СЕДМИЦА
поема
ПОНЕДЕЛНИК
Посрещам всеки понеделник с вяра,
че светла седмица ще възвести.
И ето: нов на изток се разгаря,
умит от дъжд над покриви блести.
И мисли, само розови, се раждат
пред ружата на новата зора.
Събудени врабчета се обаждат,
боричкат се с оперени крила.
Пердето на прозореца отворен
едва-едва от полъх лек трепти.
По улиците бързат бодри хора,
затварят се отворени врати.
И моят рейс ще тръгне точно в седем,
ще понесе за работа и мен.
Добре започва този понеделник.
Дано за всички бъде хубав ден!
ВТОРНИК
Трепти зорницата, вестява вторник.
И продължава делничния бит.
След “Добър ден” отново си говорим
за хляб, картофи, олио, кромид…
И сутрешния вестник пак четеме,
и гледаме през очила света.
А нас ни гледат със очи големи
от фотоси гладуващи деца.
Запитват ни, измъчени и гладни,
защо ний имаме редовно хляб
и даже котките си с него храним.
И докога светът ще бъде сляп.
И всичко ежедневно се повтаря,
припламва и угасва съвестта.
Пак вестника прочетен е до края
и пак остава вчерашен света.
СРЯДА
Преди години също беше сряда.
Градина. Клони с януарски скреж.
И двойка влюбени: Димитър – Рада.
Една девойка и един младеж.
Той с килната фуражка, тя с барета.
Един до друг едва-едва вървят.
Унесени, те няма да усетят
как бързо пак ще отлети денят.
Напред-назад по тяхната алея.
Отронва скреж щастливия им смях.
Те вече знаят за какво живеят
и всички хора са добри за тях.
Напред-назад… В една далечна сряда,
в един далечен януарски ден.
Друг скреж сега в косите бързо пада
и ще остане в тях неразтопен.
ЧЕТВЪРТЪК
Звъни камбана и вестява
с три удара смъртта на мъж.
Звъни през мрежата на дъжд
и в скръб града се умълчава.
И стават стъпките по-бавни.
И мигом спира всеки смях.
Събужда се забравен грях,
че всички пред смъртта сме равни.
По навик пак събира пръсти
старица, спряла в своя път.
С ръка – останала без плът,
започва бавно да се кръсти.
Но ей камбаната замлъкна.
И сякаш някой даде знак –
човешкият мравуняк пак
към свои грижи се помъкна.
ПЕТЪК
От делниците най-обичам петък,
тогава става нашия пазар.
Менят се бързо гледка подир гледка.
Земята ни показва своя дар.
Художник да си само, да не жалиш
ни охра, ни цинобър, ни кобалт.
Рисувай тия чушки, патладжани
и пуяци на синия асфалт.
Рисувай блясъка на тия дюли
и охрата да заблести така.
Рисувай циганката с остри скули,
която вещо гледа на ръка.
И всичко четката да издокара
с най-точните си мазки, и дано
да затрепти душата на пазара
по твоето грундирано платно.
СЪБОТА
Будилникът напразно иззвъня –
днес има време и за сън, и всичко.
Ще си прекарам, както знам, деня –
дори и със следобедна почивка.
Но ставам пак от моето легло,
че има много работа и вкъщи.
Самичък си докарах туй тегло –
да върша женска работа намръщен.
И пак да търся някакъв предмет
и да не мога пак да го намеря.
И пак да не притуря нито ред
на листа на машинката от вчера.
Че може тази мъжка суетня
и час, и повече да ми отнеме.
И може да премине пак деня
със извинението: няма време.
НЕДЕЛЯ
Отново е неделя. И отново
на къра аз посрещам пак зората.
До мен върви и кучето – готово
с мен да върви до края на земята.
Но пътя ми е кратък – до Марица.
Ей сребърна тя вече се показва.
От дива круша се обажда птица,
загнездила в зелената й пазва.
И утренник познат полъхва леко
и оросената трева люлее.
И весело край меката пътека
синчецът мил на Вазов се синее.
И пътят пак завършва неусетно.
И кучето се спуска към реката.
А тя тече – и светла, и приветна,
и от очите стига до душата.
