Драгни Драгнев

В дебютната си книга „Теменуги”, а по-късно и в „Земен път” Дора Габе освети пътя на своята интимна лирика, разкривайки сърдечни вълнения и любовни преживявания. Като преглеждам сега томчетата с поезията й, виждам, че в неумолимия ход на годините любовните й песни стават все по-жизнени, дълбоки и мъдри.

Особен връх стигат те в стихосбирката „Сгъстена тишина”, когато поетесата е на 85 години. Представям си колко е висок емоционалният градус на лирическата й героиня, какви чувства, породени от любовните отношения, е съхранила в себе си в напреднала възраст.

В „Сгъстена тишина” попадаме на миниатюри в свободен стих с разнообразие от емоционални нюанси. Те са нежни, изпълнени с жизнерадостни чувства и копнеж, със съмнение и очакване, или са засенчени от тъгата на раздялата.

„Не ме докосвай, ръката ти ще се опари от огън недоизгорял, от топлина недораздадена…” - настоява в тези лирически късове поетесата и отсича: “От теб избягах заедно със мъката по теб”. Тук няма художествени образи, които смайват и предизвикват объркване у читателя.

Има философска простота и разум, откриваме усещане за самотност и страдание, вик за красота и човешка близост: “Погледът ми е погълнал всички светлини, за да не виждам нищо, освен тебе.”

Не знаем дали личната съдба на лирическата героиня или тази на поетесата са равнозначни. Затова внимателно навлизаме в тъканта на художествено-естетическата интонация на стиховете с въодушевлението и идеите им: “Не казвай вечно с теб, до нашия последен ден! Нима е толкоз тесен тоя свят - от теб до мен!?”

Продължението разкрива ясно очертано разбиране за любовното преживяване: “А моят е широк, далечен, до върха на последната ми мисъл, до сетната ми стъпка, до края на света!”

Тъкмо свободният стих и различните ритмически стъпки дават богати възможности на поетесата да изрази нахлулите в душата й чувства. „Аз имам думи, родени от труда ти, и песни, бликащи от ритъма на твойте стъпки” - заявява тя.

Но в потока на прииждащите мисли и терзанията с тях лирическата героиня се променя и изповядва: “Шепотът ти не ме плаши, твоята ръка от моята не се измъква леко, сухата целувка не плъзва по стъкло. Тогава ти признавам онова, което никога не бих изрекла.”

Редуват се настроения, породени от мимолетни хрумвания, но и от жаждата за интимност и топлина: “Ти си моята неудържима лудост,копнежът да проникна в душата ти с най-чистото, най-възвишено от себе си.” В крайна сметка в песните си Дора Габе достига до обобщения с широко обществено значение, които излъчват любовта към човека, към родината, към живота.

Поетесата се издига над сърдечните вълнения и преживявания, свързани с личната съдба на лирическата героиня. Това приземява представите и възприятията ни до границите на всекидневието с неговите вечни радости и скърби.

Любовта е постоянна тема у Дора Габе. Лирическата й героиня често се изповядва пред свидния, обичания мъж. В редица стихотворения от „Земен път”, например, набъбва любовната мъка и кръстосва сянката на раздялата. Тук е вплетено чувството на ревност и гняв, прокрадва се предизвикателният укор към съперницата, чуват се гласовете на болката и отчаянието.

„Гори във тебе нейния чар. Недей през него ме поглежда с избликналата твоя нежност - расте в сърцето ми кошмар” - откликва поетесата. Известно е, че през 1922 г. Боян Пенев вече дружи с Елисавета Багряна, а през 1925-а са заедно в Париж.

А в стихосбирката “Почакай, слънце” ечи въздишката на Дора Габе: “Къде е мъката, която беше смърт, омразата, с която ме заля, и ревността , в която прегорях като камбаната от сто метала?”.

В началото на 80-те години на миналия век на Дора Габе й се удава възможност да разкаже спомени за Боян Пенев, които излизат в сборник под редакцията на Иван Сарандев. В тях тя отделя широко място на музикалния талант на съпруга си, на умението му безпогрешно да разбира и оценява музиката и да свири на различни инструменти.

Наред с научните си изследвания върху българската и славянската литература той пише книга за Бетховен и тълкува творчеството му като вдъхновен музикален критик и историк.

Вероятно тези моменти и обстоятелства са подтик за Дора Габе да излее на един дъх стихотворението „Посвещение”.

Да надникнем в сърцевината му: “Във трепета на твоята ръка усещах ритъма на чувствата, във твоя поглед изживях тъгата на адажиото и радостта на скерцото”.

Може би в продължението се крие същността на лирическата картина: “Макар да не те виждам, макар да си превърнат в бръшлян, обвил гранита на твоя паметник, аз те долавям в хорала на нощта, в мелодията на деня.”

Омаята на стихотворението стига в неговия край, в поантата: “Светът е пълен с музика. Светът е пълен с теб!”.