ЕСЕНЕН РЕКВИЕМ
ЕСЕНЕН РЕКВИЕМ
Вече паркът тъй е променен -
срещат се в алеи хлад и мрак;
как, останала без теб и мен,
пейката напомня саркофаг.
А дървото, скрило с порив чист
твоите въздишки, моя глас,
спуска пожълтели лист след лист -
неизпратени писма до нас.
Вятърът - отчаян раздавач -
вихри ги нагоре без адрес;
от небето се процежда плач
като след трагична, страшна вест.
Как е паркът вече непознат -
ад на сенки, щом във самота,
за любов родени в този свят,
не умираме със любовта…
КРАТЪК СПОМЕН
За тебе имам кратък спомен аз:
таванска стая и една китара
и твоя образ, който все догаря
във залеза пред цветния перваз.
И оня лек и уморен рефрен,
че нищо в нас не може да се случи,
че жертва сме на глупавия случай,
повел жената в теб, мъжа - във мен…
За тебе имам кратък спомен аз…
Ала сега, след толкова години,
все повече не мога да отмина
таванска стая и китарен глас.
Капризност на съдбата ли?… Не знам.
Ирония на случая?… Едва ли.
Където в спомена не сме живяли,
в мечтите си след туй живеем там.
СЛЕД РАЗДЯЛА
На Татяна
Дори от своя разум скришно,
с любов, приела твойто име,
аз дълго миг по миг съм вдишвал
присъствието ти любимо.
Днес мъка - нишка подир нишка -
плете, затяга клуп невидим…
Така с последната въздишка
от мене ти ще си отидеш.
ОТКРОВЕНИЕ КЪМ ЛЮБОВТА
Някога за мен ти исках да си огън,
в него да изгарям с радост, безразличен,
че стаени в сенки дебнат скръб, тревога -
само да обичам, само да обичам…
После исках ти за мен да бъдеш лампа -
сърчице безсънно във гръдта на къща
над легло и маса, сложена за двама -
само да се връщам, само да се връщам…
После исках ти за мен да си кандило,
спомени иконни озарило болно,
та дано пак срещна образите мили -
само да се моля, само да се моля…
Вече искам ти за мен да бъдеш пепел -
вятър от въздишки с тебе да отвява
погледи прощални след съдби нелепи -
само да забравя, само да забравя…
РЕКВИЕМ
В памет на Иван Манолов,
който изгоря
В сурова северна страна
поетът с огъня се срещна;
те се познаха безпогрешно -
дух-светлина, дух-топлина…
Дали премръзналия свят
мъжът на словото бе чакал -
да лумне като страшен факел
и грейне в мрачния му ад?
Нима до сетния си ден
сред своите лирични клади
той не пламтя с една награда -
стих като Феникс извисен?
Повелята на стар завет
за нас ли тъй е пожелала;
не само с дух, а и със тяло,
щом трябва, да гори поет?!
Преглътнали и този стон
над родната си пръст, ще можем
главнята свидна да положим
в най-българския пантеон.
Но нека с милост и вина,
през устрема си главоломен,
светът във мрак и студ да помни
дух-светлина, дух-топлина!…
ОТИДОХА СИ РАНО
Отидоха си рано от света
най-близките ми хора - нямах време
да се науча сам да съм баща
на истини достойни и големи.
Върхът възвишен, който бях избрал,
надвисна див и ням над самотата:
побягнах аз - скръбта неотстоял -
към мъртвите, преминали оттатък.
Но устрема, където впрегнал бях
на мислите отчаяни конете,
внезапно се разби пред оня страх,
от който ослепява и сърцето.
Душата ми от болка изкрещя
и към света се втурна пак безумно,
ала усещах как във паметта
покълват засадени живи думи…
Сега вървя, вглъбен в онази власт,
с която над смъртта животът свети.
Те, мъртвите, са корени във нас,
за да расте духът към върховете!
ГОРЧИВ МОНОЛОГ
До края ще живеят в мен ония,
с които паметта ми е богата…
Все още мога цяла нощ да пия -
налей сега, след песента запята.
На скъпите ми близки във земята
с признателно безмълвна литургия
дано да влея свято топлината,
която вливаха те в мен самия.
На милите жени във самотата
с копнеж, пробудил пролетна стихия,
дано да върна в строфи красотата,
която връщаха те в мен самия.
На верните събратя във кръчмата
с наздравица над тежка орисия
дано да вдъхна дързостта в борбата,
която вдъхваха те в мен самия.
Да просълзи жестоката ракия
безчувствения поглед на съдбата!
Все още мога цяла нощ да пия -
налей сега… за песента изпята.
НЕПОЗНАТАТА ВЛАСТ
Обзет от непозната власт,
когато във деня забързан
на женски поглед, стрелнал страст,
с безстрастен поглед ти отвърнеш;
когато вечер край кръчма
дочуеш винен смях извиращ,
но твоята душа сама
във теб самотно се прибира;
когато късно през нощта
стихът, подобно ангел слязъл,
да го положиш на листа
със вик рожден зове напразно,
знай: в тебе властва пустота,
която само от смъртта
не би могла да се откаже.
