По повод на новите книги на Иванко Маринов - „Птици лебеди” (поезия) и „По-различните хора” (за кърджалийския театър).

Интервю на Лияна Фероли

- Иванко, и птиците, и хората отлитат, долитат. Но поетът става ли изобщо част от тези прелитащи ята или само ги гледа над него, докато работи?… 

- Това за птиците е от Виктор Шкловски, руски литературовед, приятел на Маяковски и на сестрата на Елза Триоле. Тези птици лебеди народ след народ, школа след школа летят над нас, ако вдигнем поглед към небето… Но ако се върнем на круги своя, на работната си маса, Шкловски започва с това, че не можеш да пишеш, без да работиш, какъвто и талант да имаш.

- А нимфите, сирените, които са почти от един клас омайници, къде стоят в този кръговрат? Поставил си ги и на първата, и на последната корица на книгата си. Кои са днешните нимфи-сирени, примамващи ни към заупокойните  дълбини на живота?

- За нимфите също трябва да поясним. „Зеленооката нимфа” е Зинаида Гипиус, която има литературен салон като нашата Мара Белчева и където се събира интелектуалният елит с леко декадентски уклон. За днешните нимфи-сирени ли? Ами те още от времето на Одисей не са се променили - само от романтично-любовни, са станали по-материални, почти финикийски… Хипертрофия на латинската максима, че без Церера е сляпа Венера, т.е. творческата надстройка не може без материална база. Спорно, но факт. 

- Правиш в книгата си много артистични поетични заигравания, почти диалогични, с много известни личности-творци. Какво ти носи това “вселяване” в тяхната кожа? 

- За „вселяването”? Лично за мен това е толкова полемично, колкото и това, че актьорът трябва да влезе под кожата на своя персонаж?! Да, вярно е, но с допускане на противното, като в математиката и философията. Авторският персонаж следва да бъде приет от актьора, да попие в него. 

- Към какво задължава благородството на поезията, че така лесно посягат на живота си поетите, както загатваш в “Елабуга” /Марина Цветаева/? 

- Поезията като всяко благородство задължава към почитане на добродетелите, служене в тяхно име и тяхната защита от едно болно от нездрави амбиции общество.

- И тази слабост на поетите не идва ли заради усещаното от тях безсилие на думите, понякога? Кога, изобщо, “думите нямат думата”, днес такова време ли е?

- Това, че понякога думите нямат думата  впечатлява много хора, прочели текста. Написал съм го интуитивно, без сентенция и го приемам като синтез на това, че днес духовното е натикано в задния двор. Какво да говорим.

- Често съдбата отлага жестоката си присъда върху поета, твореца. Но пък, като прибавя и болката на света към неговата болка, тази милост става немилост, както казваш в “Инсулт”. Така ли лекува света поетът? 

- Болката на света е болка и на твореца. Май Гьоте беше казал, че пукнатината на света минава през сърцето на поета. Стихотворението „Инсулт” е обърнато навътре към себе си, без медицинско доказана диагноза… Но е безспорно, че поетът поема огъня върху себе си, дори и когато това е „приятелски” огън. 

- Тази немилост и недрагост около и в твореца излъчва особена обреченост. Сякаш е осъден все да върви и все да не стига докъдето душата му се стреми. Но пък така никога не свършват поривите, може би, без които не може…

- Това, че поетът е осъден да върви и да върви, а да не стига доникъде, на длъж и шир -  до хоризонта на душата… е нормално. Понякога, много често, почти винаги движението е всичко; крайната цел - нищо. Така е и с любовта - след нея неминуемо има малко тъга.

- И хората, и птиците лебеди, и поетите, май, рано се устрелват към безкрая, за да им е най-сладкогласна песента, така като за последно?…

- За лебедите имам много написано. Само няколко неща: Леда и Лебеда, лебедовата песен, черните лебеди на Балмонт… А най-близо до мен е едно голямо платно с езерца и лебеди, рисувано от неизвестен художник от  Евксиноград и напомнящо наивистичния стил на импресиониста Анри Русо - моя лелеяна  мечта за корица на още ненаписана книга.