ПЕТ РАЗКАЗА
КОЛКО ВРЕМЕ ДА ЧАКАМ, ГОСПОЖА?
През лятото на 2000-та година Червен беше село с около 300 човека. Пазар нямаше и местният човек, станал известен като производител и продавач на зеленчуци, беше бай Борис. Къщата му бе в началото на селото, на най-високата част на скалистия склон.
Отидохме там в една топла лятна привечер. Високата порта и тухленият зид скриваха вътрешността от погледа. Позвънихме, кучето залая бясно, кокошките се разкудкудякаха, но стопанинът не се показваше. Мислехме да си тръгваме, когато по шосето откъм гробището се зададе дребен на ръст около 80-годишен мъж в черна риза и панталони. Той замаха отдалеко, а когато приближи, видях, че очите му са силно зачервени. Като дойде още по-близо, усетих дъх на кисело вино.
- А добре дошли! - поздрави той, а после изведнъж лицето му се сгърчи и каза с тънък и треперещ плачлив глас - Много съм кадърен, всичко мога, ама нямам късмет!
После се усмихна и бодро добави:
- Айде влизайте, но първо да завържа кучето.
Преминахме през нисък тунел с навес край кози, магаре, каруца, щайги с картофи, лук, чесън, връзки сушени билки, инструменти и кой знае какво още. Бай Борис ни предвождаше, силно накуцвайки - левият му крак не се сгъваше в коляното. Когато излязохме на площадката пред къщата, погледът ми попадна върху градината с нагъсто засадени буйни домати и пипер.
- Голям производител съм аз, на младини се учих на градинарство в Чехия, а после цял живот бях бригадир в кооперацията в село. Ама на, нямам късмет, самин съм! - и той понечи да плаче.
- Защо, бай Борисе? - попитах смутено, но той вече се преобличаше с дочени, вързани с връв панталони, а над продупчения на много места потник облече негладена, но чиста риза.
- Ами защо?! Ожених се веднъж, жена ми беше бездеткиня и след 30 години живот заедно се помина. Едва изчаках 50 дена и тръгнах да се женя - сам не се стои. Десет села обиколих, докато накрая намеря моята Ани. Взехме се, след като й приписах половината от къщата. Тя имаше един син, но той изгоря, запалила се нафтата в мазето и без време го погребахме. Добре си живеехме, но Анито се разболя от рак. Две години беше на легло и сам я гледах. И на нивата ходя, и на лозето, и козите доя, и супа правя за Анито. На всичко бях готов, само да има кой да ме посрещне вкъщи. Накрая тя почина, една седмица мина, откак я погребахме.
Бай Борис пак сгърчи лице и заплака, но аз му заговорих бързо :
- Не плачи, бай Борисе, ти си здрав, пак ще се ожениш…
Старецът изведнъж просия и ме загледа втренчено с по детски прозрачни сини очи:
- Ама колко време да чакам да мине, бе госпожа?
- Няма какво да чакаш много, бай Борисе, мъртвите са мъртви, а живите трябва да живеят. Най-много 40 дни…
-Абе аз първия път чаках 50 дена, ама сега не зная… Не се оплаквам, здрав съм, работя всичко, даже кракът не ми пречи, макар че понякога изведнъж падам. Пенсия вземам, всичко си произвеждам, ходя на пазара в Русе да продавам яйца и зеленчуци, ама какъв е смисълът, като съм самичък? А пък и на тия години дали ще намеря някоя?
- Ами огледай се първо в селото, има много самотни жени - казах успокоително.
- Абе има, аз вече всичките съм ги огледал, но не зная дали ще си оставят къщите да дойдат при мене. Пък и деца имат в Русе, нали за тях блъскат… Е, има една Елена надолу, дано тя се съгласи…
- Ще си намериш, бай Борисе, нали за всеки влак си има пътници - отново казах успокоително, а после преминахме към търговията.
Бай Борис ни пусна да си берем домати и пипер направо от корените и съобщи цена, двойно по-висока от тази по магазините в града. Спазарихме се и той съсредоточено сложи левчетата в джоба на омачканата си риза.
След няколко дни отново посетихме нашия градинар. Посрещна ни цял напръскан с вар. Беше изнесъл мебели и дрехи от къщата и боядисваше. Вече не говорихме за женитбата му, той явно беше взел решение и се подготвяше за новия си живот.
В градината продължаваха да червенеят домати и чушки, кокошките кудкудякаха, магарето преживяше лениво, а кучето се припичаше в очакване на новата стопанка. Купихме зеленчуци и тръгнахме, но на изпроводяк бай Борис отново се обърна към мене:
- Анито я погребах в гроба на майка ми, при първата ми жена. Ходя сега на гробищата, плача, викам ги и двете, но никоя не ми отговаря. Трябва да се оженя! Колко време мислиш, че трябва да чакам, госпожа?
БРЪМБАРЯТА
Баба Иванка беше от рода на Бръмбарята. Наричаха ги така, защото бяха особено приказливи. Като поемеше дъх, тя можеше да говори с часове без прекъсване - монотонно и оплаквачески напевно. Повтаряше, потретваше едно и също нещо, оплакваше се от съдбата си, вайкаше се, обвиняваше.
Родена и прекарала целия си живот в това село, тя сякаш не забелязваше красотата на природата. Но не искаше да живее в града - като остана вдовица, само няколко зимни месеца прекара при сина си, върна се преждевременно и заяви, че това отиване е за първи и последен път. Посочи някакви свързани с отношението на снахата причини, но истината беше, че не можеше да живее без градината си.
Правеше зеленчуковите разсади много рано, непрекъснато ги откриваше и закриваше с найлони, копаеше, плевеше и поливаше и юни месец вече се хвалеше с реколта. Тази реколта беше изразът на нейната майчина любов, а и примамката за сина й и семейството му. Той обаче, едър и пълен мъж, още с пристигането си казваше, че не му трябва никаква реколта, защото дава много пари за бензин до село, а в града има всичко и струва стотинки.
Това докарваше емоционалната и очакваща поне малка похвала баба Иванка до плач. Защото наистина влагаше цялата си енергия в градината. По терлици, вече с два бастуна, тя влачеше и мотиката, и маркуча за поливане, понякога дори копаеше седнала на земята. А като свършеше работа, се облягаше на циментовата мивка в двора и с часове гледаше растенията.
В такива мигове понякога ми казваше: „Как не съм млада, че да работя! Душата ми плаче за работа, ама вече няма сили…”
Случи се обаче така, че синът й почина преди нея и надеждата й останаха двамата внука, вече женени и с деца. Идваха да я виждат, но големият буквално повтаряше думите на баща си:
- Нам за какво идвам, само си губя времето, в тази селскостопанска работа нищо не е сигурно!
- Недей така, баба - умоляваше го Иванка. - Тази къща е за тебе, и градината е за тебе, ще си ги поддържаш, ще идваш тук с приятели, като си замина от този свят. Тука е хубаво!
- Ще идвам другия път! - отговаряше внукът. - Само да си заминеш и веднага ще я продам!
Баба Иванка си замина почти 90-годишна. Внуците се появяваха отвреме навреме и обработваха градината, но никога не преспиваха в къщата. Ала дали затова, че вече нямаше кой да им „опява”, дали защото децата им пораснаха и ангажиментите им намаляха, започнаха все по-дълго да се заседяват в селото.
Ремонтираха къщата, опраха хубавите черги на баба Иванка, донесоха кафеварка и скара, купиха косачка за тревата. Освен че се грижеха за зеленчуците, снахите засадиха и по-редки цветя. Започнаха да канят и приятели - хем да помогнат в някоя работа, хем да подишат чист въздух. И така дойде денят, в който останаха да нощуват.
След няколко години мрак чардакът светна и се чу музика. Изпитах желание да отида и да ги попитам: „Беше ли права баба ви, като ви казваше, че няма нищо по-хубаво от това село и от труда на открито?!” Но се въздържах - все пак и те са от рода на Бръмбарята и разговорът можеше да отиде до среднощ…
ДЪРВОДЕЛЕЦЪТ
Преди двадесетина години той беше баш дърводелецът на селото. Все още имаше каруци, за които майстореше части. Все още имаше обработващи земята хора, които се нуждаеха от сапове за лопатите, мотиките и косите си, както и от двойни стълби за обиране на плодовете от дърветата.
Макар и минал 60-те, бай Неделчо се чувстваше в силата си. Печелеше добре, и то не толкова от съселяните си, колкото от виладжиите, които му поръчваха дограми, врати с дърворезба и различни други украси и плащаха щедро. Той имаше самочувствие и заради старата си слава - някога бе изработил масите и столовете за заседателната зала на шефовете на селищната система. А още по-старата слава на занаята му идваше от средновековното минало на някогашния крепостен град, който след разрушаването от турците се бе превърнал в малко село.
Като повечето жители на това село той беше кривокрак. Дали защото далечните им прадеди са били конници, дали заради големите баири, не беше съвсем ясно, но кривите крака не се смятаха за дефект от никого в селото, те просто бяха характерна особеност. Затова тази особеност не бе попречила на бай Неделчо да се ожени два пъти.
След смъртта на първата си жена, от която имаше син и дъщеря и внуци, той беше покорил сърцето на красивата вдовица Деша. Делеше с нея по братски приходите си от дърводелството, както и всички останали приходи на семейството. Но Деша не хареса децата му и след няколко техни гостувания намери начин да ги пропъди. Така благата от стопанството, включващо зеленчукови градини край реката, бостан, лозе, кокошки, овце и кози, останаха за нейната дъщеря.
Бай Неделчо, лишен от контакта с кръвните си наследници, започна да се тревожи от мисълта какво ще се случи, ако Деша умре преди него. Тази мисъл се загнезди в съзнанието му и не му даваше мира, затова споделяше тревогите си с всеки, с когото установеше по-близък контакт. Големият му страх беше да не завърши живота си в старчески дом.
Обмисляше различни варианти, с които да се гарантира. Дали да припише нивите си на дъщерята на Деша? И при какви условия да го направи? Някои му казваха да потърси съвета на адвокат, други пък смятаха, че трябва да се остави на Божията воля. Но подозрителният и скептичен ум на бай Неделчо поставяше всичко под съмнение.
Годините минаваха, а той не намираше решение на проблема си. Междувременно Деша го накара да заживеят в нейната къща и той вложи цялото си умение да я разхубави. Направи механа с мисълта, че ако умре първи, преди погребението ковчегът му ще бъде изложен в нея.
Но понеже дяволът никога не спи, страховете му се оправдаха. Деша, която поемаше и женската, и мъжката работа, за да може той да се отдава на дърводелството, падна от каруцата, лежа в гипсово корито и след известно време почина. И тогава той изчезна от селото.
Едни казваха, че дъщеря му, макар и обезнаследена, се смилила над него и го взела при себе си. Други пък твърдяха, че е починал в беден старчески дом, въпреки че приписал нивите си на Дешината дъщеря. И аз така и не узнах истината за смъртта му. Но си спомням за него, когато минавам край къщата му и край къщата на Деша - и двете безлюдни, но богато украсени от талантливия дърводелец.
Сега той не липсва на никого, защото нито има хора с каруци, нито хора да обработват земята. А и виладжиите - българи и чужденци, които купиха къщи в селото, не се задържат дълго в него…
БОЖИ ЧОВЕК
За разлика от града, на село, когато умре някой, всички веднага научават новината. За смъртта на жена църковната камбана бие два пъти, а за мъж - три. Ако се чуят повече от три последователни удара и паузите между тях са малки, това означава, че ще има служба.
Църквата в селото, за чийто свещеник ще разкажа, беше каменна и голяма. Поради наклонения терен оградата й в по-ниската част беше висока, също направена от камък, и сградата напомняше малък средновековен замък. Камбанарията също беше висока, но като се вгледа, човек можеше да забележи, че се руши.
В един неделен ден, като чухме камбаната за служба, решихме да отидем в църквата - да я разгледаме отвътре и да се запознаем със свещеника. Вратата на храма беше отворена. В него, застанал срещу олтара, възрастен човек в избеляло расо и с износена калимявка четеше тихо на глас от голяма книга. Нямаше никой друг. Забелязах, че стените и таванът на църквата бяха опушени, стенописите почти не личаха, а на пода бяха постлани износени черги. Като завърши четенето, мъжът се обърна и ни поздрави.
- От кои хора сте, че не ви познавам? - попита той.
Обяснихме му, че не сме от селото и само летуваме тука. Тогава той се представи като отец Никола, местен човек, който служи в църквата от десетилетия. Свещеникът беше напълно побелял, но с ясносини очи, в които липсваше какъвто и да е симптом на склероза. Ръцете му говореха за тежък физически труд - мазолести, с поизкривени пръсти и груби нокти.
Каза ни още, че храмът се казва „Св. Димитър”. Помолихме го да покаже стари икони, книги и предмети и той промълви с дълбока мъка в гласа:
- Имахме, наистина бяха много стари и ценни, но храмът беше окраден и всичко замина. И така не беше разкрит крадецът…
Спомних се, че в началото на 90-те години в този район бяха ограбени десетки селски църкви. По археологическите обекти пък шетаха иманяри с металотърсачи. И крадците на икони и на църковна утвар, и иманярите работеха по поръчка на най-голямата тогава мафиотска групировка, която извън всичко друго имаше като предмет на дейност и търговия и износ на произведения на изкуството.
Попитах още отец Никола в селото няма ли вярващи хора, че никой не е дошъл за службата.
- Лято е, хората са стари, а има много работа. А и в почивните дни идват децата им от града, гледат да ги посрещнат, да ги нагостят и да ги изпратят с пълни багажници.
Оказа се, че отец Никола също имал един син, но той починал рано и сега са сами с попадията. „Каквото реши Господ - каза той с насълзени очи - това ще бъде. Никой не може да избегне Божията воля, всички сме в ръцете му. Но Бог е милостив и вярвам, че ще даде лека смърт на мен и на бабата.”
- И все пак, отче, не осъждаш ли съселяните си, че не идват на църква и не търсят Божията правда?
- Не ги съдя, както се казва в Книгата на книгите, не съдете, за да не бъдете съдени. Иисус чука на всяко сърце, но насила не влиза. Аз познавам всички хора тук, знам живота им, знам трудностите и нещастията, през които преминават. Моят дълг е да съм в храма, а дали ще дойде или не, всеки решава сам. Зная, че много от бабите имат вкъщи иконки и кандила и палят свещи, зная, че се молят. Но те са болни, трудно се движат, вече едва се справят с живота. Затова не ги осъждам. Всеки знае себе си. И Господ го знае…
Разказа още, че обслужва още няколко от съседните села, а транспортът е нередовен и за да бъде точен, често ходи до тях пеша. Случвало му се в зимни дни за по-бързо да върви не по шосето, а да се спуска направо по скалите. „Но никога, никога в живота си, и да вали, и да гърми, и да фучи, не съм пропускал служба”, каза накрая той и ни покани пак да дойдем в църквата.
На следващата година обаче селото вече имаше друг свещеник, който идваше от града доста рядко, и то с любовницата си. Ходеше по къщите да събира пари уж за храма и още пред вратите запяваше „Многая лета”, благославяше хората, самопоканваше се да го черпят и се напиваше, а после едва стигаше до църквата, където преспиваше.
Селяните започнаха да мърморят, че той не е като „техния” свещеник, че взема много скъпо за погребенията - единствените църковни ритуали, които оставаха актуални, тъй като в това село не се извършваха нито венчавки, нито кръщенета, но почти всеки месец умираше някой.
Днес за добрия, съвестен и хрисим Божи човек отец Никола си спомнят само двама трима от най-старите жители на селото. И няма кой да постави възпоменателен некролог за него на вратата на старата църква.
ОТМЪЩЕНИЕТО НА ЦОЧО
Къщите на село имат свои физиономии и са като семейна летопис. В единия край на двора е малка кирпичена постройка, строена преди век, в другия - тухлена, на два етажа, обикновено с годината на изграждането й, а над годината - чепка грозде. Днес много от тези къщи, особено в покрайнините, зеят с празни очи и полуотворени врати. Дворовете са обрасли с див орех и бъз и наподобяват джунгла. Дори някои от къщите на главната улица запустяват, покривите гният, оградите рухват под тежестта на времето.
Но къщата на Цочо не е от тях. Тя е тухлена, двуетажна, с балкон и със сива мазилка. Строена е от богати хора, по-късно обявени за кулаци и пратени в затвора.
Цочо живееше в града, но когато остана безработен, се върна при все още живите си родители. Нямаше възраст за пенсия и други доходи и започна да настоява пред баща си да продават ниви. Бащата не беше съгласен, защото цената от 60 - 80 лв за декар му изглеждаше като подигравка. Той беше суров човек и не се вслуша и в молбите на жена си да подпомогне някак сина си - единствения син, при това отдавна разведен и забравен не само от бившата си съпруга, но и от своите синове.
Когато майката продължи да настоява, една нощ съпругът и я наби жестоко с бастуна и след няколко дни тя почина. Така обаче той, вече стар и болен, изпадна изцяло във властта на синчето си. Цочо настани „дъртия” в приземната каменна кухня и започна да издирва спестените му пари. Прерови всички гардебори, долапи и ракли, разпори всички дюшеци и възглавници и намери няколко разписки за депотизи. Парите обаче не бяха много, а и той нямаше право да ги изтегли при все още жив титуляр на сметката.
Тогава у него се роди убеждението, че трябва да отмъсти за майка си и да помогне на баща си да умре. Заключи го в каменната стая и замина за някъде. Една сутрин, докато събирах охлюви, видях странна гледка.
Някакъв старец беше застанал до прозореца на каменната кухня и с отвертка сваляше гвоздейчетата на единия прозорец. Накрая махна стъклото и подаде вътре чиния с няколко кюфтета. После постави стъклото и закрепи гвоздейчетата.
Така разбрах, че Цочо е оставил баща си да умре от глад. Не зная колко пъти се е повторила тази случка, но накрая бащата наистина умря и Цочо се върна в селото като горд наследник. Веднага получи рентата от нивите, а после започна да ги продава - бавно, постепенно, изчаквайки цената да се вдига.
Дочака и пенсия и прекарваше времето си в селския магазин, пиейки бира. Но понеже човешката природа, ако няма враг насреща си, започва да го търси по-надалеко, Цочо се сети за синовете си и за тяхната неблагодарност. Не били идвали да го видят от години, имал и внучета, които не познавал. Като обяви пред приятелите си по чашка, че вътрешно отдавна се е отказал от тях и те няма да получат нищо след смъртта му, той започна да замисля отмъщение.
Настани се на свой ред в приземната стая заедно с телевизора си и започна да унищожава горния етаж. Насече и изгори мебелите, свали дограмите и вратите и също ги изгори. Железните предмети като пружини на легла и други наряза и предаде на вторични суровини. Накрая, успешно справил се с всичко това, взе голям чук и започна да разбива стените, а после и стъпалата за втория етаж. По шумовете, които се разнасят от къщата, съдя, че още не е приключил.
- Ще оставя фасадата откъм улицата, но всичко друго ще съборя - заяви той. - Нищо няма да оставя на онези неблагодарни копелета! Това сега е единствената цел в живота ми!
Всеки път, когато отиваме в селото, очаквам да видя промяна в Цочовата къща. Откъм улицата не се вижда нищо, но шумовете вътре продължават…