ЗА КНИГАТА НА ИВАН ЖЕЛЯЗКОВ „ДВЕТЕ ПОЛОВИНИ НА СВЕТА”
„Двете половини на света” - шеста по ред книга на Иван Желязков. Вълнуващо е, когато четеш написаното от колега-журналист, а сега - издател. Да си призная, разлистих книгата с известен стрес , леко притеснена да не попадна на така нашумелите напоследък постмодернисти с тяхното досадно натрапване като началото на всички начала…. Познавах автора само от една предишна негова книга „Светът не може без Ивановци”, която много харесах, но не знаех накъде води тази - следващата…. Слава богу, отново истинска проза, с истински герои и човешки съдби, разказани с лекота, характерна за истинския талант. Хубаво е, когато попаднеш на празник на духа - срещата ми с творчеството на Иван Желязков е такъв празник!
Заглавието „Двете половини на света” на пръв поглед изглежда не особено атрактивно, но като се замислиш - това не е само азбучното делене - на добро и зло, това може да бъде самотата между двете ти деца-близнаци, коренно различни един от друг, макар и с еднаква външност, това може да бъде небето и земята и ти между тях, търсещ своята половина. Иван Желязков не се страхува да бъде понякога и натуралистичен, но никога не изпуска нишката на поетичната образност за най-обикновените неща около нас - небето може да изглежда като … празна захарница, вихрушката - да проходи и отнякъде да пръхне вятър… Чели ли сте нещо подобно? Аз не бях.
„Кражба”, „Философия”, „Кървава роса”, „Кучето на съседа”… - мога да продължа още с изреждането на разказите, които са особено силни, според мен. Но си мисля, че всеки читател има правото да избере своите любими истории и със сигурност ще ги открие в книгата. Иван Желязков ги е написал стегнато, изчистено, понякога те даже са твърде кратки и те оставят в размисъл - дали нещо е започнало или вече е свършило… Може би защото така се случва и в живота. Разказите са едновременно органични и естетизирани. Всяка дума е на мястото си, така както я е поставил в безсънните си нощи авторът, за да може читателят да я усети от първа глътка - като ароматно вино, подмамващо с вкус, но наситено и силно, изпитващо сетивата ни.
Може би в известен смисъл соцфабулата на повестта „Двете половини на света” сега може да ни се струва някак отстранена, минало е време от тези години, но дали и сегашното време, в което живеем, с целия си абсурд няма да ни доведе до създаването на нови илюзорни образи за ухажване на властта и властимащите, и дали нашия живот, все още не е подчинен на тази илюзия? Не хвърляхме ли бисерите на вярата си толкова пъти в краката на недостойни и алчни плебеи, някои дори и с царско потекло? За да останем сега с бедността на безверието и отчаянието си.
И накрая, за да завърша тази своя реплика за книгата на Иван Желязков „Двете половини на света” ще перифразирам заглавието на негова предишна - „Светът на може без Ивановци”. Е, в известен смисъл и то доста основателно мога да твърдя, че и българската литература не може без Иван Желязков. Вярвам, че това той ще продължи да го доказва и със следващите си книги.
