Илиян Троянски

КЛЕТВАТА НА ВТОРИТЕ СТРЕЛЦИ

Чух, как сред клонака свирука скворец
и дори не усетих болка.
Аз паднах, заклет като втори стрелец
в Първи Квантунски полк.

А малката птичка – скворец или дрозд,
ме погледна – подсвирна си, но не отлетя.
Аз лежах върху дъхав ливаден откос
а нейде свистеше коса.

И понеже денят беше дълъг и жарък,
а пък аз, за къде и да бързам, естествено,
някак тайнствено с птичката разговарях,
и се връщах тайнствено в детството.

И пред нея разкрих най-голямата тайна –
за рода на самотните Втори стрелци.
Аз, последен от тях, си отивах незнаен –
брат на славни незнайни бойци.

Ние бяхме достойни и непобедими,
всеки имаше силна и алена кръв
и се беше заклел на смърт в името си
никога да не стреля пръв.

Ние в битка за правда проливахме кърви,
ние бяхме калени и смели бойци.
Ние падахме в бой, но не стреляхме първи –
поколения Втори стрелци.

Ние бяхме. Но вече не сме между живите –
на един милиард километра.
Погледнете наоколо. Видяхте ли? Има ли?
Ние спазихме своята клетва.

Аз докрай удържах
свойта клетва за вярност.
Аз не съм издал четата.
Вече всички са в гроба
и тайното трябваше да стане явно.
Така казваше клетвата.

Ще ви кажат, че нямало клетва такава,
че това са изгубени древни слова,
че сега са на мода парите и славата –
помислете – какво от това?

Вие питайте дрозда или всеки скворец
даже на сто километра –
всеки може да стане втори стрелец.
Така казва клетвата.

ПИЯНИТЕ ДЕМОНИ

Химн на свободния дух

Зелени води крият зли изумруди,
дълбока поквара и долни лъжи –
духът ми заспалия демон събуди
и мечът му, тежък от злоба, лежи.

По властния повик на сили подземни,
открил ненадейно незнайна врата,
към съдния ден легиони от демони,
литват над тихия сън на света.

Летят подир бурите, пият стихия
и дишат светкавици с дъх на озон,
свирепо по вълчите хълмове вият
към свода на ниския, сив небосклон

и няма любов, и в просторите ангел –
да вдигне над всички ни силно крило,
да вземе везните на светлата правда
и меча на чистото, вечно добро.

Но ние, заклетите, словото пазим
и то оживява от нашата реч,
защото дойдохме със воля и разум
по-силни от алчност, от огън и меч.

ПОСОКА

Зафучаха ветрища от Север, така зафучаха ветрищата!
Зафучаха, натрупаха цели Балкани от сняг.
А сред тях – ние двамата. Двамата ние сред нищото –
двама нищо и никакви пътници – ние и нашият впряг.

На масури вихрушки в небето, в безкрайната зима –
и далечни миражи са тънките струйчици дим.
Ние тръгваме право напред, за да бием пъртина.
Ето – ние вървим. Ние вече вървим. Ние вече вървим!

От горите си диви на глутници алчни нахлуха
диви алчни пълчища, а двамата ние – сред тях.
Гръб до гръб – двама пътници, млъкнали страшно и глухо,
ние двамата с теб. Ти и аз. И разбира се, нашият страх.

С всяка стъпка навлизаме все по-дълбоко във зимата,
хапе студ, злият вятър ни блъска, но още държим.
Ние бием пъртина. Пробиваме страшна пъртина.
Ето – ние вървим. Ние много години вървим.

С всяка крачка до пояс в снега. А чакалите вият,
и ти иде да виеш със тях, и да виеш по свой и по враг.
Ние бием пъртина. Пробиваме път през стихията,
ние двама, поели напред. Двама ние и нашият флаг.

И дори до деня на съда да е вятър и зима,
до последния ден на света сред снега ще стоим,
за да бием пъртина. Дълбока, бездънна пъртина.
Ние още вървим. Ние вече отдавна вървим.

Ние дълги години вървим. Милиони години!
И над нас не изгрява звезда и не бди херувим.
Ала ние вървим. Ние бием за всички пъртина.
Ние вече отдавна вървим. Ние още вървим!

ИЗПОВЕД

Изповядвам единний светъл комунизъм
Христо Ботйов

Аз те чаках да дойдеш, но ти не дойде. Не дойде…
Помня, имахме двама в “Свободна България” среща.
Нейде тихо страхлив саксофон
имитираше “Sun ship” на Джон Колтрейн,
пиех “Плиска” със сайдер, седях като пън,
тъпо гледах жените, събрани отсреща.

Грейва ясна Деница в небето, а някъде пада звезда –
нейде ражда светица, синът й възкръсва, а някъде някой умира.
От деветия кръг на небето полита Икар,
птицата-жар се възражда в калта…
Аз седя, упорит като пън.
Аз седя. Аз печално и тъпо се взирам.

Аз те чакам!
Така те очаквах, но ти не пристигна…
Както Дядо Иван са го чакали някога, ние сме чакали теб.
Да се жертваме бяхме готови,
за твоята правда на бунт да се вдигнем,
да живеем достойно, в достойна страна на свобóда и хлéб!

И те чакахме дълго.
Аз чаках със праведна, истинска вяра!
Вярвах чисто и искрено, както в законите Божи.
Вечер сам си заключвах оковите, роб на водата и хляба.
Можех даже без хляб!
Без вода!
Можех даже без въздух!
Без
Свобода
Можех!

Можех три пъти дневно
под строй да изгледам “Забравен от Бога” –
като минеш от „Плиска” през подлеза в кино –
тогава се казваше “Изток”.

На сандък динамит,
пред самите му порти седи Алфред Нобел,
награждава с широка и щедра ръка,
ала само когото поиска.

Ние всички се клехме тържествено, бяхме в съпротивата:
съпротива оказваше всяка оголена, счупена кост –
и когато ни галеха с хлъзгави пръсти от риба,
и когато ни давеха в хладна омраза и злост.

Аз се борих до край,
аз – за глътката дъх и извит с всяка фибра,
изпълзях под земята на четири, после – с бастуна, на три.
Пчелоядите дебнеха малките птици колибри,
а през тежкия въздух прескачаха сто киловолта искри.

И копои, отхранени сито с метална омраза,
от дете на верев ме наглеждаха с криво, присвито око.
Те отрекоха моята съвест и моето право на разум.

Ти си жив!
Аз не вярвам,
че ти си си тръгнал
от моя живот!

Цял живот те очаквах!
Очаквах те, чаках да дойдеш…
Да мълчим и да чакаме…
Чакахме.
Ето, така ни научиха…

Но настъпи ноември, по план беше май,
не – другарите вдигнаха вой.
Аз те чаках,
подобно на вярно,
заклето
и предано куче.

Като сива стена ни надвисна
мълчаната истина.
Онемяха щастливите зрители,
в райското кино е тихо.

Най-добрите от нас,
най-достойните,
честни и чисти
премълчаха за твоята смърт,
като подли животни я скриха.

Първо бяхме под турско,
Кобургско,
          кобурско,
                     царици,
                                царe.
После славната Партия…
Всеки от тях си оправи живота!

До един са си плюли в устата,
народът в хомота оре…
Изтерзаният, беден народ
още чака на теб, брате Ботев!
Свел глава,
мълчаливо отпуснал ръце,
на мегдана се въси народът!
Не отваря за поздрав уста
и от дъното глас се не чуй…
Но по кръчмите,
вече на глас,
упорито говорят,
че си паднал отдавна на Вола,
с „Радецки” дошъл в Козлодуй.