Павлина Павлова

ЗАВЕЩАНИЕТО

В приемната на нотариус Гърдев Мона беше дошла, за да отвори завещанието. Толкова дълго беше очаквала този момент, бе си представяла как си тръгва, гордо вдигнала глава като наследница на тристаен апартамент на пъпа на столицата, двуетажна вила в скъпарския квартал Бояна и тлъста сума по депозити. Само че, отначало в представите й редом до нея беше Валери.

Въздишка като стон се отрони от устните й, не, не беше от устните, а от самото й сърце.
Когато през един слънчев следобед преди 24 години Яна Кокоркова ги заговори на пазара, изтече много вода. Тогава с Валери бяха млади, влюбени и щастливи. Вървяха, сплели пръсти, слънцето позлатяваше косите им и се промъкваше в очите, за да ги изпълни със светлина.

Яна Кокоркова ги заговори, защото Валери много приличал на сина й. Наистина ли? Колко интересно! За нещастие, той вече не е между живите. Съжаляваме, не знаехме, приемете съболезнованията ни…

“Защо не ми дойдете на гости? - внезапно предложи тя. - Не отказвайте на самотната жена. Тази среща ме изпълни с радостно вълнение, умолявам ви…”

Защо пък не? Валери пое пазарската й чанта и скоро седяха в просторния й хол с окачени снимки на покойника по стените. Приликата между него и Валери беше безспорна. А Яна Кокоркова отрупваше масата със скъпи луканки и маркови питиета.

Така започна всичко. Ново начало в нейния живот и началото на края за техния с Валери. Защото той от самото начало не беше благосклонен към съблазнителното й предложение: сама е, няма никакви наследници и, ако те склонят да се грижат за нея, тя ще им припише всичко.

С практичния си женски инстинкт Мона съзря големия шанс, който им поднасяше съдбата. На тепсия! Цял живот да работеха с Валери по 16 часа на ден, пак нямаше да съберат пари за половината й апартамент. Ами вилата? За спестяванията й пък само можеше да предполага, че са значителни.

Отначало успяваше да убеждава Валери и двамата я разхождаха с купената си на старо кола, ходеха до вилата, пазаруваха й, приготвяха й зимнина. Водеха я на медицински изследвания, на погребения и панихиди. И прекарваха всички официални празници в нейната компания. Както и неофициалните.

Валери издържа три години. Започна да се оправдава с прекомерна работа и я оставяше сама да се бори за тяхното бъдеще. Мона не се оплакваше. Готвеше и сервираше на гостите на Яна, чистеше, переше, миеше прозорци, поливаше цветята. И с часове слушаше спомените на Яна. Понякога, когато клепачите й натежаваха от умора, й се струваше, че Яна Кокоркова е живяла поне хиляда години.

На петата година Валери проведе с нея онзи разговор. Беше кратък и нервен. Или аз, или - тя. Избирай!

Опита се да се измъкне от отговора. Как така да зарежем всичко, пет години усилия, Яна вече е на 66 и може би скоро…

- Ти май не разбираш какво се случи с нас? - ядоса се Валери. - Тя ни ограби! Отдавна нямаме личен живот, идеята да си имаме деца се стопи като летен сняг. С теб вече не споделяме, както преди. Не се смеем, както преди. Не се обичаме, както преди.
- Не е вярно! Аз те обичам!
- Тогава да загърбим всичко. Бяхме толкова щастливи. Нима си забравила?
- Как бих могла?…
- Искам да чуя какъв е твоят избор!
- Нека помисля…
- Аз? Или тя? - повтори Валери.

Мона не му отговори. Сведе глава и заплака.

- Щом искаш да се погубиш, остани. Но аз съм дотук.

Още същата вечер Валери се изнесе. После заведе дело за развод. После - срещнал друга жена, оженил се, имал две деца…

Мона стискаше устни и продължаваше да изпълнява капризите на Яна Кокоркова. А дъртата вещица започна по един префинен начин да я захранва с новини за Валери.

Казваше й, че е много глупава, загдето е изпуснала такъв мъж, обвиняваше я, че е безчувствена, присмиваше й се колко се е състарила, хокаше я защо не си е родила поне едно дете. Мона стискаше устни и не отговаряше. Гълташе надигналата се вълна от ярост и омраза, която ставаше все по-страховита. Знаеше, че трябва много здраво да стиска устни, ако иска да се добере до наследството.

И ето я най-накрая на крачка от своя Еверест. Вярно, не е на възраст, когато ще й се вършат лудории, но не е и престаряла. На 46 години е. Ако се наспи и си отпочине, ако отиде на сауна и масаж, на фризьор и маникюр, би свалила някоя и друга годинка. Ще се запише за екзотична екскурзия. Ще си накупи бижута, дрехи, обувки, чанти. Ще се превърне в дама от най-висока класа…

- Моля, заповядайте, нотариус Гърдев ви очаква.

Тя се усмихна на секретарката и пристъпи, изгаряща от нетърпение.

- Вие бяхте за завещанието, оставено ми от Яна Кокоркова, нали?
- Да.
- Сега ще го отворим и ще ви го прочета. - Като разряза с нож плика, нотариусът измъкна сгънат на две лист и зачете: - “Аз, долуподписаната Яна Кирилова Кокоркова от град София в пълно съзнание за значението на акта, който извършвам, правя следното завещателно разпореждане след моята смърт: Завещавам на Светата църква цялото си движимо и недвижимо имущество.
За верността на завещанието собственоръчно се подписвам…”

Нотариусът млъкна, а Мона неразбиращо се взря в очите му.

- Това ли е?
- Да, това е. Цялото й движимо и недвижимо имущество ще бъде предоставено на Църквата.
- Ами аз?
Нотариусът сви рамене:
- Моите пълномощия са дотук.
Тя се изправи като в просъница, но внезапно й хрумна да запита:
- Знае ли се, кога е написано?
- Разбира се. Извинете, че го пропуснах. Ето, прочетете сама.

Цифрите заиграха пред очите й. Фаталната дата на развода й преди 18 години.

На улицата я връхлетяха обичайните звуци на големия град… забързани хора… влюбени младежи… деца с баби… би могла и тя да е една от тях… Ала като обезумял покер играч заложи всичко, жертва всичко. И го е изгубила. Още преди 18 години! Поне да й беше плащала като на прислужница, но Яна и това си беше спестила.

Очите на Мона се изпълниха със сълзи. Каква глупачка се оказа! Втурна се да пресече булеварда и едва тогава се огледа. Късно. Към нея летеше смъртта с 250 метални коня.

СРЕЩА С МИНАЛОТО

Първо видя жената. Беше към петдесетте, с миловидно лице и отегчен израз, като маска, която никога не сваля. Тялото й бе запазило младежката си стегнатост и привлекателни извивки. Силно изрязаното потниче подчертаваше дългите й красиви ръце, но панталонът, тип шалвари, не само скриваше стегнатото й дупе, ами при бегъл поглед към задните й части разочарованието беше пълно. Тя обаче не осъзнаваше колко силно я обезобразява дрехата и, когато пристъпваше, се фръцкаше кокетливо, сякаш се опитваше да каже: “Вижте какъв хубав задник имам!”

Жената водеше под ръка възрастна дама, вероятно майка й, защото двете си приличаха.

Мъжът влезе в чакалнята на клиниката десетина минути по-късно и привлече вниманието й. Не погледна към нея, макар да се устреми към двете жени, седнали наблизо. Онази, по-младата, с грозните панталони-шалвари, вероятно беше съпругата му.

Тогава чу гласа му.

И осъзна, че го познава. Не просто го е срещала в някой офис или магазин, а го познава в интимен план. Някъде там, в миналото, е била влюбена в този мъж, в гласа му с леко дрезгав тембър, в гъстата му вълниста коса, в провлачената му походка, в цялата тази префинена небрежност, която се излъчваше от него. Спомни си движенията на пръстите си, заровени в косата му, толкова мека и еластична; пъстрите му очи, които се смееха и я гледаха (не сега, тогава!) с една смесица от обич и любопитство. Спомни си твърдостта на устните му и нежността им, когато покриваше с целувки всеки сантиметър от кожата й…

Само че, колкото и да се напрегна да разшири този спомен, не успя. Нищо друго не изплува от миналото - нито кога?… нито къде?… Даже името му си оставаше затрупано под пластовете “Време”.

Скоро той си тръгна, а съпругата му се премести на канапето до нея. Поколеба се дали да я заговори, да направи опит да разбере поне къде работи…

В този момент Той се върна, по-точно - втурна се обратно. Ето го, приближава. И отново внимава да не я погледне. Спира на крачка. Протяга ръка и пуска връзката с ключове от колата в шепата на младата жена.

Излъчването му я покорява. И тя не гледа към него, ала го усеща с всяка клетка на тялото си. Защото тялото й го разпознава по други сигнали. Тялото й има по-добра памет. Първична, но незаличима.

А тя е забравила и името му… и кога… и къде… Сякаш е в кладенец, в тъмен тунел и нищо отвъд не е различимо…

Дали да не го поздрави? А после да подхвърли: “Всъщност, откъде се познаваме?” Не, не става, нали ще се изложи… Пък и той очевидно не иска жена му да разбере за нея…

Когато събира смелост и поглежда там, където стоеше преди мигове, него вече го няма. Отишъл си е завинаги. Всъщност, отишъл си е от нея отдавна, толкова отдавна, че да заличи всеки спомен от нещо вълнуващо и прекрасно. Защо го е допуснала? Тя пазеше хубавите си спомени. Гонеше лошите, но хубавите…

Ами ако спомените, свързани с него, не са само хубави? Днес го почувства със сетивата си. Първичен нагон. А нещо друго, случило се след това, е накарало съзнанието й да се освободи от непосилните спомени, от бремето на чувствата, от всичко, свързано с него…

Образът на мъжа се настани в мислите й. Не я напускаше, каквото и да вършеше. Кой беше той? Толкова близък и така далечен. Познатият-непознат. Тайнствен. Дразнещ любопитството й. Влудяващо мистериозен.

Ала колкото и да ровичкаше в миналото, съзнанието й отказваше да разкрие тайната. Сякаш някой го беше изрязал с ножица и там зееше голяма черна дупка.

Обичала ли го е? Несъмнено, щом възкресяваше копринения допир до косата му, твърдостта на устните му, смеха на очите му. И този гърлен тембър, леко дрезгав, затаил обещания…

Сякаш я тресна светкавица. Но това беше Той, убиецът на доцент Миронов.

Слабичкият доцент Миронов, който я ухажваше пред целия им курс, а щом я срещнеше в коридора на Университета, все я питаше кога ще му отиде на гости. В отговор тя само се смееше, защото не приемаше на сериозно нито една негова дума.

Спомни си и друго…
Бяха състуденти. Изживяха романтична любов. Три години, през които всички колежки й завиждаха на късмета, а тя бе на върха на щастието. Двамата вече чертаеха планове за бъдещето, започна да си мечтае за бяла булчинска рокля, когато се случи непоправимото.

Така и не научи докрай истината. А може и да не е искала да я разбере. Да е предпочела да се затвори в своята болка, да капсулира спомените и да ги погребе надълбоко. На всички негови опити да й обясни станалото, отвърна с ледено мълчание. Изхвърляше писмата му, без да ги отвори. Погреба го, но е погребала и част от себе си.

А ето че той е излежал присъдата си, срещнал е нова любов и е продължил напред. Тя също се беше опитвала да продължи. Толкова много мъже влизаха и излизаха от живота й, та понякога й се струваше, че живее на гара. В прегръдките им беше търсила спасителен пристан. В прегръдките им искаше само едно: да забравя.

В прегръдките им жадуваше топлина, като неговата, че и още по-силна, за да я сгрее завинаги.

Нищо не се получаваше. Връзките й продължаваха понякога седмица, понякога - месец. Свършваха, преди да са започнали истински. Оставаше горчилката. Без спомени. Просто - горчилка.

Какво се шушукаше тогава из Университета? Че той не бил съвсем виновен, че е бил изнудван от доцента за някакви снимки, интимни снимки с жена, които щял да прати на родителите й. Скарали се в кабинета му, ядосаният доцент го изблъскал в коридора, но кавгата продължила. Сдърпали се. И случайно или не, доцентът полетял по стълбището…

Изтръпна при мисълта, че го е изоставила в един толкова тежък за него момент. Тогава бе обзета от ревност, че на снимките той е бил с друга. Не можа да понесе подозрението, че я е лъгал… че се е заблуждавала относно неговите чувства…

А не би ли могъл на онези снимки да е с нея и именно нея да се е опитвал да предпази от опозоряване пред родителите й? Та те бяха неразделни и денем, и нощем. За каква изневяра е бълнувала?

Не издържа на натиска на родителите си (”Няма да ти разрешим да се омъжиш за убиец!”) и на съседите, които шушукаха пред вратите, а зърнеха ли я, млъкваха с втренчени погледи…

Беше продължил напред.

Дори не я погледна. Не пожела да я погледне. Вероятно не иска да си спомня за нея. И за какво му е да си спомня? Има красива по-млада жена, която му е повярвала и, въпреки позорното клеймо “бивш затворник убиец”, му се е доверила. Поела е редом, споделила е и радостите, и горчилките. Дали имаха деца? И защо да нямат? Тя не си роди, защото едно дете се създава с любов.

Как, по дяволите, се казваше? За изминалите близо 40 години оттогава беше запомняла стотици имена и образи, а после ги беше предавала на забравата. Понякога, при случайни срещи, й се случваше да разменя любезни фрази, учтиви фрази, лицемерни фрази с човек без име. Не се и напрягаше за подробности - щом я питаше как е, значи я познава и точка.

Но защо не си спомняше неговото? Искаше да си го спомни и да си го повтаря, за да съживи онези прекрасни години.

Ако не беше инцидентът (хм, преди го наричаше само убийството), как ли би протекъл животът им? Щяха ли да са все още заедно? Разбира се, че щяха. Ако тя не беше го зарязала, сега онази с шавларите нямаше да си фръцка самодоволно задничето.

Дали не се казваше Олег? Не, Олег нищо не й говори. Явор? Не. Симеон?… Върбан?… Здравко?…
Няма смисъл.
А той със сигурност помнеше нейното. Какво ли друго помнеше?

Един мъж, който я беше обичал истински. Някога, много отдавна. Мъж без име, който като светкавица се беше втурнал в чакалнята на клиниката и бе изчезнал също толкова внезапно. Каква идиотка щеше да изглежда, ако го беше заговорила. И все пак, би била радостна да надзърне за мигове в очите му…

Връщаше се от пазар с две тежки чанти, слезе от автобуса и пое към дома.

Апартаментът на родителите й, останал й в наследство, беше наблизо, но не трябва да се товари толкова.
- Може ли да помогна? - Цялата подскочи от този глас. - Не се бой, няма да те убия.

Пое внимателно чантите й и продължиха редом. Мълчаха, а в ушите й кънтяха неговите никога неизречени упреци.

Ето, пристигнаха. Отключи. Той се упъти към кухнята и остави багажа върху плота.

Гледаше го като парализирана.
- Благодаря. Ще седнеш ли?
- Може.
- Ще пиеш ли нещо?
- Не, благодаря. Само две приказки и си тръгвам. Отговори ми: струваше ли си?
- Кое?
- Предателството ти. Аз може неволно да съм блъснал доцента, но ти го направи съвсем целенасочено, с разумна пресметливост. Хладнокръвно. Остави ме да умирам всеки ден и всяка нощ цели пет години.

- Съжалявам. Ще ми простиш ли?

- Ха! Всичко се заключавало в думата “прощавам”! А ти самата ще можеш ли да си простиш? Знам всичко за тебе. Щом излязох от затвора, започнах да те следя. Исках още тогава да те запитам: “Струваше ли си?” Но ти вече беше друга, непозната. Сриваше се по нанадолнището. Моето място беше заето, а смехът ти бе станал изкуствен и отблъскващ. Тогава ти обърнах гръб. Едва тогава!… - поколеба се дали да продължи. - Видя съпругата ми. Лекарката на затвора. Много стойностна личност. И вярна!

- Стига! - кресна му и си запуши ушите.

- Добре, тръгвам си. Само ми кажи: “Струваше ли си?”

Вместо отговор, тя се свлече на пода, задавена от сълзите.

Той се надигна, подаде й пакетче с книжни кърпички и тихо притвори входната врата след себе си.

СЪДЕБНИ И НЕ СЪДЕБНИ БИТКИ

“Закъснявам!”
Тази мисъл я беше обсебила от мига, в който слезе от трамвая и зърна големия часовник върху фасадата на хотел “Империал”. Точно днес, точно сега не трябваше да закъснява. Беше чакала четири месеца насрочването на делото. Бе се срещала неведнъж с адвоката, бяха обсъждали всичко, до най-малките детайли. Само не и нелепото стечение на обстоятелствата.

“Закъснявам! Закъснявам!”

Думата трептеше като вик върху устните й, пулсираше, като изписана с огнени букви пред погледа й, уголемяваше се и я изпълваше цялата като пренадут балон. И без това не можа да спи от притеснение и бръмнали мисли.

Затича се. Ако няма голяма опашка на пропусквателния пункт на входа, може и да успее. Имаше още една надежда: делото й да не се гледа първо. Според адвоката, обикновено насрочвали за даден час по десетина дела и се случвало да чакат да ги повикат по два-три часа. Но ако бяха първи?!

Задъхана се нареди зад двама господа и приготви личната си карта. Оставаха пет минути, през които трябваше първо да види на таблото в коя зала ще се гледа делото и да хукне да я търси. А Съдебната палата никак не й беше позната. Липсваха указателни табели, по които хора като нея, които тепърва се впускаха в съдебни битки, да получат поне малка представа за сложната плетеница от коридори и заседателни зали.
Административен съд, Осми състав, трета колегия… ето, в зала 23. Само толкова. И къде да я търси тази проклета зала? С възможно най-бързи крачки тръгна на разузнаване по дългия коридор, зави наляво, после надясно.

- Извинете, мога ли да ви попитам?…
- Не може! - тросна се на някаква дебелобуза лелка и ускори ход. “Ама и аз съм една! Защо не звънна на адвоката? Дано още не си е изключил мобилния телефон!”
- Къде сте? - чу строгия му глас.
- Лутам се в търсене на зала 23.
- Намира се на партера, във вътрешния двор. Трябва да слезете по стълбите към служебния вход, после вдясно по коридора, пак вдясно през топлата връзка и отново вдясно. В края на коридора е.
- Разбрах. Идвам.

Забърза отново. Слава на Бога, че в този следобеден час коридорите бяха пусти. Лятото беше в разгара си, скоро и Съдът щеше да затвори врати за едномесечна почивка. Вероятно се гледаха последните дела.

Така-а, това трябва да е стълбището за служебния вход. Тя и сега беше на партера, но заради денивелация на съседната улица се получаваше това разминаване в нивата.

Озърна се за асансьор и отново чу същия въпрос като преди малко:
- Извинете, мога ли да ви попитам…
Пак някакъв досадник. Тя толкова бързаше, а сега отвред искаха да я забавят с глупави разговори.
- Не може! - викна му ядосано и тичешком заслиза. - “Само да не падна! Остава да си счупя я крак, я нещо друго…”

Сега по коридора надясно. Търсим топлата връзка. Ето я. Премина през двойната врата и нервно погледна ръчния си часовник. 14.05 часа. Представи си, че в този момент съдията извиква името й, а нея я няма.

Въздухът не й достигаше. Спря и се огледа. Тук ли трябваше да завие надясно? Или малко по-нататък? Как пък няма кого да запита! Ако не беше инцидентът с моториста, щеше да се е срещнала пред таблото с адвоката в два без четвърт и заедно щяха да отидат до залата.

- Извинете, мога ли да…
Извън себе си, тя се обърна по посока на гласа. Дядка с бастун я приближаваше, очевидно и той се беше изморил, защото лицето му блестеше от капчици пот. Не го прекъсна, а и той не довърши, очевидно не му достигаше въздух. Проклет досадник!
Извън себе си, тя рязко пристъпи към него, сграбчи бастуна, изтръгна го от немощните му пръсти и го стовари върху главата му.

Видя как очите му я фиксират с удивление, устата му се изкриви и прошепна:
- Изхода… изгубих се…
И рухна върху мраморния под.

- Делото ни е предпоследно, - чу отдалеко гласа на своя адвокат и се запита дали е компетентен и по наказателни дела. Защото на нея щеше да й трябва много добър адвокат.

СЛЕДИ ПОД ДЪЖДА

И друга есен са падали проливни дъждове, но тази надмина всички. Като заваля от края на септември - дъжд, дъжд, дъжд - цял месец не се наваля. Земята подгизна, после реката, която минаваше през селото, придойде, отнесе стария мост, излезе от отеснялото си корито, разля се стихийно и наводни най-близките къщи. Дърветата заприличаха на давещи се, които правят отчаяни опити да се спасят.

Бончо Бончев място не можеше да си намери. Час по час намяташе презглава старата изпокъсана мушама и тръгваше към големия свинарник в дъното на двора. Краката му, обути във високи гумени ботуши, шляпаха из лепкавата кал, без да подбират къде стъпват. Бончо въсеше гъстите си черни вежди, очичките му, малки и хитровати, поскачаха насам-натам, а върху обгорялото му топчесто лице беше изписана гримаса на дълбока болка. Не че нещо го болеше, напротив. Пращеше, както се казва, от здраве. Но този дъжд как можеше да обърка плановете му!

Беше се хванал да гледа прасета, за да припечели нещо. От трийсет останаха двайсет и осем, след като две умряха още съвсем малки. Тази година двайсет и осем, догодина повече. Голям бизнес беше замислил Бончо, искаше всички у дома да ахнат, когато накрая донесе пачките и ги изсипе върху масата.

Затова сега час по час търчеше до свинарника: да провери не е ли проникнала вода, не се ли е простудило някое прасе. Какви ти прасета, свине по над сто килограма бяха станали. Успееше ли да ги оварди и ги продаде изгодно, пари щеше да вземе, много пари.

На сина нова кола е обещал, пък на дъщерята ще даде да си довършат вилата.
Отвори портичката на кочината, поприведе се и влезе. Познали стопанина, който им даваше храна и вода, свинете го посрещнаха с пронизително квичене и приветствено грухтене. Бончо огледа доволно мръсните им затлъстели гърбове, запресмята на око килограмите им, разходите, които е направил, очакваната печалба…

Усети, че мушамата се изплъзва от гърба му, обърна се и замахна. Беше пак оная, вироглавата. Брей, опако животно! Само дебнеше да налее водата, тутакси се настаняваше в коритото и омърляше всичко. Докато беше малка, Бончо я блъскаше, гонеше я, но тя бързо наддаде и се видя принуден да постави още едно корито. Припомни си как го внесе, напълни го с чиста вода, а тя го наблюдаваше с хитрите си очички и кротко грухтеше от другото.

Сети се, че наближава време да ги храни и тръгна навън. Щом отвори портичката, вироглавата го блъсна, промуши се покрай краката му и хукна из двора. Той спря и се загледа в грамадното мръсно туловище.

“Пак й се е иска да се изкъпе, нека потича малко, животно въртиопашато!” - помисли Бончо и внимателно притвори портичката.

Намерила пролука в полегналата от дъждовете ограда, свинята се мушна и изчезна от погледа му.
- А, не, тая няма да стане! - кипна той. - Връщай се, мари, връщай се, че главата ти счупвам, знайш ли…

Почувствала свободата, сякаш напук, тя се понесе по-надалече от вмирисаната кочина. Бончо изпсува и хукна подире й.

- Долно животно, брей! Храниш го, трепеш се зарад него, а благодарност никаква. Почакай да те пипна, на пържоли ще те накълцам, тъй да знайш…

Едва изрекъл, и мигом си я представи опечена цялата, сложена върху дългата маса в голямата стая, а наоколо всички - сина и снахата, дъщерята и зетя, жена му, която се щура навън-навътре и все принася по нещо, а край нея припкат и вдигат врява до небето трите внучета.

Преследваната и преследвачът навлязоха в зоната на градините, залети от придошлата река. Бончо очакваше, че голямата вода ще накара подивялата свиня да свърне назад, но тя с квичене навлизаше все по-надълбоко. Започваше да става опасна тази игра: високите му гумени ботуши все още го предпазваха от студената мътилка, ама при едно подлъзване здравата се изкаля.

Бончо спря, огледа се и реши да й пресече пътя. Притисната от него и от реката, нямаше къде да ходи, освен да се върне назад. Забърза надолу, като не я изпускаше от поглед. Ще види тя! Откога не се е събирало семейството край празнична трапеза. Все пазеше свинете за продан, все парици спестяваше.

Успя да я наближи на два-три метра. Внезапно въртоглавата, вместо да хукне към плитчините, се устреми към него. Сега му падна! Той се хвърли върху нея и взе да я избутва, ала тя квичеше и се съпротивляваше. Отхвърли го от гърба си, той потърси твърда почва, но краката му не докоснаха дъно. За секунди пропадна в дълбоката ледена вода. Не умееше да плува, затова запляска с ръце, като се мъчеше да се задържи на повърхността. На всичко отгоре ботушите му се бяха напълнили с вода и го теглеха надолу.

- По-мо-ощ! - завика Бончо с пълно гърло: - По-мо-ощ бе, хора-а! Давя-я се-е!

Дъждът валеше. Жива душа не се виждаше наоколо.

Само свинята пристъпи към него, наблюдаваше го любопитно и на Бончо му се стори, че съзира усмивка върху дългата й зурла.

- Една… мръсна… свиня…

Преди водата да го погълне, той дочу като в отговор нейното кротко, назидателно грухтене, в което нямаше и нотка на омраза.

СТРАШНО ЛИ Е ДА УБИЕШ?

Никак! - отговаряше си сам, докато гледаше червеното копче за повикване на асансьора. - Толкова хора са го вършили преди мен и никой не се е поколебавал, когато е грабвал брадвата или е измъквал дълъг, стоманено проблясващ нож…

Асансьорът пристигна. Вътре вече пътуваха две ученички. Сигурно са от последния клас на гимназията, мимоходом си отбеляза, докато им се усмихваше с нещо като полуизвинение-полупоздрав.

И хукна към автобусната спирка. Защото тъкмо днес не искаше да закъснее и шефът да му развали настроението.

Работеше обаче разсеяно, тананикаше си и мислено уточняваше последните подробности. Нищо не трябваше да забрави, дори най-незначителната дреболия.
Как мудно се точеше времето! А следобеда стрелките на стария му часовник сякаш се повредиха - влачеха се едва-едва и нервите му просто се късаха - почувства някакво пъплене по гърба, по ръцете.

С какво облекчение се прибра у дома. Петък е. Очакваха го двата почивни дни, за които той проектираше нещо специално.

Преоблече се трескаво в старите дрехи, извади големия нож, предварително грижливо наточен и отвори вратата на банята.

Отвътре го посрещнаха с недоволни гърлени звуци. Запали лампата и пристъпи храбро напред.

Протегна лявата си ръка с намерение да сграбчи жертвата за главата, но противникът му го изпревари със светкавичен удар. Извика от болка и замахна с ножа, ала прицелът му бе изгубил своята точност.

Битката се разгоря, все по-ожесточена, все по-безмилостна. Кръв шурна, оцвети плочките, замъгли погледите, настърви докрай двамата смъртни врагове.
Сетне двубоят се пренесе в коридора, оттам влетяха в хола.

Сякаш дяволът се беше вселил в кроткия петел, купен преди седмица от пазара, който се явяваше във въображението на самотника във вид на разни кулинарни изкушения.

Внезапно, усетил полъха на вятъра откъм разтворения прозорец, петелът се шмугна между краката му, кацна на перилото и като хвърли последен, надменен поглед през рамо, размаха криле и полетя от седмия етаж.

А горкият човечец, накълван и изподран, едва събра сили да набере номер 112.

Докато го изнасяха на носилка, съседите го чуха да шепне:
- Повече няма да убивам…

- Побъркал се е! - клатеха те състрадателно глави и се връщаха в кухните, край тенджерите, от които се носеше изкусителен аромат. В тях се готвеха не някакви си там бройлери, а домашно отгледани и собственоръчно заклани кокошчици, петли, пуйки и други подобни животинки.

Но на никого не му хрумна да си отговори на въпроса: страшно ли е да убиеш?