Красимира Василева

Когато преди десет години Марк Зъкърбърг изобрети социалната мрежа Фейсбук като средство за общуване между студентите в Харвард, някой едва ли е предполагал, че тя ще достигне мащабите, които има днес. Този открит информационен поток създаде впечатлението, че светът съвсем не е толкова голям и промени живота на милиони хора, но дали в положителна или отрицателна посока, няма еднозначен отговор.

Откривайки си профил във Фейсбук, всеки може да намери стари познати, бивши съученици, състуденти и колеги, загубени или забравени роднини, както и да създаде много нови приятелства. Освен това мрежата дава възможност постоянно да общува с тях, да споделя мисли и моменти от ежедневието си - сякаш се намира на мегдана на световното село, където всяка новина се научава веднага.

Така отделният човек, който до навлизането си в мрежата може и да е бил социално изолиран, изведнъж се превръща в главен герой - това вече не е радио, където е слушател, нито телевизия, където е зрител, а сцена, на която представя собствения си живот, и то точно така, както той желае! Каква неограничена от нищо свобода, за която мнозина само са мечтали!!!

Статистиката отчита, че на нея сега се радват над един милиард потребители. Тя отбелязва и нещо друго - в началото в мрежата са преобладавали младите хора, но постепенно започнал да нараства делът на тези, които са във втората половина на живота си. Това има своите обяснения - младият човек живее динамично, с много реални контакти, докато възрастният в своята „уседналост” вече е ограничен от доста фактори…

На фона на това радостно опиянение от възможността за общуване някак тихи остават предупрежденията, че макар Зъкърбърг да твърди, че Фейсбук не е създаден, за да бъде фирма, всъщност той е предприятие, което получава достъп до максимално количество данни, които събира и продава под маската на стремежа да работи за” подобряването на света”. Че ФБР, а и тайните служби за сигурност също проследяват, прихващат и запазват данни, дори след като „собственикът” им ги е изтрил… Че на Запад все повече кредитори, застрахователи и адвокати издирват необходимите им хора чрез Фейсбук и използват информацията в профила им срещу тях в различни съдебни дела. Че даже има случаи, когато ревниви бивши съпрузи проследяват любовните фейсбук връзки на доскорошните си партньори и достигнат до убийство в състояние на афект… Картина, която силно напомня романа „1984 година” на Оруел…

Изпаднали веднъж в опиянението от виртуалното общуване, потребителите не си дават сметка например, че да бъдеш през цялото си работно време в мрежата не говори за добро изпълнение на професионалните ти задължения. Затова чиновници, библиотекари, общински служители и дори кметове и други продължават да прекарват без никакво притеснение деня си във Фейсбук, поствайки картинки, песни, свои снимки и т.н… Някои от тях дори доста нагло обясняват това с думите „Те ме лъжат, че ми плащат, аз ги лъжа, че работя!”

Страниците във Фейсбук са с различно предназначение - за реклама, за бизнесконтакти и търговия, за политическа агитация или просто за забавление. Така се създава общата картина на манталитета и на ценностите на едно общество. Що се отнася до българското, нещата са доста смесени - редом с православните страници стоят мъдростите на „учителя” Петър Дънов, до новините от областта на науката - купища езотерични „откровения” за зодии, прераждания и прочие измишльотини. Може да се срещнат тестове като „Какъв си според името си”, „Какво животно си”, „Какъв зеленчук си”, „Какъв си бил в предишните си животи”, „Кои зодии изневеряват най-много”, „Какъв цвят е твоята аура”, „Курвентия ли си’, „Падаш ли си по садо-мазо” и т.н.

В политиката пък всичко се люшка между полюсите на Изтока и Запада - от възторг от глобализма до страстно русофобство и обратното. В тази бъркотия, отразяваща мирогледния хаос на българите, човекът без позиция може лесно да се загуби. Но идейното объркване не е най-големият проблем.

Истинската беда, за която напоследък се говори все повече, и то в световен план, е зависимостта на хората от Фейсбук, която все повече се сравнява със зависимостта от наркотиците. Появи се и пиесата на австрийския автор Стефан Фьогел „Заболяването Фейсбук”, която вече е преведена на български. И макар това да е комедия, изводите са тревожни - както за неговия главен герой Едуард, така и за милиони други Фейсбук все повече се превръща в мания.

Тя променя негативно еснафския живот на така наречения „среден” човек, откъсва го от реалното му битие и даже може да го доведе до лудост.

Професорът по психология от Калифорнийския университет Лари Роузен констатирал, че хората, които прекарват много време в мрежата, са застрашени от мания, параноя, агресия и антисоциално поведение. Гонейки някакви илюзии, които те самите може би трудно могат да определят, загубват спокойствието си, съня си и все повече се изпълват със стръв да живеят във Фейсбук.

Така розовият свят на виртуалната реалност започва да измества действителното съществуване. Създаден уж да обогатява живота на хората и да ги изпълва с удовлетворение, той на практика се превръща в психическо робство за по-чувствителните, по-художествени, по-неудовлетворени и по-мечтателни натури.

И вместо да се разхождат сред природата, те поставят на стените си красиви пейзажи, вместо да отглеждат цветя, споделят снимки от страниците за цветарство, вместо да общуват с децата си, публикуват педагогически съвети, вместо да отделят време за „половинките” си, разсъждават за любовта… По-икономично, а и много по-ефектно поради широкия обществен отзвук!

Истинското общуване се заменя с „чатенето”, където масово се използват така наречените емотикони. Те изразяват всичко - одобрение, радост, любов, гняв, съмнение и какво ли не още… Бърза комуникация, но, за съжаление, доста плиткоумни и измамна. За сметка на това пък, с изключение на таксата за интернет, безплатна!

Описани са и начините, по които мрежата затормозва хората. Както в реалния живот, и в нея има индивиди с патологичен нарцисизъм, и, както в реалния живот, са най-активните. Те денонощно споделят позитивните неща от живота си, както и своите снимки, без мярка демонстрирайки себелюбието си. Както се казва на шега, някога се снимахме за спомен, сега се снимаме за Фейсбук.

Явно помислили се за особено значими, такива хора започват да оповестяват всяко свое тривиално действие: пътували в автобуса - и снимка, отишли на фитнес - снимка, пили кафе - пак снимка… Одобрението на тези техни действия от приятелите им ги насърчава да продължават, и така до безкрайност. Не е без основание вицът : “Трети ден няма Фейсбук. Хората тичат по улиците със свои снимки в ръце и питат всеки срещнат: „Харесваш ли ме???”

По-скромните и по-сдържаните, наблюдавайки това самодоволство, може да се комплексират, и, ако не установят навреме опасността и не се отдалеч, започват да се чувстват нещастни на фона на този „позитивизъм”.

Всъщност позитивизмът е нещо основно за Фейсбук - няма социални и здравословни проблеми, няма остаряване, няма болка и самота. Има вечна младост, вечна красота и вечна любов! И дори да имаш внуци, нищо не ти пречи да се снимаш на детски люлки, по катерушки и възседнал каменни статуи в парка. Щом си млад по душа, значи наистина си млад, дори и кожата ти вече да започва да увисва! Може да се снимаш и по бански костюм, а защо не и гол - все ще се намери кой да те аплодира, а нали това е най-важното!

Специално внимание заслужава поезията във Фейсбук, чието присъствие е учудващо голямо. Всеки, който се самообяви за поет, започва да публикува стихове - и в профила си, и в десетките специализирани страници. Много от тези автори създават впечатлението, че никога не са се запознавали с класическите произведения на литературата и затова смятат, че всяко тяхно творение е достойно за оповестяване и за възхищение.

Но още по-странното е, че действително винаги се намира кой да им се възхищава. Преобладаващо в тематиката е сладникавото любовно чувство, като стихотворенията често са илюстрирани с „горещи” снимки в стил „Отнесени от вихъра” и „Птиците умират сами”. Потънали в тази романтична небулоза, самите автори започват да обрамчват ликовете си с рози и лилии на фона на някакво вълшебно езеро или на плуващи в далечината планини.

Но скоро се оказва, че нищо не е толкова наивно, колкото изглежда на пръв поглед. Постепенно се очертава образът на застаряващата поетеса - вамп, която е феминистка, но силно се нуждае от своето второ „аз” в лицето на мъжкото си допълнение. Тя призовава, ухажва и заклина избрания от нея мъж, а ако той не се поддава на тези призиви, започва да го заплашва, че така или иначе ще остане завинаги в сърцето му и той няма да види бял ден заради съжаленията, че я е загубил. Изпаднала в любовен транс, поетесата се кълне, че е готова да отиде с него и в Ада, и в Рая, но е добре той да знае, че истинският Рай за него е тя. След което оповестява, че той пък за нея е и „разпятие”, забележете, с малка буква, и „възкресение”, също с малка буква. В отговор често се появява застаряващият поет, който обаче дълбоко в душата си е останал дете и се нуждае от нейната непресъхваща ласка…

Отделен е въпросът, че понятието „художествена форма” е чуждо на мнозина, както им е чуждо и понятието „стихосложение”, да не говорим за литературните жанрове. Неотдавна видях, че една поетеса с награди е нарекла „балада” своите декларативни невзрачни куплетчета за участта на твореца. „Уууаауу!”, или „Wow!”, както е прието да се възкликва във Фейсбук!

О, времена, о, нрави!