Бойко Беленски

Откъс от новия исторически роман на автора

Неуспехът при спускането в геена се оказа различно събитие от другите, с които човек се примирява, а може би пътуването до Колхида и преодолените перипетии бяха променили Орфей до неузнаваемост. По принцип той не беше домосед, постоянно имаше нужда от движение и нови изживявания, които да го разсеят и откъснат от сполетялото го нещастие. А всичко тук му навяваше тъга и засилваше мъката му. Останеше ли на едно място, все се вглъбяваше в своето минало и затъваше в блатото на невъзвратимото, което бе равносилно на бавна смърт.

Освен това хората го гледаха съчувствено, със съжаление. Какво като е богоизбран и надарен със завидни качества? Нали въпреки всичко е нещастен, по-нещастен от тях. Някои дори злорадстваха. Той не можеше да понесе тържеството на посредственото превъзходство и реши отново да замине нанякъде. Колкото по-надалече, толкова по-добре. Надяваше се след време сърцето му да се успокои, а умът му да се просветли.

Една нощ му се присъни неговият предтеча, който го призова: „Орфеосе, ти трябва да поемеш по пътя на Уану и да посетиш Хеми, където са част от нашите родословни корени и устоите на разпилените скрижали на Божествена вяра. А щом се обогатиш със съхранените мъдрости и познания, възвърни величието на вярата ни и сиянието на Бог Дион-Иисус”. Кой бе Уану?

Уану е един от синовете на тракийския владетел Сануи (1) (син на Нуи), чието име на тракийски значи Пръв по море. Той основал царство в Северен Египет. Името му намираме и в Палетата на цар Нармер, където се упоменава, че той идва с корабите си от север. Това е нулевата династия в Египет. Но Уану бива убит от царя на Южен Египет. Затова брат му Ятуеф отмъщава за неговата смърт и като обединява цял Египет (Хеми) под тракийска власт, оставя втория си син Тер (Тцер) (2) да царува в столицата Буто при делтата на река Гион (3). По този повод в Тракийските хроники се казва: „Така се обединиха в едно земята на Хемус (Тракия) и Хеми (Египет), както се съчетават съпруг и съпруга.” (4)
В края на дните си Ятуеф се преселва при сина си Тер в Хеми, защото стигнал до заключението: „Ако завладея целия Хем, ще владея целия свят - от северния край на света до южния и земите на всички морета между тях…” (5). А земята била пълна със злато, както земята на Хемус, та дори и повече. А и река Гион била много по-пълноводна от река Писон( 6), затова долината й се славела като най-плодородната житница на света.
След Тер (Тзцер) на престола се възкачил цар Дан (Ден) (7) , а след него - цар Навкаа (Каа) (8). Смятали го за един от най-мъдрите мъже в Хеми, бил справедлив съдия. При него за съвет и помощ ходел дори великият свещеник на храма на Птах - Уебнар.
Навкаа наследява синът му Тозорт (Зосер) (9). Той построил и първата пирамида. Неговото управление се запомнило като златен век в земите на Хеми. Тозорт възстановил и задължителния принос в храмовете на Бога - а именно една десета част от всичко придобито под слънцето. След смъртта му неговото място заел синът му Секем (10). И той като баща си построил пирамида, но най-голямата издигнал след него Хуфу (Кхуфу) (11) .
Много по-късно елините щели да изопачат истината чрез своите предания за последователите на карите - пелазгите. Те били майстори на кораби, свързани с Бог Посейдон и обитавали Балканския полуостров. Според наложилия се мит синове на Посейдон били братята близнаци Египт и Данай. Първият по техни твърдения станал владетел на отвъдморската земя, наречена в негова чест Египет, а вторият властвал над остров Крит.

Орфей реши да последва пътя на щъркелите и жеравите, които зимуваха край блатата при изворите на Нил. Искаше да отиде в Египет, защото се прекланяше пред своите предтечи, станали родоначалници на този народ, и се надяваше да опознае живота им. Възнамеряваше, както бе казал на Тонар, да открие пределите на своето невежество, защото само там можеше да прозре сложния закон за възхода и упадъка на всяка цивилизация. За избора му допринесе и Евтерпа, която го упрекна, че той като избраник е загърбил завета на своя праотец: да възстанови Божиите постулати, които Ресос бе нарушил, а потомците - забравили… Освен това сред траките битуваше мнението, че край Нил се намира раят на света. А щом човек вече е успял да влезе в ада и да се завърне невредим, защо да не попадне и в неговия антипод?

Овдовелият наследник на Арганд опита да си представи страните, откъдето трябваше да премине, за да стигне началото или края на ойкумена (12); моретата, които щеше да прекоси; и земите, по които да странства. И въпреки че изповядаше „опознай света, за да го обикнеш”, потръпна. Този път можеше да не оцелее. Но какво вече го задържаше на белия свят?

Авантюрист по душа, той не бе потаен човек, затова разгласи и обсъди с познатите си намерението да замине за далечните земи. От решението му Марпесия беше съкрушена. Тя не искаше отново задълго да се разделя с любимия си син.

- В името на боговете не скверни вековните ни традиции. Поеми короната! -
възнегодува носителката на властовата диадема.
- Решил съм, майко. Искам да изкупя вината си. Ще се отдам на познанието и изкуствата.
Пред познатите си царицата се оплака:
- Помолих го да остане, да не заминава, а да поеме властта, но той никога никого не слуша. Упорит е и щом веднъж реши нещо, никой не може да го спре.
Другите също не го насърчиха, дори се опитаха да го вразумят, напомниха му за опасностите, които щяха да го дебнат от всички страни, но Орфей остана непреклонен - вярваше в своята щастлива звезда.
- След Колхида погледът ми стана по-широк, светът - по-близък и достъпен. Зоват ме далечни страни като на гости, а може би и нещо повече… Ще търся важни, забележителни срещи и нови земни вселени.

Любопитството му нямаше граници. Още повече че Евтерпа допълнително го мотивира:
- Там ще научиш, че щастието е благо, към което се стремят всички хора, и за да се постигне, не е необходимо само добро потекло, а възпитание, добродетели, приятели и късмет… И не на последно място - здраве.
Каза му, че не бива да тръгва сам, защото изтощението му е стигнало предела, зад който стои само гробът.
- Този път съм решен да дойда с теб, приятелю - заяви Тонар.
- Защото Евридика е мъртва, нали? - попита заядливо Орфей.
- Защото вече няма за кого да се грижа… - замълча и добави: - Майка ми се помина, сега съм сам.
- Ти искаш да ми поднесеш в жертва приятелството и живота си, но аз не ги искам. Не се натрапвай.

Напразно. Приготовленията не бяха дълги, а по-скоро нехайни и припрени. Беше началото на майманктрериона (13). Рано сутринта на уречения ден, в който възнамеряваше да потеглят, майката на Орфей погълна отрова. Искаше само да осуети намеренията му, но постъпката й се оказа фатална. Това забави заминаването с няколко дена.

Облечена в бяло, тя бе положена върху рогозка, ръцете - скръстени, а между устните мушнаха цвете. В краката й положиха препарирана нейната любима котка. Никой не виеше, никой не плачеше. Присъстващите запяха и заиграха около трупа. Всички се радваха, че Марпесия се бе пренесла в другия, по-добър свят.

- Тя е обърнала гръб на всички злини и болки в този несправедлив живот - подчерта Евтерпа.

После натрупаха клада и запалиха огън. Простиха се скромно. Не направиха щедър курбан. Заклаха само гъски, патици, кокошки и се пооблажиха в нейна памет. Докато се черпеха, известно време присъстващите питаеха почтително приличие, но не мина много и отделни групи се разбъбриха. Те заобсъждаха жеста на Орфей. Като пръв наследник нему се падаха всичките владения и царската титла, но той пожела да отстъпи трона на по-малкия си брат Лин. Първородният син имаше много по-големи амбиции и стремежи, отколкото можеха да си представят роднините му.

След като погребаха Марпесия с почести, полагащи се на царица, и Орфей официално предаде властта на Лин, блудният син, заедно с Тонар, пое на път. Към тях се присъедини и Сиризанда, който кипеше от жизненост и правеше впечатление на решителен младеж. Той внушаваше не само всеотдайност, но и интелигентност, иначе от него струеше неблагоразумие, буйство, сякаш всеки момент щеше да си навлече беля. Имаше хубаво лице с чисти черти, изписани вежди и тъмни, искрящи, весели очи, които сгорещяваха, но бе доста своенравен и необуздан. Приличаше на човек, създаден от огън и ствол, на когото пламъците са поразили клоните, затова и кожата му бе матово опушена.

Създателят бе успял да постигне онова съвършенство, с което твърде рядко ощастливяваше своите творения: строен, симетрични пропорции, впечатляващо лице. Сиризанда знаеше как изглежда, но си и личеше, че не се главозамайва от това. Надделяваше внушението, че е над тези неща, не робува на външността си, макар името му да значеше „изящен стилист”. Може би затова видът му бе доста спретнат. Очевидно единствено полагаше големи грижи за дрехите за сметка на физическата си външност.

Оказа се обаче, че притежава повече зъби, отколкото е необходимо, но това щяха да научат много по-късно. Сиризанда бе рядък екземпляр, готов да се хвърли във всяка авантюра с жар. Бе човек на крайностите. Нещо смътно, познато и близко откри у него Орфей, което ги сродяваше. Допадаше му неговото откровение. Може би точно от такъв спътник имаше нужда. Сиризанда се открояваше с пъргавия си ум и красота - красотата на грациозното, диво животно. Благородникът беше снизходителен към особняците, затова с удоволствие го прие и взе със себе си, съгласи се да му стане побратим. Възнамеряваше да го опитоми.

Новоутвърденият цар проводи брат си с думите:
- Египтяните са над всички народи със знанията си, но ти ги надмини с просветление и мъдрост.

Тръгнаха рано, преди зазоряване, защото искаха слънцето да ги огрее вече в ниското. Ранната есен влачеше по хребетите гъсти, влажни мъгли. Лъхаше на хлад. Стадата се прибираха в зимните черди. Листата на дивите круши бяха станали кървавочервени. Есенните дни са по-хубави за лов, отколкото за път, но нямаха избор. Обширна бе тракийската земя. Огромни пространства трябваше да се преодолеят, за да се види морето. С два впряга стигнаха до Абдера. Извадиха късмет. След няколко дена потегнатият „Арго”, вече със сбран екипаж, заминаваше, за да достави памук от Египет. Подобна възможност не беше за изпускане. На борда му попаднаха срещу споразумението Тонар и Сиризанда да са част от екипажа.

Мощните удари на греблата изтласкаха кораба от пристана и ветеранът пое своя курс. Вдигнатите платна се издуха. Трябваше само да изправят реите и да се държат по полъха. Всичко останало вършеха послушното корито и сговорчивият бриз. „Арго”се понесе пред вятъра на северозапад, като остави след себе си пенлива бяла следа.

Новият капитан, който се казваше Гамет - горд, твърд, с набраздено чело от възловати бръчки, стоеше като допълнителна мачта, здрава, устойчива и разбиваше вятъра с гърди. По дългата му кокалесто-мускулна снага нямаше излишна тлъстинка, както и брада на изопнатото му лице. Четиридесет години непрекъснато в морето!

Животът му се бе превърнал в постоянна тъжна вахта и нямаше светлик, въпреки красотите и емоциите, които зашеметяваха всеки пътник. Живот в обкръжението на изпечени морски вълци и все пак в отчуждение и самота. Той бе направил приживе жена си вдовица, захвърлена на брега, с разбито сърце. Мрачен, зъл, Гамет хем се изявяваше като господар на себе си, хем бе роб на кораба. Една своенравна, деспотична личност, с променливо настроение в зависимост от изпитото вино. Никой от екипажа не беше го виждал да се смее от сърце. Той беше мълчалив по природа, но лесно се дразнеше и избухваше, а напушеше ли се до крайност, поведението му избиваше в лудост. Изнервеше ли го нещо, не спираше да говори и ругае със задгробен глас. Често изпитото вино го правеше неприятен и безпомощен, но капитан Гамет винаги можеше да разчита на своя помощник Лех, който понакуцваше, ала иначе бе много усърден. Независимо от всичко Гамет излъчваше някакво външно величие, което приковаваше, и всеки край него се чувстваше като Прометей, сраснал се със скалата.

Останалите членове на екипажа бяха сбиротак, но си разбираха от работата. На всеки кораб има групи, съставени от отделни забележителности. Един от тях бе готвачът Маринат. Той бе удивително слаб, с тънък врат. Приличаше на чапла, която търси риба сред вълните, за да я сготви. Щом корабът излезеше в открито море, Маринат не даваше дори на капитана да влезе в камбуза, защото там той беше цар, който свещенодействаше. Маринат се отнасяше еднакво равнодушно и непочтително към всички, дори към Гамет, защото си знаеше цената и беше сигурен, че друг такъв майстор готвач няма да се престраши и качи на тази заплашително поклащаща се и поскърцваща дървена черупка.

Рибните ястия, които приготвяше, бяха великолепни. Накрая самите моряци щяха да се превърнат в риби и със съжаление да отплуват, като си спомнят за неговите гозби, но винаги всичко, дори и хубаво, си има край.

При тръгването екипажът и пътниците бяха привидно в добро настроение.Великолепно е да поемеш на такова приключение, когато не си сам. Орфей и Тонар уж се бяха примирили с обстоятелствата и сигурно щяха да приемат факта, че Евридика вече я няма и никоя не може да я замести, ако тази празнота не ги караше непрекъснато да мислят за нея, без да споменават на глас името й. На този свят няма нищо по-лошо от това да те презира човекът, на чието мнение и дружба ти държиш; да те води за носа със снизхождението, че от теб нищо не става, но той великодушно прощава твоето несъвършенство и безхаберие. Заедно с това Орфей изпитваше неудържимо любопитство да стъпи на митичната земя, която прежни пътешественици бяха описали с такъв възторг.

Скоро между хората на плавателния съд възникна онази корабна близост, която се дължи повеече на обстоятелствата, отколкото на сходните характери и общите вкусове. Непринудено привлечени един от друг, Орфей и Сиризанда бързо намериха общ език чрез размяната на спомени от досегашния си живот. Те разговаряха оживено, дружелюбно.

- Обичаше ли я? - питаше младежът.
- Малко е да се каже, че я обичах, аз обожавах Евридика. Тя е най-прекрасното същество, което съм срещал.
- Тогава защо я изостави и хукна по света?
- Защото трябваше да се убедя, че няма друга като нея. Защото човек не може да живее в пашкул от щастие и да не откликва на неволите на другите. Това свива кръгозора, превръща го в точка, която е нещо като разрастваща се бенка върху кожата на личното щастие, и човек е обречен.
- Човек няма полза, ако спечели целия свят, но загуби душата си…

Орфей също се мъчеше да надникне в дълбините на неговата душа. Младежът му разказа за себе си. Бил буен, неудовлетворен, самотен - самопризнанието му и при запознанството, и сега прозвуча като зов за помощ. Човек може да разкаже всичко за себе си, само не и действителния си живот, защото той винаги се оказва много по-скучен, отколкото окичените с украшения и мечтани изживявания измислици. Иначе Сиризанда бе словоохотлив и обичаше да слуша собствения си глас. Говореше с необичайна живост и енергично жестикулираше. Но се държеше като човек, който никога не е раболепничел и никому нищо не дължи. Той беше самоуверен. Обичаше да спори, да се налага. Не можеше да скрие презрението си към потайните хора и подлеците. В негово присъствие Тонар се държеше сковано, защото не понасяше приповдигнатата му самоувереност и хапливия език, поради което го недолюбваше. Сиризанда притежаваше остро око за човешките слабости и никога никому нищо не прощаваше.

- Не мога да определя кое надделява у Тонар: злобата или завистта, подлостта или безсърдечието му? - споделяше пред своя повелител младежът.

Тъй като имаха сходен начин на мислене, Орфей веднага откликна:
- Той уж е змия, лесно сменя кожата си, но душицата му остава същата - калпава.

Сиризанда не само зад гърба на Тонар, а и в присъствието му се забавляваше за негова сметка, което изостри отношенията им, но за разлика от Тонар в поведението му нямаше преднамереност. Той не предполагаше, че спътникът му не понася насмешките. Всъщност шегите бяха приятно хапливи, забавни и само глупак можеше да се обиди от тях. Постепенно споровете им станаха жлъчни, нескончаеми. Орфей уж не вземаше страна, но се държеше доста сдържано с него и осъзнаваше, че в присъствието на Сиризанда ще му е все по-трудно да играе своята двойствена игра.

Това бе нещо като отмъщение. Така Тонар изпита не само неприязън, но и страх от Сиризанда. Скоро обаче лъковете на свъсените му, ръждиви вежди престанаха да пускат ответни стрели.

Сиризанда се оказа безгрижен веселяк, нито смел, нито страхлив, посрещащ опасностите както дойдат, с изражение на всепоглъщащ лакомник. Скоро той спечели благоразположението на всички със своята всеотдайност.

Всъщност истинският лакомник бе Тонар. За двамата важеше поговорката: „Насипеш на едного с шепи - все беден, другиму подхвърлиш трохи - все сит”. За работата Тонар бе последен, за храната - пръв. За маси им служеха буретата с прясна вода, хванати здраво за пода. Тонар с ненаситни очи гледаше дажбите и винаги се надяваше ножът да се отплесне в негова полза, а черпакът да прелее от препълване. Ако имаше как, би натъпкал търбуха си като трюм на търговски кораб. Закономерно той стана прицел на всеобщите шеги и най-вече с факта, че бе помъкнал със себе си каменна плоча с името и годините си, та ако корабът потъне, по нея след време да установят къде е краят на жизнения му път. Тонар получи подигравките на другите и поради своята саможивост. За разлика от Орфей и новия му приятел той почти не общуваше с останалите, което го отчуждаваше от екипажа.

Спътниците на Орфей чистеха палубата, даваха и дежурство по мачта. При хубаво време това задължение е приятно, но при лошо си е направо наказание. Като разтоварващо занимание трябваше да плетат щитова рогозка за допълнително укрепване на корпуса. Тонар се открояваше като зрелищен новак, който се бои от морската стихия, но не иска да покаже това и така изпадаше в още по-комична ситуация. Понякога този разкрачен човек, който търсеше опора в най-нестабилните неща, се превръщаше в баласт. Стиснал някое въже, до самозабрава стоеше безмълвно загледан в безкрая и се изявяваше като истински фаталист, ако някой се опиташе да го изведе от вцепенението му. Станал бе толкова тромав и несръчен, че трошеше всичко, което можеше да се счупи. Него, Орфей и Сиризанда ги свързваше най-вече това, че имаха обща съдба и крояха общи планове.

Едва на борда на кораба Орфей възвърна спокойствието си. Бе облечен в хубави, но удобни одежди, които улесняваха придвижването и престоя в затворени пространства. Дрехите способстваха за хигиената по време на пътуването. През цялото време той само два пъти изтръгна звук от своята свирка, но той бе тънък и неуверен. За екипажа той бе олицетворение на страданието. Който е влизал в ада - личи му. Загуби дарба да се усмихва, а песните му ставаха дълги, провлачени и тъжни, мъчителни.

Минаха покрай остров Самос. Ленивото полюшване приспиваше. Едва когато стигнаха митичния Крит, морето се оживи. Акостираха в пристана на миролюбивия остров, който се славеше с това, че няма крепостни стени и бойници. Натовариха някакви стоки и „Арго” се насочи към Египет. На мачтата кацна птица в очакване рибните пасажи да се появят в преследване на кораба. Това бе добро предзнаменование. Имаха си изпращач, който дълго щеше да е с тях.

Корабът плаваше по жилите на морето и поддържаше курса си с такава неотклонна точност, сякаш не звездите го направляваха, а някакво въже го влачеше от бряг към бряг. За разлика от предното пътуване, това не бе изпълнено с толкова чудеса. Дните отлитаха необикновено скучни. Всеки бе зает с нещо, а Орфей с всичко, което можеше да отвлече вниманието му от лошите спомени, най-вече да пише поредната си творба. В действителност благородникът нямаше никакви задължения и можеше отпуснато, лениво да прекарва времето си.

Над него небето представляваше чисто, безкрайно пространство, удавено в лазурносиньо, и само понякога се мяркаха перести облаци с причудливи форми. Морето пееше монотонна погребална песен в унисон с настроението на самотника. Често някоя риба изскачаше от вълните, извиваше се като ослепителна дъга и преди да попадне в тигана на Маринат, отново се губеше във водата.

Към края на пътуването капитанът оряза дневните дажби до поносимия минимум. И това бе логично, защото припасите бяха пренебрегнати за сметка на стоките. Гамет имаше славата на непоправим скъперник, а по време на пътуването - на строг, безкомпромисен предводител. Той стана още по-раздразнителен, защото и виното намаляваше.

Затова започна грубо да се отнася с всички, дори с прочутия си гост. Манталитетът му бе - дебелият край на тоягата, което никак не допадна на Орфей. За знатния тракиец нямаше човек на борда, с когото да не се спогажда, освен с Гамет, но на кораба капитанът е законът и справедливостта. Орфей така и не се приспособи към проявите на тормоз. Просто се опита да не влиза в досег с противния тип, който най-безжалостно използваше спътниците му. В тези условия видният тракиец бързаше да достигне крайната си цел.

Повече от два месеца се клатушкаха в едната посока напук на всички ветрове и подмолни течения. Вече мечтаеха да хвърлят котва в някой тих, гостоприемен залив. Един ден в небето закръжаха птици. Скоро се появиха и други доказателства, че приближават суша. Не след дълго се разнесе радостен вик, че тя се вижда и ги очаква. Орфей се взря с жаден поглед в приближаващия релеф с формата на банан. Избуяваше пищна растителност. Преобладаваха палмите. Щом „Арго” се появи на хоризонта, от брега се откъснаха множество лодки.

Така корабът скоро се оказа сред пасаж от дървени акули, които го атакуваха с търговска цел. Те бяха претоварени с всякакви тропически плодове и екзотични животни, предназначени за размяна. Докато Орфей стоеше облегнат на фалшборда, десетки канута се въртяха около кораба в очакване на стокообмена. Последиците от това пренаселение потвърдиха констатацията колкото повече малки лодки наоколо, толкова по-бавно придвижване.

Пристигнаха благополучно, защото такава бе волята на бог Збелсурд. „На египетска земя ще стъпиш умит и пречистен” - бе му казала пророчицата Евтерпа. И наистина, когато стигнаха делтата на Нил, валеше силен дъжд, който отми всичката нечистотия от тях.

Това бе времето след Амаранската епоха. Осемнадесетата династия вече бе история. Знаковият фараон-реформатор Аменхотп ІV (14), прекръстил се впоследствие на Ехнейот и самообявил се за избраник на Слънцето, не само бе отречен и заклеймен. Той бе и прокълнат като „престъпника Ахетатон”. Столицата му Ахайот (15), разположена в Среден Египет на десния бряг на реката, бе срината до основи.
С последователното възкачване на трона на Ейе и Харемхаб идва ред на Деветнадесетата династия, чийто знаков представител Рамсес ІІ царува цели 66 години. Тогава столицата от Тива е преместена в Мемфис. В средата на своето царуване Рамсес ІІ въздига нов град. Нарича го Пер-Рамсес (16). В един от папирусите Пер-Рамсес е определен така: „Царят си построи град, който се нарича Победоносен. Той се намира между Палестина и Египет и е пълен с всякаква храна… Всички хора напускат градовете си и се заселват в неговия окръг. В западната част на този град се намира храмът на Амун, а в южната - храмът на Сетх. Астарта е на южната граница, а Буто - на северната. Крепостта, разположена вътре в града, прилича на хоризонта на небето. Рамсес, обичаният от Амун, живее в този град като бог”.
Отнетата от Аменхотп ІV власт на жреците е изцяло възстановена. Отречен е монотеизмът, както и ореолът на жреца Амун Тивански. Единобогът Йот е низвергнат. Вече никой не пее:

Прекрасен е твоят възход в небето.
О, Йот, начало в живота на всичко!
Ти си прекрасен, велик…

В религията всевластният Амун се обединява с хелиополския бог Ре, за да се получи всеобхватното божество Амун-Ре.
Армията също е реорганизирана и подсилена. Тя се състояла от четири големи групирования, носещи имената на главните богове на Деветнадесетата династия - Амун, Ре, Птах и Сетх. Всеки корпус се придвижвал с колесници. Така войските станали по-маневрени, което позволявало да се провеждат стремителни атаки. Образувани били големи отряди от наемници. Но Рамсес ІІ не успява да засенчи славата на своя баща. Той отначало потушава въстание в Нубия. Разбива шерданите. Едва се спасява при битката за Кадеш. При втория поход в Сирия вече е много по-предпазлив. Три години упорито се бори за завладяването на Палестина. Стига до река Оронт и успява да сключи изгодно примирие с хетския цар Хатушил ІІІ. В харема на Рамсес ІІ се появила хетската принцеса Маатнефруре, което на египетски значи Съзерцаващата красотата на Слънцето, тоест тя станала поредната жена в неговия харем. През цялото си управление Рамсес ІІ води не само дългогодишни войни, но и развива успешна строителна дейност. В Тива построява великолепния храм Рамесеум.

Когато Орфей се насочи към африканския бряг, египетската държава бе в своя разцвет. Въпреки познанията и очакванията, тракиецът бе напълно неподготвен за тази среща. Толкова далече е Египет от Тракия и толкова много плаване, че когато видя мечтаната земя, не можа да повярва на очите си.

Бялата пенлива линия на прибоя приближаваше. Всъщност корабът се движеше бавно, но уверено към нея. Личеше си, че капитанът добре познава крайбрежието. Водата в лагуната беше дълбока и спокойно можеха да хвърлят котва в подковообразен залив, но се насочиха към Пелусия. Корабът ги свали в края на устието на Нил.

Там се прехвърлиха на голяма лодка с шестима гребци, която ги понесе навътре в Долен Египет. Плаваха нагоре срещу течението и съвсем близо до брега. Застанал на носа на лодката, Орфей попиваше жадно природните картини. Тук водната повърхност не потрепваше. Палмите бяха превити и челата на някои докосваха водата, сякаш се кланяха на новодошлите. Над тях прелитаха птици-рибари и ята диви гълъби.

По това време в делтата на Нил нивото на реката се бе покачило с петнадесетина лакътя и водата заливаше орните земи. Нападнаха ги ципокрили, големи колкото врабчета, но много по-грациозни от пернатите. Тук се въдеше някаква опасна муха, от чието ухапване се появяваше гнойна пъпка. В нея набъбваха невидими личинки, които попадаха в кръвта и проникваха в очите. Скоро зениците се пръсваха и изтичаха като жълтък от счупено яйце.

Затова се натъкваха на толкова много слепци, зареяли своите невиждащи гнойни кратери в надеждата пак някога да прогледнат или поне да се докоснат до човешката щедрост и добротата. Дори опитаха от листата на еуфорбията, с която се хранеха животните. Отвред уж нови възприятия, нови изживявания, а в началото на странстването всичко си беше като у дома - и езикът, и названията на местностите, както обичаите и яденето. Зеленина, мир и безопасност царяха на тази земна точка, където вирееше елитът на цивилизацията. Впрочем зеленината бе най-гъста по поречието на пълноводната река и в разхвърляните като острови сред пустинята китни оазиси.

А безопасността много скоро бе нарушена, щом попаднаха в пусто място, облагородено само с няколко колиби. Въздухът бе пропит от очаквания за изненади. Скоро и първата се случи. Нападнаха ги сюрия хлапетии и докато се мъчеха да се отърват от тях, разбраха, че са ги обрали. Но това не беше най-лошото, защото им предстоеше да прекосят едно от най-опасните места, наречено Долината на змиите. Умората от дългия път бе приглушила инстинкта за самосъхранение и те минаваха през огън и вода, но тракийските или местните богове ги закриляха и Орфей заедно със спътниците си оцеля.

Тук бе страната на залезите. В невижданата дълбочина на огненото зарево имаше нещо, което разпалваше въображението. Небето при залез предлагаше образи и внушения. По река Нил стигнаха до Кантир и Факуса. Престоят във всяко пристанище бе кратък, колкото да слязат пристигащите, да натоварят маслини и фурми, да се качат нови пътници. През цялото време комарите ги подлудяваха. Прииждаха на цели рояци с тяхното заплашително, безпощадно свистене, наподобяващо протяжния тънък вой на вятър в прохладна нощ.

Насочиха се към Хелиополис. Навсякъде из плодородните земи се трудеха хиляди селяни, червеникаво-черни като добре изпечен кирпич. Те ги впечатлиха с природната си голота. Облеклото им беше съвсем оскъдно. Повечето имаха само ивица плат, омотана около слабините. Препаската им бе съобразена с климата. Орфей винаги си бе представял, че египтяните са горещи като пясъците и люти като гиблите (17), а се оказа, че са лениви като прилепи през деня и като онова другото животно - лемурът, което също като тях обичаше да виси с главата надолу. От местните се излъчваше необяснима леност, граничеща с мъдростта.

След толкова дни по вода в Хелиополис бяха доволни да усетят твърда земя под краката си. Градът бе пренаселен. От всички краища на света тук се стичаха пришълци. Едва си намериха подслон. Наеха жилище, което съчетаваше удобствата с умерения наем. Щом домакините разбраха, че Орфей е тракиец, при това от знатен род, го приеха като скъп гост.

Веднага му предложиха баня, поканиха го да се подкрепи и отдъхне след дългия път. Посрещнаха ги дружелюбно, защото траките бяха втората сила след египтяните и двата народа взаимно се проучваха. Езикът, който местните говореха, бе мелодичен, звънък, наситен с много гласни - ту остър като секира, ту сладкопоен, наподобяващ песен на славей, но разбираем.

Съпроводени от разводач, който се казваше Абуд, обиколиха града, колкото да се запознаят с основните забележителности във всяка негова част. Площадите бяха изпълнени с народ: търговци, занаятчии и купувачи се тълпяха пред сергии по многолюдните пазари и предлагаха стоки от цял свят, а наоколо лъхаше на всякакви благоуханни подправки.

Под звуците на свирки укротители на змии показваха способностите им. Останали без отровните си зъби, усойниците бяха изпълнителни и миролюбиви. Те танцуваха и съскаха страховито, но иначе бяха безобидни. Прекосиха улици-лабиринти с обиталища от глина и кирпич, които наподобяваха килийки на пчелни кошери. Личеше си, че хората не живееха в охолство, но бяха задоволени. Никъде не видяха просяци, които да им досаждат. На повдигнат подиум, недалече от величествен храм, се появи глашатай. Тимпанът му привлече вниманието на всички.

- Какво става, някакво представление ли ще има? - поинтересува се Орфей.
- Не, ще въздават справедливост. Трябва да накажат двама крадци - поясни Абуд.
И наистин,а за кратко време издигнаха бесилки. Доведоха уличените. Орфей и хората му си запробиваха път към ешафода. Стражник оповести нещо, палачът надяна на шиите на обречените клупове. Подпорите полетяха. Телата потрепериха в гърчове и накрая притихнаха с изплезени езици и клюмнали глави.
- Да извършиш кражба или убийство е голям грях. Но да спреш злосторниците е похвално и достойно за уважение - оповести Абуд.

Когато всичко свърши, присъстващите безгрижно се разотидоха. Моралът бе възтържествувал чрез порицание и насилие до следващото престъпление.

Абуд им показваше града като заветно ковчеже. Запозна ги със старите легенди на страната - едни чудновати истории, съчетали в себе си любов и омраза, отмъщение, смърт. Магията на думите му ги обгърна и прехласна. Личеше си, че за него разговорът, споделянето, доверяването са най-големите удоволствия в живота. Отзивчивостта му не ги пренасити.

—————————–

Бележки:

1. Голям мореплавател като Нуи, възцарил се след Рин, живял общо 191 години и цар на Тракия 132 години от тях. Той е баща и на Ятуеф. Книгата Нави (6: 6-7).
2. Цар Джер (Тцер). Първа династия в Египет, около 3050 г. пр.н.е.
3. Нил.
4. Книгата Нави (6: 11).
5. Книгата Нави (6:19).
6. Дунав.
7. Несъмнено идентичен с цар Деуен (Ден). Първа династия на Египет.
8. Цар Каа (Кехбу). Края на Първа династия, някъде около 3010 г. пр.н.е.
9. Трета династия, около 2665-2546 г. пр.н.е.
10. Предполага се, че става дума за Секемхет. Трета династия, около 2640-2630 г. пр.н.е.
11. Хеопс. Четвърта династия, около 2580-2560 г. пр.н.е.
12. Обетованата земя.
13. 22 октомври - 22 ноември.
14. Изписването на имената е според съвременната тенденция на египтологията, въведена в България от проф. Сергей Игнатов.
15. Ах-Йот или Хоризонт на Йот. Съвременното название на това място е Ел-Амарна, от тук и Амаранската епоха.
16. Домът на Рамсес.
17. Пясъчни бури.