спираха работа и унесени слушаха. Горовци го посрещнаха с добро, защото в селото им дойде гайдар, който ще весели душите им.
Скоро до тях изградиха къща нови бежанци - братята Спилкови и тяхната сестра Петра, още мома. Двамата бяха някога комити в дружината на капитан Петко.
Мислеха Стайко и Кера, че в Горово по-добър живот ще живеят, но мъка им легна на сърце, заради границата не можеха да отидат и видят близките си. С гайдата си Стайко удавяше тъгата по чукари и баири. Все с песента за чуждата притъжна земя започваше и завършваше свирнята.
Дойдоха есенни мъгли. Задуха северняка. Падна първият сняг. Гледа Стайко как Кера от ден на ден става все по-нажалена, че близо година вече няма вест от близките си. Да е птичка да хвръкне към родното Дереке, майка си да види и се разтъжи.
Мина дългата зима. Запролети се в планината. Зелнаха се ливадите, разлисти се гората. Наближи Великден. На Велики четвъртък Кера запретна ръкави и замеси великденски хляб, бучна в него и боядисани яйца за здраве и берекет. Рано в събота сложи хляба в нова шарена торба. Изпрати Стайко за село Дереке на черква да иде и близките да види.
- На мама много здраве да носиш. Кажи и, че ми е бално за нея и село - занарежда Кера.
Стайко трябваше вечерта да мине границата, да остане два дена в село Дереке и пак по тъмно да се върне в Горово. Размирни бяха годините.
Замина Стайко, а Кера остана да го чака, от близките си вест да получи. След обяд треска я затресе. Разболя се, докато чистеше и подреждаше къщата. Децата играеха на двора. Полегна за малко дано болката й отмине. Почувства се зле и отиде да извика съседката си да наглежда децата. До вечерта Кера заохка, застена от болка. Обърна се към Петра:
- Да мога от някъде лек да намеря, веднага ще ми олекне.Треска е моята болест и друг път от нея съм лежала.
- В сандъка у нас има лекове - отвърна й Петра. - Моите братя бяха комити. Още си пазят лековете.
Отиде Петра у тях и донесе завит в хартия бял прах. Кера изпи горчивия лек. След малко усети остри болки в корема, като че с ножове я режеха. Запремята се в леглото и завика: “Петро, какво ми даде да пия?”
Завайка се Петра, заплака, разбрала, че по грешка бе донесла не лек, а отрова давана на комитите живи да не попадат във вражи ръце. Дочули писъците, дойдоха съседите.
Кера стенеше и се превиваше от болка. Пяна потече от устата й. Потъмнелите безжизнени очи, напуканите й устни показваха, че си отива. В нощта на Великден Кера умря. Писнаха децата. Закърши ръце и заскуба косите си Петра:
- Голям грях на душата си сложих. Как ще погледна Стайко в очите?
Тъкмо по това време Стайко пристигна в Дереке. На всички поздрави предаде. Събраха се комшиите, заразпитваха как са роднините им в Горово. Стайко стоя там само ден. Нещо го тикаше час по-скоро да се върне. Мътната вода, която на сън го повлече не му даваше мира.
Прибра се Стайко в Горово. Погреба Кера. Остана вдовец с три деца. Замлъкна гайдата му. Тъмно му стана на душата. Додея му в къщи сам да шета и пере, а времето не чакаше, трябваше нивите да оре и сее, иначе гладен ще ходи.
Закупи още земя. Спомни си думите на баща си, когато пазареше голямата нива на село: “Земя се купува като късаш от залъка на децата. Тя ни храни, но и тя с хляб се купува. На този свят всичко има край, само земята е вечна”.
Мъчно му беше на Стайко да гледа децата си заспали гладни като се върнеше късно от нивата. Разбра, че без женски ръце дом трудно се върти. Реши да потърси жена децата му да гледа.
Не мина много време от смъртта на Кера и старите хора заговориха за Петра:
- Тя отрови Кера, тя да вземе повторно Стайко, сираците му да гледа, за да умие греха си.
Дочу Петра това, което по селото говореха. Замисли се:
- Старите хора право казват - така най-справедливо греха ще изкупя.
Дори в съня си нямаше спокойствие Петра. Една вечер попита братята си:
- Бива ли вдовец да взема?
- Ти не си малка, Петро. Вземеш ли Стайко, назад не щем да се връщаш.
В неделята преди Илинден Петра престана на Стайко. Зашъта младата невеста из къщи. Отпусна се стайковата душа, че обръч преди това я стягаше. Младост е. Веднъж е живот. Наду пак гайдата, засвири, развесели селото.
Годината и тя се случи берекетна. Пролетта и лятото бяха дъждовни.
Неспирните дъждове с малки прекъсвания продължиха до средата на юли. Горовци едва смогваха да посеят и окопаят нивите. Ръжта подмина човешки бой. Ливадите и те избуяха. Направиха хубаво сено. Огласи се къра от наковални и мъжки гласове. Стойко косеше едри закоси, а след него Петра разстилаше сеното да съхне и го събираше на копи.
Не мина месец-два и Петра завехна. Щом погледнеше децата, все едно виждаше керините очи. Не се застояваше в къщи, гледаше повече време навън да бъде. Стайко с гайдата си мъката изказваше. Тя свереше и нареждаше думите на песента: “Както ми носиш гиздило, тъй да ми гледаш сираци”. Петра през сълзи му отвърна:
- Не свири тази песен, Стайко, че ми късаш сърцето!
Година не бе минала, откакто се събраха, а тежък стана живота на Петра със Стайко. Място не можеше да си намери в къщата, в която Кера бе живяла и шетала. Дните й по-лесно минаваха в работа и раздумка с комшии, но щом припаднеше вечер, нощите все по-тежки ставаха.
Една вечер Стайко пиян и сърдит се върна от кръчмата. Тежки думи на Петра изрече:
- Ти нарочно Кера отрови, за мене да се ожениш, а не децата ми да гледаш.
Тя скочи, разплака се и излезе навън. Постоя на двора, докато Стайко не я замоли да се прибере в къщи. Нощта бе мразовита, но по-голям студ бе сковал вече сърцата им.
На сутринта Стайко тръгна на воденица ръж да мели, че зима идеше. Петра го изпрати до портата и след като подмина се запъти към братята си. Помоли им се:
- Додея ми живота! Приберете ме пак при вас.
- Не щем приказки по село - отвърнаха й те. - Мястото ти е при Стайко. Ще търпиш, ти сама си го избра.
Върна се вкъщи, нито й се ядеше, нито вода й се пиеше. Съвест я гризеше: “Няма вече живот за мене!” Погледът й гледаше надолу в земята, а умът й за най-лошото мислеше. С отрова не искаше да умре, с нея бързо и леко не се умира. Скочи на двора и отправи поглед към близките скали. Дяволски глас сякаш й прошепна: “Не губи време. Направи го веднага, докато го няма Стайко”.
Отправи се към острите скали, където боровете забиваха върхари в синята небесна вис. Вървеше встрани от пътя, без никой да я види. Изкачи се Петра на върха на скалата. Надвеси се над високата бездна и свят й се зави. Хвърли се и полетя надолу. Вятърът отвя червената й кърпа. Чу се само протяжен вик, след което всичко утихна. “Какво ли лошо стана?” - питаха се плахо хората, които работеха наблизо и затичаха нагоре към скалите. Щом стигнаха, под високата скала видяха просната мъртва Петра.
Докато я оплакваха, че младост и хубост погуби от към баира се зададе Стайко, който се връщаше от воденица. Като наближи селото той чу писъци и врява. Видя пред дома си да тичат хора. Децата му се бяха свили уплашено на двора. Най-голямото се затича към него и хлипайки рече: “Мама се хвърли от високата скала!” Притъмня му пред очите. Махна Стайко с ръка сълзите да пропъди. На него ли такава участ се падна!
Погреба Петра и нова тъга го налегна. Децата му пак сираци останаха. Много мъка му се събра. Мълчалив и умислен стана. Работа не му се подхващаше. Разпродаде ниви и ливади. Удави мъката си в пиене.
Един ден натовари на мулетата децата и без да си вземе сбогом с горовци пое по каменливия път към село Дереке. Преваля Стайко през запустялата планина. Няма я вече границата. Пуст е стария римски друм. От време на време птици прелитат над него, сърна изтропва с копито по калдаръма и отново потъва в гората. В далечината, над прошарените от есента баири се точат мъгли по била и чукари.
Щом навлезе в гъстата и смълчана гора Стайко наду гайдата и подхвана песента: “Карагьоз вакъл, каматен, тая е земя лъжовна”. Нямаше на кого да изплаче мъката си. Само ехото от притихналите долове му отговори като повтаряше думите на песента и ги изпращаше към отсрещните ридове, докато гайдата замлъкна.

ЖИВОТ

Тогава бяха едни времена - на слепия очите да извадиш, на босия цървулите да вземеш!
След като германците обявиха война на русите, всичко тръгна назад. Дойдоха години от гладни, по-гладни. Работех като кръчмар. За такава работа, както казваше Нако, трябват хитри хора и точен кантар. Допадна ми търговията, идеше ми отръки. Като кръчмар продавах и брашното. Давах го по наряд. По това време в село нямаше нито шосе, нито моторен превоз до града. Брашното докарвахме с мулета.
Веднъж през зимата пратих хора да товарят брашното от Баните. Случи се така, че през деня трябваше да слезна до града с три мулета за стока. Хората докарали брашното и си го поделили по равно, а после ми донесоха и парите.
Не беше лесно да пътуваш пет часа от града до село, да газиш сняг до коляно и да минаваш с натоварени мулета през Сливов дол. Там бе страшно нещо. Пътечката тясна, заледена и очертана от самата природа, лъкатушеше по средата на една отвесна скала повече от километър. Свят ти се завива, като погледнеш надолу дълбоката пропаст. Само малко подхлъзване и добитъкът отива в пропастта. Едно по едно съм водил мулетата за поводите, докато ги преведа през това проклето място. Та си спомням, че се прибрах по тъмно. Нощта бе като всяка друга нощ - непълна луна и звезди на небето и едно притихнало и притъмняло село.
Разтоварих мулетата и си тръгнах към къщи. Не бях подминал кръчмата и срещнах Гего. Той ме поздрави, поклати глава, като че ли се чудеше дали да ми каже нещо или не и ми бутна в ръката сто лева на ония пари.
- Какви са - викам - бай Гего, тия пари? Борч нямаш при мене.
- Докарал съм брашно, Димо, един товар от Баните и съм го оставил у нас.
Ядосах се и му викам:
- Как тъй си докарал брашно? Кой ти нареди?
- Ами на, докарах. Няма да умирам от глад.
- Щом си докарал, докарал си… Ама единия чувал трябва поне да върнеш, защото и в склада няма брашно.
Пък той ми вика:
- Аз дадох на Самура половината.
- Позеленях от яд, понакастрих го хубаво и се разделихме.
На другия ден тъкмо отворих кръчмата и взех да подреждам стоката, някой отвори вратата и се спря запъхтян на прага. Погледнах - Нако, настръхнал, брадясал, обут в продънени волски цървули и стегнат с едно въженце през кръста, а на гърба му кълчищена риза с разноцветни кръпки. Той пасеше лятно време воловете на Чурко, а през зимата се пазареше аргатин ту на едно, ту на друго място за кора хляб.
Нако приближи, удари с юмрук по тезгяха, погледна ме право в очите и ми дума:
- Димо, ти си ми баща, ти си ми спасението! Децата - вика - умират от глад. Дай ми пак малко брашно, ако не искаш да ме пратиш при тате в гробищата.
- Взе си своето - му казвам. - Повече не мога да ти дам, хамбарът е празен. А за тая работа си има закон!
Нако скочи като опарен срещу мене.
- Знаеш ли закона на глада? Познаваш ли - казва - тоя закон! Може да си по-умен човек от мене, ама аз съм скъсал две-три ризи повече от тебе.
- Да не мислиш, че само на твоята глава се вършее тоя харман… Виж какво, иди у Гегови - му викам - и поискай да ти дадат двайсет килограма брашно. Кажи им, че аз съм те пратил.
Драснах му една бележчица, зарадва се Нако и излезна веднага от кръчмата. След малко се върна като пребит.
- Не ми дават бе, Димо! Не ми дават тяхната … - ми вика той и му се приплаква.
- Тая работа няма да я оставя тъй. Ще я наредим някак. Пийни сега една ракия и се успокой.
Налях му чаша ракия. Той отпи на един път половината, избърса с ръка устата си и знаеш ли какво ми вика:
- Няма рахат. Вчера пак ме извика кметът в общината. Имаше и някакви непознати хора при него. Питам го: - За какво ме търсите, господин кмете?
“Имаш да даваш пари, та затуй” - ми вика той.
- Кога имам тогава ще ви ги дам.
“Слушай, сега си върви - ми рече един от непознатите. - Но като дойдем втори път, да донесеш парите!”
- Като дойдете, добре дошли! - им викам. - Само че освен скъсаните гащи друго не мога да ви дам.
Кметът стана от масата, приближи ме, намести очилата си и ми вика:
“Ти, казва, си се напил като казак! Миришеш ми на вино.”
- На мляко ли искаш да ти мириша? - отвръщам му аз.
Нако помълча малко, отпи от ракията и добави:
- Аз десет години месо не съм виждал, а те ми искат данък за овце… Ще взема - казва - да се вдигна от село, додея ми се тоя тормоз.
- Къде ще отидеш? - му рекох. - Навсякъде е така. От тия вълчи закони не може да избяга човек.
Нако се улови за главата. Притъмня ми пред очите. Нещо твърдо и тежко като камък заседна на гърлото ми. Зарязах стоката и му викам:
- Тия мошеници гол да те съблекат и кожата ти да одерат пак се не насищат! Ами хайде двамата да потърсим брашно.
Затворих и тръгнахме. Отвън беше заледено януарско време. Нако се свил и трепери от студ. Случи се така, че минахме край неговата къща. Какъвто стопанинът, такава и къщицата му - малка, схлупена, а от вътре се носят такива писъци, че те карат да настръхнеш целия. Обърнах се към Нако:
- Без брашно няма да се връщаме, та каквото и ще да става!
Щом стигнахме Геговота къща, бутнах с крак портата и казах на Нако да ме последва. Без да потропаме, влезнахме направо вътре. От една ниска стая изскочи Геговица, цялата в брашно, и се спря като закована на прага, щом ни видя. Тя разбрала каква е работата и взела, та го омесила всичкото. Напалила даже и фурната. Викам й:
- Дай половината брашно на Нако!
Пък тя ми прави мили очи, показва ми изпразнените чували и вика:
- Нямам, Димо, нямам! Всичкото го замесих. Виж, че нямам!…
- Слушай какво ще ти кажа: щом е за човек, толкова съм добър, че може и дрехите от гърба да ми вземе, ама да разбера, че някой си играе с мене и ме лъже в очите - тежко му и горко.
Накипя ми нещо отвътре, та чак косата ми се изправи. Нако и той побара лопатата за хляба. Не се стърпях повече и викнах тъй, че се уплаших от гласа си.
- Давай брашното, иначе и ти няма да ядеш хляб!
Тестото в нощвите омесено, навдига се вече. Фурната още гори. Дръпнах Нако.
- Хващай нощвите!
Той само това чакаше и ги задърпа тъй, че щеше да разлее тестото. Геговица се нахвърли срещу него и за малко да вземат да се бият с лопатата, ако не бях ги разделил. Взех с една ръка нощвите, а с другата я отстраних. Помогнах на Нако да ги изнесем през стълбите, а оная жена нарежда и кълне след нас до девето коляно. Излезнахме на пътя. Нако зарадван започна да влачи нощвите по снега.
Придружих го до тях. Той ме въведе в тъмна и опушена стаичка. Вътре само едно дървено легло, постлано с две-три кожи и оръфано халище. Вратата изметната и от студа водата в бакърите замръзнала. Очите на жена му от пушека ли, от друго ли бяха зачервени и влажни, а в ръцете й пищеше дете, по-малко от годинка. Другите, не помня пет ли, шест ли бяха, премръзнали и гладни, веднага щом влезнахме ни наобиколиха и запротягаха ръце към тестото.
Нако се наведе под кревата и извади техните нощви. Жена му Гела, разрошена, остави малкото в люлката и набързо премести тестото в тях. Тя запретна ръкавите и взе да го препитва, като правеше малки питки и ги лепеше на печката. Децата, почти голи посред зима, подсмърчат, вземат в надпревара суровите питки от печката и ядат, та чак ушите им плющят, а от очите им текат сълзи…
Не издържах повече. Излезнах навън и тръгнах към кръчмата. Не чувствах студа, който сковаваше земята, глух бях за воя на виелицата, но някъде дълбоко в душата си чувствах болка, която ме караше да стискам юмруци.

ПАРОЛАТА

Бяха минали няколко месеца, откакто ме взеха в Беломорието запас - дружинен фелдшер, с чин подофицер. Нашата Втора трудова дружина бе разположена в село Маистро, заобиколено с маслинови гори, в близост до Дедеагач.
Беше лятото на 1944 година. Наближаваше Петровден. Мъчеше ме носталгията и ме връщаше на село, където бях оставил жена и няколко деца. Там сега започваше сенокоса. Високо в планината утрините са прохладни. Небето на изток избелява и предвещава горещ ден От сутрин до вечер въртя косата. Пред очите ми се редят откос, след откос. Росната трева блести на слънцето и се носи аромат на горски билки. Мъжка ръка иска коситбата. Дано успеят да окосят и приберат сеното.
Такива мисли се въртяха в главата ми, защото картината в Беломорието е съвсем друга. Лятото бе горещо и задушно. Из въздуха се носеха рояци комари. Нощно време палихме около спалните помещения говежда тор, за да се предпазим от тях. Имаше много болни от малария.
Районът около Дедеагач бе пълен немски войскови части, които очакваха десант. Затова и задачата на нашата трудова дружина беше да строим бункери, поземни скривалища и артилерийски гнезда.
Един ден в канцеларията на ротния командир влезе една гъркиня - около 35 - годишна, висока, слаба, с черна забрадка. Плачеше и нареждаше нещо на капитана като непрекъснато поглеждаше към мен. Капитан Герасимов - запасен офицер с побелели вече коси беше от Станимъка и знаеше добре гръцки.
Обърна се и рече:
- Попов, мъжа на тази жена е убит от немците. Има четири болни деца от малария. Можеш ли да й помогнеш?
- Господин капитан, - отвърнах аз - забранено ни е да оказваме помощ на гръцкото население. Известно Ви е как отчитам ампулите.
- Оставям те сам да решиш как да постъпиш - каза капитан Герасимов. - Имаш време да размислиш. Риска е голям.
Пълните с мъка очи на тази преждевременно застаряла жена ме трогнаха, защото аз бях оставил на село сама жена и шест малки деца.
Реших още същия ден да се срещна с немския фелдшер, отговарящ за санитарния склад. Знаех неговата слабост - да пийва заарска мастика в селската кръчма.
Отидох там и сварих немеца на чашка мастика. Поздравих го и той отвърна на поздрава. Поръчах половинка мастика и седнах при него. Фелдшерът разбираше малко български. Оплаках му се, че имам много болни войници, и нямам достатъчно инжекции против малария.
Под влияние на мастиката ли, от човещина ли? - не разбрах.
Той стана от масата и ме заведе в санитарния склад. Напълни джобовете ми с ампули.
Привечер гъркинята дойде отново в канцеларията. Капитанът ме погледна - очакваше отговор.
- Реших да помогна - казах аз, - Хора сме!
Капитан Герасимов стисна ръката ми и каза:
- Пази се от немския караул! Следвай жената от разстояние.
Вървях на петдесетина крачки след нея. Късното следобедно слънце бе разпростряло дългите си сенки по кривите улички на това тихо, сякаш безлюдно каменно село. Откъм Бялото море вечерния бриз носеше солен мирис на йод и водорасли.
Жената зави по една тясна калдъръмена уличка. Притичах след нея. Забелязах в дъното на улицата немска обходна двойка. В това време гъркинята отвори една дървена врата и сякаш потъна в обраслия с чемшири и зокуми двор на малка схлупена къща.
Запазих спокойствие. Наближих войниците, които раговаряха помежду си. Поздравих ги и подминах. След малко се обърнах - видях, че войниците ги няма. Върнах се обратно, огледах се и влезнах в къщата.
Гъркинята ме въведе в опушена ниска стая - влажна и сумрачна. От единственото прозорче влизаше бледа светлина. На дървен одър, завити с
черга, лежаха четири деца - бледи и изтощени от болестта. Пипнах челата ми - горяха от температура. Момента бе удобен за лечение на маларията. Извадих спринцовка и ампули с хинин и хиноплазмин. Поставих им инжекции.
Майката ме гледаше с благодарност и ми говореше нещо, но не разбирах думите й. Изкара няколко драхми и ми ги пъхна в ръцете. Отказах.
Вече бях на улицата и тъкмо подминах къщата на среща ми се зададе друга немска обходна двойка. Щом забелязаха, че съм с медицински вензали на куртката, единия войник веднага свали шмайзера и го насочи в гърдите ми. Изтръпнах целия. Другият завика припряно: “Парол, парол!”
Уплаших се и забравих всичко. Немците всяка сутрин ни даваха различна парола. Дулото на немския шмайзер бе опряло в гърдите ми, а до слуха ми достигаше все по-нервното: “Парол, парол!”
- Благодаря на Бога, че си спомних паролата “Унгевент”. Пребледнял я изрекох. Немецът свали шмайзера и аз облекчено въздъхнах. Докато съм жив няма да забравя думата “Унгевент”, защото ми спаси живота.
Почнаха да ме търсят да лекувам и други болни деца. Помагах, до колкото можех.
Жал ми беше за гладуващите деца. Често се навъртаха около нашата столова, държаха в ръцете си празни консервени кутии и чакаха да им дадем храна.
Дойде 4 септември 1944 година. Пристигна заповед незабавно да напуснем Гърция. Трябваше да се прибираме пеша за България през прохода Маказа.
Преди да тръгна от село Маистро ме наобиколиха децата, които бях излекувал от малария. Едни ме хващаха за ръцете, по-малките ме дърпаха за панталона и ми махаха с ръчички за довиждане. Това ми стигаше, за да бъде пътя ми за дома по-лек.

ОРЛОВО ПРОКЛЯТИЕ

Един летен ден преди доста години реших да избягам от градската задуха и да потърся прохлада в моето планинско село.
По обяд се изкачих на Добрева чука. Поскитах сам из тъмните букови гори за гъби и тръгнах да слизам към село. Пътеката се виеше по полегатия южен склон, обрасъл с бук, дъб и габър. Храстите, растящи покрай скалите, бяха почнали да жълтеят. Около тях се носеше упойващ мирис на мащерка.
Беше тих и горещ августовски ден. Реших да свия към отсрещното дере, за да утоля жаждата си. Отбих се от пътя и тръгнах напосоки. Повървях малко и пред очите ми се откри широка поляна. Стадо от двайсетина овце пасеше по нея, но нито овчар, нито куче се виждаше наоколо. Овцете се притискаха една в друга и навеждаха глави ниско, очаквайки да мине летния зной.
Дочух подсвиркване с уста. Огледах се и видях на горния край на поляната възрастен човек, седнал на сянка под храстите, да ми маха с ръка. Наближих и разпознах овчаря бай Калин Горския, който след пенсионирането бе завъдил малко овце и ги пасеше сам.
- Живо-здраво, Борисе! На въздух ли си излязъл? Трябваше по-ранко, докато не е напекло слънцето - каза той.
Повдигна от земята едрото си жилаво тяло и подаде ръка за поздрав.
- Добра среща, бай Калине! Брей, че нямаш остаряване! - отвърнах на поздрава и избърсах потта от челото. - Зажаднях и тръгнах да пийна вода в дерето, ако не е пресъхнало от сушата.
- Още не е пресъхнало… Преди малко ходих да налея манерката.
Бай Калин извади манерката из под близкия хвойнов храст и жадно отпих от водата.
- Седни - покани ме бай Калин. - Почини си малко, пък и дума да си кажем.
Приседнах на сухата трева, под сянката на дъбовите храсти, и неволно зареях поглед високо в небето.
- Какво гледаш нагоре? То и врабците се изпокриха от жегата… Едно време какви големи орли се виеха над Равния камък - сякаш на себе си рече той.
- Орлите сега са само в Зоологическата градина -казах аз и отправих поглед към високия Равен камък, изглеждащ застрашително на отсрещния планински скат.
- Слушай каква история ще ти разкажа.Може да си я чувал, може да не си я.
Бай Калин свъси дебелите си вежди, свали каскета от побелялата си глава и бавно заразказва:
“Някога, разправяха старите хора, над Равния камък, там, където свършва поляната и започва гората, имало голям мощен дъб, на който никой годините не знаел. Дървото било много високо и се виждало отдалече. Разперило грамадни клони,то приличало на гигантски исполин, подпрял небесната вис. Ни бури, ни ветрове, ни тежки снегове могли да го сломят.
На върха на дъба свили гнездо орел и орлица. Всяка пролет те грижливо пристягали гнездото и отглеждали по едно-две орлета в него. Колко поколения орли били отгледали, никой не знаел.
Покрай дървото се извивал и старият римски път. През него от край време нашенци вървели с натоварени мулета за града. Пътници, овчари и козари, щом минели покрай дървото, сваляли шапки, правели поклон и смирено се кръстели. После дълго гледали в дъба и небето над него, където орелът и орлицата волно махали с криле и описвали невидими кръгове.
По онова време на село живеел козар на име Кара Стоян - млад и буен човек. Пасял селските кози. Все щуротии се въртели в главата му, защото не бил с всичкия си.
Била ранна пролет.Забълбукали изворите, закукала кукувицата, вейнал развигорът - зелнали се лъки и хълмове. Гората оживяла от птичи песни.
Един ден козарят подкарал козите на паша в близост до вековния дъб. Дявол някакъв влязъл в главата му, та замислил каква беля да направи на орлите.
Скрил се Кара Стоян в близките до дъба храсти и зачакал. След малко орелът литнал във висините и превалил билото на планината храна да търси. Издебнал и орлицата да напусне гнездото и се заизкачвал клон по клон на върха на дъба. Щом стигнал до гнездото, посегнал, взел в ръка двете замътени орлови яйца и ги пъхнал в пазвата. Слязъл на земята. Събрал сухи клони,наклал огън и опекъл в жаравата му яйцата. После плахо заоглеждал небето във всички посоки. Видял, че орлите никакви ги няма. Качил се на дървото и оставил яйцата в гнездото.
Върнала се по едно време орлицата. Покрила с тялото си яйцата и започнала да мъти. Лежала дълго над тях. Минали месец, два, три… Обръщала с ноктите на краката си яйцата и пак лягала върху тях да ги топли, но орлета не се излюпвали. От грижи по яйцата и мъка за рожба тя изтощяла и един ден умряла в гнездото.
Орелът записукал жално, сякаш плачел за любимата си. Изместил мъртвата орлица от гнездото и легнал да мъти яйцата той. Така дочакал да дойде зима и една сутрин, когато гората осъмнала побеляла от сняг, орелът от изтощение умрял.
Минали, не минали месец-два и Кара Стоян залинял. Легнал болен от неизвестна болест и занемял. Прокълнат от орлите, скоро след това си отишъл от този свят.
Минала зимата и в планината дошла нова пролет. Така и не се раззеленил големият дъб над Равния камък. Започнали да съхнат напъпилите клони на дървото. Най-напред изсъхнали тези около гнездото, а после един по един и всички останали. До есента целият дъб изсъхнал…”
- Тежко е орловото проклятие! - рече бай Калин, поизкашля се и подкара стадото на водопой.