Тодор Стоянов

ПРОСТИ…

Към август птиците отлитат,
аз пак посрещам есента
с пътеките от дъжд измити,
с безмълвието на нощта…

Да бих могъл аз да се върна
в изминалите ни мечти, –
зашеметен да те прегърна
и да ти кажа: “Само ти!..”

Но времето гаси сурово,
което смятах за любов. –
Прости, ако съм бил виновен,
ако е късен моят зов!..

* * *

И ето свърши всичко…
Усмивката ти чезне
в мъглата на миналото.
А аз стоя
на опустялата земя
и гледам отчуждено,
как тлее залезът –
въздишката печална
на Деня.