ТЪРНОВГРАД
ТЪРНОВГРАД
Мой престолен град
с вековна слава,
благославям твойта красота!
… Ехо от копита занемява -
с ехото завръща се нощта!
Улиците твои
пак ме викат
да се върна мълчешком назад,
да потъна в твоята велика
мъдрост
и в във твоя поетичен свят.
Пак ме викат векове
разбити,
яростно във Лобната скала.
Аз поемам меча на дедите
и със необветрени крила
ще нахлуя -
като пролетна стихия
в твоята изпепелена красота.
И над сетните останки ще открия
свое трето царство на света.
И ще бъда мъдър!
И ще бъда
от огромна слава залюлян.
И ще нося тежката присъда
на безсмъртния ти Калоян.
АПОСТОЛЕ!
Апостоле, каква душа си носил,
какво сърце, Апостоле, си имал,
че все така с народните въпроси
живял си до оная страшна зима.
В една любов безкрайна и голяма
събрал си добротата на човека.
По-честен българин от тебе няма,
да минат ако ще и двеста века.
И най-висок връх - твоето бесило,
навеки ще е символ на България,
че никой враг жесток не е във сила
да я погуби с толкова олтари.
И тази мъжка святост ни пречиства
като сълза, отронена от рана.
За теб, Апостоле, сега си мисля,
такива българи ще ли останат?
