Тихомир Йорданов

Художествено-документалната книга „Те бяха осемнайсет” на писателя Панчо Недев (Второ, допълнено издание на Областния съвет на БСП - Варна, и Български антифашистки съюз - Варна, 2014 г.) разказва за разстреляните на 15 юни 1944 г. антифашисти край с. Ганчево (сега с. Партизани).

Това е един добросъвестен писателски труд. Всъщност това е допълнено и разработено съдържание на издадената от О бозе затритото издателство „Народна младеж”.

Композицията е разширена, внесени са съществени подобрения, документалното изложение е превърнато в белетристичен разказ, в известен смисъл постигнато е съвременно звучене. Читателят на книгата усеща присъствието на автора. Това създава доверие.

Нямам предвид привнесените авторски оплаквания за някогашно пречене, за забрани и т. н. Сега е модно да си бил притесняван в проклетото тоталитарно минало. Няма що, и Панчо Недев се е изкушил.

Но така или иначе издаването на такава книга е дързост, защото сега да пишеш за неизбежната въоръжена борба срещу безправието, експлоатацията и фашисткия терор е наистина дързост във всяко отношение.

Приветствам автора за тази негова дързост.

Но днешното издание на „Те бяха осемнайсет” е предизвикателство и към моите детско-юношески следдеветосептемврийски години. За мен тя поставя едно многоточие, заменящо спрелия до тук разговор.

Когато „избухна” демокрацията, чиято 25 годишна свобода така разточително празнуват днешните „медии”, парламентът се напълни с „велики народни представители”.

Сред тях се оказа и мой съученик - умно момче, отличник, но изпълнен с омраза и странящ от всякакъв организационен живот. Той беше син на известен в града ни (Провадия) деец на фашисткото движение „обществена сила”, „гостувал” на разстрела на 18-те край с. Ганчево и пирувал заедно с палачите на банкета след това.

Народният съд му беше дал 15 години затвор, които той не доизлежа, застигна го помилване.

Не съм изучавал досието на този „поборник”, но неговият син, съученикът ми, изведнъж се оказа народен представител във Великото народно събрание. От трибуната му той произнасяше злостни речи против „комунизма”.

Впрочем този комунизъм го беше допуснал да учи физика в Софийския университет, а после го беше изпратил на специализация в атомния център Дубна (СССР), където беше „работил” няколко години. Името на този „велик депутат” е Петър Тодоров.

Разровете се във вестниците и в телевизионните записи от онова време, сигурно ще го откриете.

Днес яростно се размахват досиета на „Държавна сигурност” и се клеймят хора. Какво пък, нека да се върнем още по-назад, към описаното в книгата „Те бяха осемнайсет” време.

Нека да видим кой кого е предавал, насилвал, убивал. Отворете старите полицейски досиета и протоколи, заповеди и доклади. Дали в тях няма да видим имена да днешните им политически наследници, с прах на протестъри и пишман политици.

Да, трябва да се обединим, да забравим омразите. Но „преди да се обединим, ще трябва да се разграничим”. Само тогава ще знаем накъде и как да вървим.

Впрочем, тази фраза не е моя. Тя е изречена от един велик мислител, политик и държавник. Подскажете ми името му.