Емил Симеонов

***

Горчат ли още вчерашните думи?
Сега сме недействително добри -
забравили,
разнежено - разумни.
Чак няма кой да изговори:
„Спри!
Не бързай да се връщаш в добротата,
подишай още малко
уязвим!…”
Че след като са казани нещата,
и друго трябва -
да ги помълчим.

ДОБРЕ ДОШЪЛ

Не аз ще идвам - вие ще ме връщате,
където дълго бях…
Ще преобръщам много нощи къщата,
където пръв живях.

Ще сменям тихо мястото на чехлите
на другия - след мен.
Ще му се появявам бял и шепотен -
сравним, но несравнен.

Под пръстите ще му припарвам - пипне ли
лъжичка, нож, брава,
които с мен преди били са свикнали -
и ясно е това:

на бъдещето ви ще бъда спомена…
Ни лош, ни луд, ни зъл -
прекрачвам аз вратата незатворена:
Добре съм ви дошъл!

ДУМИТЕ МИ

Аз вече всичко съм написал…
Каква илюзия прекрасна -
каквото свое си да драсна,
прочитам като чужда мисъл.

Каква ти класика у тия
слова, от мен обременени?
Дано не ми остане време
да взема, че да ги изтрия.