Радослав Цветков

160 години от рождението на д-р Константин Иречек

За Константин Иречек бе невъзможно да надвие “българското” влечение у своята кръв. Вместо ранна бляскава кариера в научното поприще след завършването на Пражкия университет, синът на чешкия общественик и писател Йосиф Иречек, внукът /по майка/ на слависта П. И. Шафарик още 19-годишен ще публикува своя “Книгопис на новата българска книжнина за 1806 - 1870 г”, показвайки открито своите пристрастия и интереси да общува с българския народ.

Това потвърждава и следващият труд на младия Константин Иречек - “История на българския народ”, публикувана в 1876 г. на чешки, почти eдновременно и на немски, преведен и издаден на руски в средата на 1878 г.

Решителна е третата крачка на бъдещия голям учен, съпричастен с живота на българите славяни - от 1879 г. до 1884 г. Константин Иречек е сам участник в голямото образователно дело в България като главен секретар, министър на народното просвещение, председател на създадения и организиран от самия него Учебен отдел към това министерство, директор на Народната библиотека и музей, след което вече наистина се отдава напълно на своите научни занимания като редовен професор в Пражкия университет.

Сега ние с основание можем да се удивляваме на голямата и ранна начетеност на младия чех, който на 22 години още във втората си изява като учен, публикува капитален, добрсъвестно съставен научен труд. С ентусиазъм са посрещнали този труд на Иречек тогавашните одески българи, които изразяват признателността си с художествено изработен благодарствен адрес. Все по това време, съчувствен на българската кауза, К. Иречек е публикувал и своята статия против кланетата на башибузуците през април 1876 г.

Можем да се удивляваме и на енергията и ерудицията, с които младият все още Иречек, като главен секретар, а по-късно и министър, се отдава на преобразованието, на стабилизирането на българското учебно дело.

Той прави последователно “Записка за наредбата на народните училища в България”, “Записка за наредбата за педагогическите училища в Княжеството”, “Предписание как трябва да са наредени училищните къщи”, “Програма на класическата гимназия”, “Инструкция за.управлението на държавните учебни заведения. в княжество България” и приложение към нея, “Правила на дружините за подпомагане на бедни ученици”. “Правилник за стипендиантите в чужбина”, “Правилник за стипендии при държавните средни учебни заведения”, “Инструкция за окръжните училищни инспектори”.

И всичко това - при изключително трудни за работа условия - само за една година работи при петима различни министри! От 29 април 1881 г. година той сам управлява Министерството на народното просвещение и продължава, вече самостоятелно, апостолската си дейност за реорганизация на учебното дело в България.

За какво ли не се интересува и грижи като министър Иречек! Преобразования в административното деление на учебните окръзи, привлича около себе си особено способните и с многогодишна практика учители, за да събуди и у населението ревностно отношение към училището.

Грижи се за отварянето и укрепването на педагогическите училища, старае се да подпомогне програмите на класните училища, да постигне трайно усвояване на преподавания материал, да засили националния дух сред учениците.

Многобройни са инициативите му във всички клонове на образователното дело, пък и не само на него. Д-р Константин Иречек полага усилия и за подобряване на материалното положение на народните учители.

След 23 юни 1882 г., когато кабинетът пада, той продължава реализирането на проекта на “Закон за учебния съвет при Министерството на народното просвещение”. Д-р Константин Иречек работи за издигането на Държавната печатница, като увеличава бюджета й и разширява дейността й, иска построяването на нова сграда; все така целеустремено и с голямо усърдие се отдава и на подобряването и разширяването на Народната библиотека и Народния музей, особено след като им става и директор.

Изисква от своите учители да изучават старините, да ги запазват за поколенията след тях до окончателното им възобновяване, мъчи се да повдигне и нивото на изкуството /въвежда рисуването като учебен предмет в гимназиите/, подпомага дейността на Българското книжовно дружество и издаването на неговото “Периодическо списание”, става един от най-дейните му членове, активен сътрудник на списанието.

“Аз никак не желая да достигна до най-високи постове и съм напълно задоволен с едно място, където може тихо да се работи” - пише той до д-р К. Стоилов.

С научните си занимания той смята че ще е по-полезен на българите. Пътува по пътищата на България, за да я опознава и обиква все повече и повече и за да ни остави след петгодишното си пребиваване в страната и “Пътувания по България” /1888 г., Прага/, “Княжество България” /1891 г., Виена/, “Български дневник” /1930 г., София/, както и записани разговорите си с личности като Петко Каравелов, Петко Р. Славейков, Иван Вазов, Марин Дринов, Александър Т. Балан, проучванията си за старини, бит, етнография, археология, за историята на селища и райони, за политическия ни и културен живот по това време.

До края на живота си д-р Константин Иречек е съпричастен със съдбата и живота на българите, които искрено обича.