Богдан Овесянин

Как иска ми се в дните, що живея
да не помислям, че земята ври,
че ураганни бури я люлеят
до своите динамитени гърди.

Да бъда пак дете, което срича
с невинни устни първите слова,
и мама да е тая, що обичам -
„най-хубавата мама” на света.

Щом екваха великденски камбани,
ний тръгвахме от църква за дома
и гледахме в нощта да не изгасне
свещта, що нежно носехме в ръка.

Да бъде свещ сърцето, що светлее,
над пропасти да бие и гори.
О, вяра, гдето в него още грееш,
през гръм и кръв - води ме ти, води!