ПЕСЪЧИНКАТА
Из „Време за писане” (2014)
ПЕСЪЧИНКАТА
Където я отвее вятърът,
там преживява.
В зелена селва
или зъбер -
негова си работа.
Езика ти до кръв
ще нарани,
ако неволно схрускаш думите,
на шия лебедова
като перла ще виси,
без въздух щом се гмурва.
Сама по себе си нищожна,
като дим. На вечността отпадъка.
Без песъчинката светът необозрим,
ще се превърне в лава.
***
Бог отсъди да мога.
И съм богата.
Шепи зърно да хвърлям
и трохи по водата.
Да цъфтят теменуги
и да газя тлъстига.
Улулици да пеят
в гнезда от хартия.
Да говоря, човек съм,
по-добре и без думи.
Да не търся разплата,
криви улици, глуми.
Бог отсъди, че мога.
И съм богата.
Имането си безценно
ще му върна оттатък.
***
Ах, тия пречки по пътя -
корени от тлъстига.
По глезените ми лазят,
изплитат висока дига.
Досущ въжета са жилави.
И твърди като стомана.
Страх се трупа по вените
като планктон в океана.
На три - ще скоча. Самичка.
Прозрях - отболяват раните.
Инак ще хване коричка
куражът ми. От отлагане.
СЪВЕСТ ЗА ПРОДАН
На разпети петък,
на кукуво лято -
ще я продам.
Ще я просна
на стар вестник,
да се черви от срам.
И без пазарлъци,
парченца за опитня -
като локум.
Сама да се хвали
с прегракнал глас,
ако има ум.
Веднъж завинаги
и цяла целеничка.
Да се отърва.
И вместо плата
в дъното на паничката
да блещука сълза.
***
Мислех да тръгна още нощес
на бала с лунна карета.
Имам покана и точен адрес -
кълвачът беляза дърветата.
Шума до глезени за килима червен -
леко да стъпвам по нея.
Шипки и трънки - колкото щеш,
ако ли прегладнея.
Хванах гората. Вирнах глава.
Чака ме чаепитие.
Съмна внезапно, а до вратата -
чехлите ми пробити.
ТЪЛПА
С нея се сливам
от сутрин до вечер
преди да отплавам накрая.
До остров далечен
с разни думи наречен,
бучица кал и забрава.
Там вече ме чакат
ще ги разпозная,
със някои бяхме акрани.
Преди и сега,
след толкоз години
да ближем старите рани.
Монетата кръгла,
кой хвърля нагоре -
ези и тура да се случи.
Тълпата не знае,
върви и нехае.
И никой урока не учи.
ТАТКО МЕ ИЗПРАЩА
Първо до спирката -
на хвърлей място.
Рейсът все закъснява -
още малко сме заедно.
После до ъгъла на къщата -
виждам и котарака,
който се гали в краката му,
махам им пак с ръка.
Най-накрая - до портата.
Чувам да ми заръчва:
„Заключи и хвърли
ключа отвътре”.
Аз бързах, все бързах.
Работа, дом, важни събития -
толкова важни,
че не ги помня.
Татко кротко си тръгна
и ме гледа отгоре.
От очите му матови
ръмка ситен дъждец.
По вода ме изпраща.
СЕЗОНЪТ ИСКА ЧУДЕСА
Преди да се стопи снегът,
подготвих бяла риза.
Предчувствие и трепет плах
за пролет. Стига зима.
За всеки случай сложих ред -
южнякът ще пристига.
Косите диви - без каскет -
да си играе, без да спира.
Ръцете сръчни -
действат в мрак -
с хартията ме бива -
сто жерави ще полетят,
в илюзия красива.
Преди да се стопи снегът,
ключалката ръждива
заяжда, както всеки път -
не ми достига сила.
Сезонът иска чудеса.
Сама за себе си - не мога
да съм и спомен, и мечта
и полет в изнемога.
ПОРИВ
Калинката не иска да си тръгне,
харесва й на тънката ми длан заслона,
а вече свечерява и балконът
е клетка душна за панелни хора.
Какво да й предложа - глътка влага
от кръговете тъмни под очите ми.
Легло да спи - в саксия - стая,
затишие пред буря, буря след затишие.
В ливадите й някъде я чакат,
от крайния квартал така далече.
И въздухът на друго там ухае,
и колендрото, и просторът вечен.
Вземи ме с теб, калинчице, за кратко,
да сложа пак червената си рокля,
да бъда гостенка най-знатна,
от синя чаша въздух да отпия.
Дори и гръм да ни застигне,
камшичен дъжд да ни намокри,
високо двете да се реем
над облаци и кални локви.
МЕТЛИЧИНИ
Захвърлям халата,
излизам на въздух
тук няма стени и тапети.
Топла завивка ми е небето,
дъхти на дъждец искрометен.
Метличини люшкат
глави под ветреца,
горди в еднакви премени.
Нещо си шепнат -
ще легна да чуя,
важно е и за мене.
Срам ме е даже,
че все нямах време
за истинската картина.
Свалям пердето,
да я провидят
очите от другото време.
И изранена,
почти на парчета,
заклевам душата си клета.
Да се разтвори -
цвят в лятната жега,
щом юли й проговори.
ПЛАДНЕ
Ще се оттласна от брега -
препича.
Върбите са нагазили реката,
разпуснали коси като момичета.
След плясък рибешки пасаж
се гмурва надълбоко.
Надипля се за кратък миг,
природният паноптикум.
Ще се оттласна от брега -
водата е менлива.
Поела въздух да усетя хлад,
по-волна от амфибия.
По кожата ми благодат
да ме погали като свила.
Да стъпя пак на твърдата земя -
пречистена и жива.
ПРЕДЧУВСТВИЕ
Бръска дъждец, слънце пече.
Още е лято. Средата.
Юлският ден, само след миг
ще се изниже в житата.
Толкова зноен, неповторим,
като първата плаха целувка.
Как да го пусна да си върви?
Щом кажа „да” е преструвка.
Югът зове за дългия път,
ято небето бродира.
Махам за сбогом, сезонът е друг.
И птиците го разбират.
***
Най-после ще седна
самичка и тихо.
Ще скръстя ръце,
омалели на скута.
Ще чакам жениха
да се яви,
залисан във вселенската скука.
Чеизът е малък -
вързопче-мечти,
невидимо, във сърцето.
Години го кътам,
когато боли,
сълзи отронва небето.
Готова съм вече.
По стръмния път
съблякох и змийската кожа.
Ще тръгна нагоре,
ще поникнат треви,
когато изтлее умората.
