ЩАСТЛИВЦИТЕ
Баба Венче и дядо Наско бяха една от малкото възрастни двойки в квартала. Пейките до блоковете по-често посрещаха и изпращаха самотници – жени и мъже, които идваха хем да си поотпочинат, хем да се пооплачат един на друг от нелекия живот.
Баба Венче и дядо Наско се движеха почти винаги заедно, подпираха се един друг, крепяха се. Тя беше претърпяла операция на очите, слабо виждаше, та той я водеше. На него пък му се схващаха краката, та и той търсеше опора в нея. И като си помагаха и двамата с бастуните, позволяваха си и по-далечни разходки – до пазарчето, до кумецови си, до поликлиниката.
И прането си изнасяха навън пак двамата. Тя прегръщаше легенчето с едната си ръка така, че да може да държи и бастуна. А с другата ръка се държеше здраво за него. Зор беше докато слязат по стълбището, но почти не се съгласяваха някой да им помага. Чувстваха се по-добре, по-удовлетворени, когато могат да си свършат работата сами. До простира той й държеше легенчето, а тя едно по едно тръскаше и простираше. Изпъваше хубаво дрехите, понякога им разменяше местата, като преценяваше кое до кое е редно да бъде.
- Табиетлийка е тази баба Невена! – отбелязваха хората на пейката. После и те сядаха при тях, щом и тъй и тъй са слезли долу, барем малко да поседят на въздух.
Почти не минаваше ден да не дойде и баба Анастасия от съседния блок. Тя беше май най-възрастната, прехвърлила 90-те, но жизнена и бодра.
- Щастливци сте вие! – приветстваше тя най-напред баба Венче и дядо Наско, – Щастливци! Защото сте двама!
Щастливците поседяваха на дернека още малко, обикновено „разлистваха страници” на миналото си. И после решаваха да се качат вече горе, че ги чакало шетане. Готвеха също заедно. Той нарязваше зеленчуците на ситно, а тя ги изпържваше малко в лъскава като огледало тава и ги запичаше във фурната. Ставаше чудесна манджа. Миризмата й се разнасяше в целия вход.
- Щастливци сте вие, щастливци! – всеки път повтаряше баба Анастасия.
Но в един момент тя престана да идва на пейката. По-късно се разбра, че са я намерили в жилището й угаснала…
Баба Венче и дядо Наско продължаваха да излизат заедно. Сядаха на пейката, споделяха дребни-едри с останалите. Но никой вече не ги наричаше щастливци.
Мина се малко време и дядо Наско се разболя и легна. Баба Венче не можеше да излиза сама. Пък и грижите за болния й отнемаха почти цялото време. А когато си почиваше, седеше до прозореца и плачеше.
Скоро остана сама. И разбра, че колкото и относително да е било тяхното щастие, все пак наистина са били щастливци. И ако имаше кой да продължава да им го казва, сигурно щеше да продължи и щастието им.
