Атанас Теодоров

Лятото и есента на деветдесета година, от миналия 20 век. Моят добър приятел Сивко Пасков, редактор на общинския вестник в прочутото село Сунгурларе, е наел пет-шест декара в ливадите. От няколко хиляди праскови фиданки след две години очаква голяма печалба. Наясно е, че земята ще се раздробява, за разлика от селяните, които още си кротуват в текезесето. Приятелят ми издири стари хора и чрез спомените им възкреси славата на прочутата в средата на века лозарска кооперация и още по-известната Сунгурларска винарска изба.

Тогава тя още работеше на пълни обороти, но скоро щеше да настъпи глад за суровина. Раздробените и занемарени лозови масиви не захранваха достатъчно винзаводите. На “помощ” идваха мутрите, бият се кой кого да измести от пазара на грозде. Само някои по-будни хора на село усетиха накъде духа “вятърът на промяната”. Наследниците на земята бавно се изнамираха един-друг из страната. Едва от 1992-1993-та година в нивите нагазиха и собственици. Но от Желю-Желевите “реални граници”земята заприлича на съдрана дантела. По новите синури можеха да минат само магарета и коне с плугове…

Остатъкът от текезесарската техника чрез различни законни и незаконни трикове премина в ръцете на Филип-Димитровите ликвидатори, тази зловеща фигура ще остане в най-новия фолклор като символ на разрушението. Черната му сянка нанесе и последния смъртоносен удар на кооперативизма в България и породи по свой образ и подобие едноличния арендатор.

Не мотивира собствениците и извънбрачното дете на прехода - земеделската кооперация.

Представяха я едва ли не като магическо средство срещу раздробяването на земята, но зад гърба й се правеше точно обратното. Реално нито Филип-Димитровото, нито следващите правителства укрепиха кооперациите. Очевидно замисълът им е бил да удовлетворят единствено чувството за притежание на наследниците, без някаква съществена селскостопанска функция. Тази илюзия се поддържа и сега чрез символичната рента на собствениците.

Законът за кооперациите позволява представителството на собствениците в управлението да бъде елиминирано по най-елементарния процедурен механизъм, този за заявеното присъствие на дяловия капитал в заседанията на общото събрание. Ползвателят не е задължен да информира индивидуално кооператорите. Достатъчно е да публикува съобщение в който и да било местен вестник с ограничено разпространение.

Освобождаването му от информираното съгласие на кооператорите развързва ръцете му. След първото и второто удължаване на началния час събранието влиза в дневния ред с наличното и делегираното присъствие на дяловия капитал, независимо от величината му. Тази волност на законодателя позволява на “шефа” да прокарва удобни решения с една малка група от роднини и близки, работници на кооперацията и други зависими от него лица. Ръцете му се оказват развързани за финансови и правни нарушения, пътят му за лично облагодетелстване е широко открит, а покрай него - и на сподвижниците му.

Неглижираният отказ от собственост у нас е масово явление. Това особено се забелязва в отношението към приватизационните бонове, компенсаторките пр. В селското стопанство обаче собствеността е физически съществуваща със също толкова ниска стойност, докато не придобие цена на средство за производство. Този междинен период облагодетелства ползвателите й по модела на приватизационните фондове: дивидентът или лихвата е остатъчен, а не основен сегмент на печалбата.

При липсата на точен и контролируем механизъм рентата в земеделието досега не е измерима величина, а субективен акт на ползвателя. Бедността на дребните собственици на земя у нас не е по тая причина, но благополучието на арендаторите е именно поради това. Погледнато на фона на тоталното разграбване, това може би не изглежда дотолкова фрапиращо. Но когато е откраднато от паницата на съседа, който едва свързва двата края, е направо престъпно.

В България има и индивидуалисти (като едновремешните частници), които изцяло или частично обработват личната си земя. Статистиката не държи сметка за тях, те не се явяват по ФАР или САПАРД, защото не разчитат на субсидии или не отговарят на условията.

Поземленият данък, който им готви държавата, ще ги извади на светло само ако го плаща арендаторът. Ако данъкът е по-висок от рентата, той ще обезсмисли арендуването. Това е все едно да даваш квартира под наем, който не покрива данък сгради и такса смет. Би било стимулиращо новият закон да фиксира твърди долни граници на рентата, по-високи от данъка върху земеделските земи. Това ще принуди и арендаторите да договорират по-справедливо възнаграждение за собствениците.

Дребните частници по принуда наемат обработваща техника от арендаторите. И те “комасират” по своему, като заменят временно с други като тях или наемат площи от арендатори и кооперации. Специализацията на труда се налага от само себе си. Тя беше и движещият механизъм в нашето земеделие преди разпокъсването му. И най-тежкия удар ликвидаторите нанесоха точно върху нея с разграбването и унищожаването на машините.

В модела на западния кооперативизъм специализацията е движещият механизъм. Това съм го чувал от млади български специалисти, които преди 10 ноември държавата изпращаше там да усвоят “челен опит”. Рухването на системата ги освободи от задълженията им, а няма и условия за приложение на знанията им. Най-ценното, което те могат да внедрят у нас, не стана политика на нито едно от досегашните правителства.

И до днес не се появиха кооперативни сдружения (станции, фирми) за механизирана обработка на земята. Всички предприятия за млекопреработване, мелничарство, сладкарство възникват на изхода, рядко някой нагазва в тресавището, откъдето идва суровината му. Защото е по-малко рисковано, по-лесно, по-изгодно да диктуваш условията на онзи, който е на дъното на веригата. Дребният земеделец и животновъд е поверен на грижата на барон Мюнхаузен, ако все още му е останал кичур коса…

Тук всъщност е скрита пружината. Държавата трябва законово и финансово да стимулира създаването на специализирани кооперативни сдружения, които като гердан да нанижат останалите форми на собственост и владеене върху земята чрез взаимносвързан интерес от крайната цел - печалбата.

Разбира се, има вече едри ферми в животновъдството, в повечето места еднолични, които “навързват” дейностите от добиването на фуража до млекопреработването, а вече имат право и да продават на дребно, но при нашите условия остава много простор за коопериране по всички етажи на селскостопанското производство.

При липсата на конкуренция днешните едри производители диктуват цените на суровината, механизираните обработки, транспорта, търговията с готовия продукт. Чрез овладяването на браншовите организации те прокарват и политически решения в парламента и държавното управление по принцип в интерес на големите, а не на малките в бранша.

Повишаване на цените на олиото, хляба, млякото и млечните продукти в последните години у нас създава опасност и от картелизация вътре в браншовете. Тя беше яростно оспорена именно от гигантите в сектора и това е показателно. При около петдесет милиона декара обработваема площ колко крупни земевладелци ще диктуват зърнената политика на България? Как ще се отрази това по-нататък на свързаните със земеделието отрасли?

Силуетът на монополизма вече започва да се очертава по вертикалата зърно-брашно-хляб или фураж-мляко-сирене. Не е възможна успешна антикартелна политика, защото балансьорът - кооперацията, малкият и средният производител, ще бъдат притиснати в далечния край на пазара. Защото, поне дотук, дъмпингови цени у нас могат да налагат само “дребосъците”. Неслучайно гигантите ги обвиняват - къде вярно, къде пресилено, в заобикаляне на данъците. Но пропускат да признаят, че конкурентите им с двама-трима души персонал работят на ръба на оцеляването и макар по своему, коригират данъчните тежести върху тях.

Консуматорът на продукцията им се солидаризира с поведението им и ако очакваме той да ги “накаже”, няма да се случи.

Обществото все още не осъзнава реално опасността от браншовия монополизъм, не го различава като структура и детайли. Ще го забележи по-осезаемо, когато по-силно се персонифицира под образа на физически лица, търговски марки, фирми. Крупните собственици не се самолегитимират публично и излизат на повърхността само при скандали. Но въпреки паравана от подставени лица, крупните собственици в селското стопанство се знаят.

Върху тях ще тежи отговорността за разумната българска политика в тази област, но тя трябва да им бъде и наложена чрез подкрепяна от държавата конкуренция. Съмнявам се, че това ще се случи. Дори и да са единични и преувеличени фактите, че властимащите ощастливяват с европейски пари главно роднини и съратници, остават си повече от обезкуражаващи. Тази шуро-баджанашка щедрост за държавна сметка по-скоро ще произведе спекуланти, отколкото земеделски производители.

Крупните собственици нямат проблеми с получаването на средства от европейските фондове. Те са обвързани с властта, на тях и самото им име им отваря път. Но за по-дребните пътят към евросубсидиите е изпълнен с бюрократични прегради до такава степен, че ако не смятаме подкупите под масата, самата подготовка на документите е ходене по мъките.

Например стопани с 10-15 дка лозя, с 30-50 дка ниви остават извън програмите, а такава площ може да осигури основната издръжка на едно семейство. Ясно е, че земеделските земи ще бъдат уедрени, но този процес не бива да се ускорява само чрез законов тормоз и засилено социално напрежение. В него има и поколенчески момент, нужно е време последните дребни стопани да излязат спокойно от завършващата биологична фаза на живота. Ние сме им задължени с онова отношение, което наричаме хуманизъм.

Шлагерът “България е бедна страна” един ден ще остарее. С него политици и държавници оправдават управленската си немощ и за по-убедително кокетират пред външни покровители. Винаги ще има природни капризи и климатични колебания на времето, както ще има и регионални и световни кризи, но умната политика никога няма да остави плодородната земя без достатъчно грижи. Това още не се набива на очи у нас. Погледът се плъзга, но не се задържа дълго върху най-важната фигура на полето - земеделеца.

2010 г.