Георги Караиванов

САМУИЛОВИТЕ ВОЙНИЦИ

Утихна боят. Бурята свистеше
и шибаше с камшика на студа.
Като над смъртник планината бдеше,
от виковете бранни не ехтеше
пред призрака на кървава беда.

Сломените проклинаха съдбата
и молеха смъртта да ги приспи.
Беласица чу стон, видя в тъмата
как злия император за разплата
пленените войници ослепи.

И живи мъртъвци от тях направи.
Неумолим, освирепял, жесток
той към престолния ги град отправи,
като на всеки сто слепци остави
един да ги предвожда - едноок.

И щом ги зърна Самуил сред мрака,
скръбта си не можа да премълчи:
в гръдта му нечовешки стон проплака
и да ги доразпита не дочака -
пред страшния им вид склопи очи.

А те, навлезли в родните предели,
усетиха как воят занемя.
И - морните си колене привели -
те, слепи, но в душите просветлели,
целунаха свещената земя.

1935

ГОРА БЕЗ СЛЪНЦЕ

Гората вече мрачни тайни крие
и слабо слънце влагата й пие,
а завалят ли тежки дъждове,
гората онемява, не зове.

И ден и нощ гората листи рони.
А под забулените небосклони
ридае тихо глухата гора,
копнееща за слънчева зора.

Картината е винаги еднаква.
И сякаш птица-скитница проплаква
е дъжда, в мъглите, в сухите листа -
душата си аз виждам в есента.

1942

СИНЯТА ЗВЕЗДА

Тежката порта, разтворена в мрака,
тих богомолец дали ще дочака?

Глъхне порутен вековният зид,
целият с мъх и със папрат покрит.

И безучастно е горе небето:
синя звезда се отрони и - ето -

тя от далечния тих кръгозор
спусна се над манастирския двор.

Пламна от нея в олтара кандило,
пламна, прогони и мрак, и мъртвило -

тежка камбана заудря в нощта,
екна хор в тая обител света.

- Де ли съм? Що е туй? - сепнат попитах.
Мигом изчезна светата обител:

дворът, звездата, среднощният звън,
хорът, кандилото - всичко бе сън,

сън просънуван под буките стари,
дето безлунната нощ ме завари.

1942