Милена Обретенова

Околодесетоноемврийско

Покрай еуфорично-истеричното „всенародно” отбелязване на четвърт век от последната ни най-светла дата окончателно се убедих в едно: глупава съм. Внушиха ми го.

Глупава съм, че и до днес не вярвам в огромния брой „дисиденти” преди 10-ти ноември. Не бях от тях, признавам си. Но те продължават да се роят както децата на „активните борци срещу фашизма и капитализма”.

Глупава съм, че все още помня, че млякото в хладилника се вкисва, а кравето масло се окислява. (За маргарин почти нямам спомен.)

Глупава съм, че все още вярвам на ученото, че хлябът на народа на една държава го дава промишлеността й, а не износът на проститутки или продажбата на органи или деца.

Глупава съм, че не полежах пред Общината, та да стана партиен лидер.

Глупава, глупавааа… Макар че най-първосигналните хардлайнери демократи ме квалифицират като комунистка, като същевременно пръски хвърчат от устите им. За по-интелигентните им и „толерантни” събратя съм сред тези, които следва да споделят пътя на народа на Моисей сред пустинята… да изчезна, за да освободя пътя на новото…

За добро или зло обаче, няма ново без старо. Уви, няма нови „демократи” без стари маскари. (Бай Ганьо, силен си на народопсихология!) Няма деца без майки.

Все още ме има и мен. Глупавата.

Глупава, защото възпитах децата си в почтеност. Лъжат ги.

Глупава, защото някак подсъзнателно продължавам да вярвам в доброто. Бият ме.

Глупава, защото безброй пъти плача на финала на „Под игото”. Подиграват ми се.

Глупава, защото все още не съм убедена, че бъдещето на държавата ни (и лично моето също) е в чужбина. Презират ме.

Глупава, глупавааа…

… Тази вечер ще гледам мача на Кобрата. Очаквам го цял ден. Както и целият ни народ.

Хващам се за тази, последната думичка. Народът ни се обедини около футбола през 1994 година; гледа националния отбор по волейбол (мъже) и славослови и очаква победи от младия „Лудогорец”; „лудва” от всеки победен сет на Гришо и дори високопоставената му приятелка приема като награда за национални достойнства.

… А тази вечер народът ни ще гледа мача на Кобрата.

Не защото е най-спортният народ на света. Не и защото зрелищата му заменят оскъдния хляб. А просто защото, въпреки цялата му съвременна комерсиалност, за спорта все още имат значение метрите, секундите и головете; все още всичко е пред очите на всички и победата рядко се оспорва. Слава Богу, за спорта личните качества все още са определящи. Глупав народ.

… Тази вечер народът ни ще гледа Кобрата.

Защото вече се гордее с него. Защото … народът ни иска да бъде народ… Стискаме палци на Кубрат. И зная, че дори и да не успее, това ще бъде сред малкото случаи, в които, преодолявайки народното си характерче, няма да излеем помия върху него. (Невероятно, но и подобни неща са ни се случвали!)

Тази вечер разпръснатият ни по цял свят народ ще афишира своята национална принадлежност.

Кобрата ни кара да се гордеем. Кобрата с красивото име Кубрат вече ни даде урок. Той каза, че не може да се бие за друг флаг, освен българския. И не обясни защо… Виждам още един „глупав” като мен и сърцето ми прелива от щастие.

…Тази вечер народът ни ще гледа не Кобрата, не Кубрат Пулев, а Българския Лъв. И ще се моли съдията да бъде обективен. Глупав народ.

…Тази вечер и аз ще бъда пред телевизора. Не обичам спорта, а боксът ме ужасява. Но ще гледам и ще бъда с нашето момче. Защото не обясни защо не може да се състезава под чужд флаг.

Тази вечер покрай Кубрат Пулев ще протегнем ръце към трибагрениците и отново ще бъдем НИЕ - ние, гордите, ние, българите! И ще се молим само за едно - съдията да бъде безпристрастен. Защото, когато се спазват правилата, ние го можем!

…Глупав, глупав народ… Нещастен и лъган народ… Моят голям род… Ще ни бъде! Защото един млад българин не счете за необходимо да обясни защо не може да се състезава под чужд флаг.

15.11.2014
В. Търново